Нора Робъртс
Пристанище за мъже (14)

Тринадесета глава

— Отвратително щастлив изглеждаш напоследък.

Кам потвърди проницателната забележка на Филип с леко свиване на раменете и продължи да си подсвирква, докато работеше. Отбелязваха напредък по, както Кам на шега я наричаше, тяхната корабостроителница. Беше трудна, тежка, мръсна работа.

И всеки път, когато я сравняваше с прането, той благославяше Господа.

Макар че всички прозорци, които не бяха счупени, стояха широко отворени, във въздуха все още се носеше миризма на химикали. По настояване на Филип купиха бомбички против насекоми и обстреляха мястото със смъртоносен дим. Когато димът се разнесе, труповете наистина бяха доста. Отне им почти половин ден само за да ги разчистят.

За днес беше предвидено да се поставят новите прозорци. Клеърмонт се разфуча за разходите — въпреки изгодната сделка, която направи с тях, тъй като зет му ръководеше дърводелската фабрика в Кеймбридж и му ги беше продал на сметка. Поомекна, когато разбра, че братята сами ще подменят прозорците, като му спестят наемането на работници.

Дори да се утешаваше с мисълта, че подобренията по сградата ще вдигнат цената й при евентуална препродажба, запазваше това за себе си.

Бяха разковали и подменили изгнилите дъски и ги трупаха отвън. Металният парапет на стълбището, което водеше до галерията под тавана, беше ръждясал, така че го махнаха. Клеърмонт успя да осигури нужните разрешителни, така че иззидаха няколко стени, за да отделят помещение за баня.

Понеже Кам гледаше на този вид работа като на хоби и като на нещо, което му доставяше удоволствие, и понеже повечето вечери се прибираше в чиста къща и имаше хубава жена, готова да го приеме винаги, когато времето и обстоятелствата позволяваха, предполагаше, че има право да бъде щастлив.

Дявол да го вземе, хлапето дори си пишеше домашните. Беше предал ненавистното есе и беше преполовил изпитателния си срок без произшествия.

Кам смяташе, че му е провървяло през последните две седмици.

Що се отнася до Филип, това бяха най-лошите две седмици в живота му. Почти не беше стъпвал в апартамента си, Фулиш унищожи любимите му обувки „Магли“, не беше стъпвал в четиризвезден ресторант и дори не беше подушил жена. Ако не се брои госпожа Уилсън в супермаркета, но той в никакъв случай не я броеше. Вместо това организираше, уреждаше и се оправяше с разни неща, за които никой друг изобщо не се и замисляше, ръцете му се израниха от чука, а вечер се чудеше какво беше станало с живота му.

Това, че Кам водеше редовен сексуален живот, направо го влудяваше.

Когато в палеца му се заби треска от дъската, която вдигаше, той грубо изруга.

— Защо, по дяволите, не наемем дърводелци?

— Защото като ковчежник на вълшебните ни сметки ти изтъкна, че така ще е по-евтино. А Клеърмонт ни опрости наема за първия месец, ако направим ремонта сами. — Кам пое дъската, постави я на мястото и започна да забива следващия пирон. — Ти каза, че било добра сделка.

Филип изскърца със зъби, измъкна треската и засмука ранения си палец.

— Сигурно не съм бил на себе си тогава. — Отстъпи, постави ръце на кръста и огледа помещението. Беше мръсно: прах, стърготини, отпадъци, дъски, пластмасови плочи. Това не бе неговият живот, помисли си отново, докато чукът на Кам удряше в такт с дрезгавия глас на Боб Сиджър, който гърмеше от радиото. — Трябва да съм бил невменяем. Това място е истинска дупка.

— Аха.

— Този налудничав бизнес ще изяде капитала ни.

— Без съмнение.

— Ще фалираме най-много до шест месеца.

— Възможно е.

Филип се навъси и посегна да вземе каничката с чай с лед.

— Пет пари не даваш.

— Ако изгърми, ще изгърми. — Кам затъкна чука в колана си и измъкна рулетка. — Няма да стане по-зле. Но ако се получи, ще имаме каквото ни трябва.

— Което е?

Кам вдигна следващата дъска, огледа я по дължината и я постави върху магарето.

— Бизнес, който Етан да може да управлява, когато нещата се уредят. Взима двама-трима надничари и прави по три-четири лодки годишно. — Замълча, маркира дъската и включи резачката. Разлетя се прах, а звукът беше ужасяващ. После остави електрическия трион и постави дъската на мястото й. — От време на време ще му удрям по едно рамо, ти ще следиш за финансовите въпроси. Аз мога да участвам в някое и друго състезание, ти можеш отново да се заемеш с изнудване на потребителите с лъскавите си реклами. — Вдигна чука. — Всички са щастливи.

Филип отметна глава и се почеса по брадичката.

— Значи си го обмислил.

— Точно така.

— Кога си представяш, че ще се осъществи всичко това?

Кам избърса потта от челото си.

— Колкото по-бързо оправим това място и го задействаме, толкова по-бързо ще приключим с първата лодка.

— Което обяснява защо си съдираш задника от работа, а и моя. После какво?

— Разполагам с достатъчно връзки, за да осигуря втора поръчка, дори и трета. — Помисли си за Тод Бардет — копелето, което точно в този момент събира екипаж за Световната купа. „Да-а, ще уредя Бардет с лодка, построена от Куин. А има и други, колкото щеш, които ще платят, и то добре.“ — Мисля, че основният ми принос в това начинание са връзките. Шест месеца — допълни след малко. — Можем да се оправим за шест месеца.

— Връщам се на работа в понеделник — решително заяви Филип. — Налага се. Работното ми време е плаващо, така че ще бъда в Балтимор само от понеделник до четвъртък. Това е най-доброто, което мога да направя.

Кам прецени положението.

— Добре, нямам възражения. Но през почивните дни ще бачкаш яко.

За шест месеца, помисли си Филип. После тежко въздъхна.

— Едно нещо не си включил в плановете си — Сет.

— Какво за него? Той ще остане тук. Има къде да живее. Ще използвам къщата като изходна база.

— А когато заминеш да разбиваш рекорди и женски сърца в Монте Карло?

Кам се навъси и стовари чука по-силно от необходимото върху главата на пирона.

— Едва ли ще иска да се държи за панталона ми през цялото време. Нали вие двамата ще сте тук, когато мен ме няма. Ще има кой да се грижи за хлапето.

— Ами ако се появи майката? Не можаха да я открият. Щях да се чувствам по-добре, ако знаехме къде е и какво замисля.

— Няма да седна да мисля за нея. Тя не влиза в сметките ни. — Трябва да е така, помисли си Кам и си припомни ужаса, изписан върху лицето на Сет. — Няма да ни се бърка.

— Бих искал да знам къде е — повтори Филип. — И каква, по дяволите, е била на татко.

Кам го прогони от съзнанието си. Неговият начин за справяне с трудните неща беше да забрави за тях. Непосредствената задача, според неговото виждане, беше да се ремонтира сградата, да се поръчат оборудване, инструменти, материали. Ако бизнесът ще е средство към някаква цел, той трябва да заработи.

Всеки ден работа по сградата беше още ден приближаване към спасението. Всеки долар, който даваше за материали и оборудване, беше инвестиция за бъдещето. Неговото бъдеще.

Спазва обещанието си, уверяваше се той. По свой начин.

С напечен от слънцето гръб и завързана на главата избеляла синя кърпа къртеше изпочупените дъски по покрива. Етан и Филип работеха зад него и ги подменяха с нови. Сет изглежда се забавляваше, като хвърляше ненужните долу на земята.

Според момчето мястото беше много готино. Стоеше високо на покрива, слънцето грееше, от време на време прелитаха чайки. От тук можеше да се види почти всичко: градът, с правите му улици и квадратните дворове, старите дървета, тревата. И цветята изглеждаха добре. От тази височина приличаха на разноцветни петна и точици. Някой косеше и звукът достигаше до него като далечно жужене.

Виждаше и пристанището със закотвените на кея или кръстосващи по водата лодки. Две деца управляваха малък скиф със сини платна и понеже им завиждаше, отклони поглед към доковете.

Там имаше хора, които пазаруваха, разхождаха се или се хранеха на изнесените навън маси. Туристите наблюдаваха представлението, изнасяно от сортировачите на раци. Обичаше да се присмива на туристите. В такива моменти не изпитваше толкова силна завист към момчетата със спретнатата им, малка лодчица.

Искаше му се да беше у него бинокълът, който Рей му даде, за да може да види и още по-надалече.

Отгоре всичко изглеждаше толкова… чисто. Небето и водата толкова сини, тревата и листата — толкова зелени. Можеш да подушиш различни миризми — а това може би са наденички на скара?

Коремът му се сви от глад. Подсмръкна леко и изгледа Кам с крайчеца на окото си. Майчице, искаше да има такива мускули. Тогава можеше да прави всичко и никой не би могъл да го спре. Ако човек има такива мускули, не може да се страхува.

Когато опипваше своите, оставаше съвсем разочарован. Помисли си, че ако поработи, може и да заякне.

— Каза, че ще мога и аз да изкъртя някоя — напомни му Сет.

— По-късно.

— И преди малко каза същото.

— Пак казвам. — Беше тежка, неприятна и изморителна работа и Кам искаше да я приключи, за да може да си поеме дъх. Тениската му вече беше мокра от пот и той я беше съблякъл. Гърбът му лъщеше, а гърлото му беше пресъхнало като пустиня. Издърпа нова дъска и видя как Сет я запрати надолу. — На едно и също място ли ги хвърляш?

— Нали така ми каза.

Огледа крадешком момчето. Косата му стърчеше изпод бейзболната шапка на „Ориолс“, която в крайна сметка му купи при посещението на един мач миналата седмица. Май не беше виждал хлапето без нея оттогава.

Бейзболът беше внезапно хрумване, каза си наум. Но изпита силно вълнение, когато видя ококорените очи на Сет на стадиона. Седеше, стиснал и забравил хотдога в ръцете си, докато следеше всяко движение по терена.

И Кам много се смя, когато сериозното и твърдо заключение на Сет беше: „По телевизията изглежда пълен боклук в сравнение с това“.

Изгледа как момчето мята поредната дъска и си помисли дали не би трябвало да го научи да посреща топка. Фактът, че изобщо му е хрумнала такава мисъл, го ядоса.

— Не гледаш къде ги хвърляш.

— Знам къде падат. Ако не ти харесва как го правя, можеш и сам да ги хвърляш. Каза, че мога да изкъртя няколко.

Не си заслужава да спори, реши Кам.

— Добре, значи искаш да къртиш летви от проклетия покрив. Ето, виждаш ли как го правя? Използваш чука и…

— От един час те гледам. Не се иска много ум, за да къртиш дъски.

— Чудесно — процеди през зъби Кам. — Заеми се — подхвърли му чука. — Слизам долу да пия нещо.

Слезе сковано по стълбата, като се опитваше да се убеди, че всички десетгодишни момчета са нахални досадници. А и колкото повече дъски извади момчето, толкова по-малко ще останат за него самия. Ако преживее деня, очаква го поредната съботна нощ с Анна. Това се казваше жена — почти се доближаваше до съвършенството. Макар че понякога усещаше неприятно пробождане в слабините си, че мисли за нея по този начин, трудно беше да й намери недостатъци.

Тя беше красива, умна, сексапилна. Имаше прекрасен смях, в който толкова често се заливаше. Харесваше нейните топли и разбиращи очи. Необузданият приключенски дух прикриваше със строгите костюми на обществен служител.

А и можеше да готви.

Усмихна се и измъкна кърпа да избърше потта от лицето си.

Ако беше по-улегнал, веднага щеше да я грабне. Ще надене халка на пръста й, ще каже „да“ и ще я доведе в къщата… и в леглото си…

Топла храна, горещ секс. Разговори. Смях. Нежни усмивки, които да те събуждат сутрин. Разменени погледи, които казват повече от десетки думи.

Когато се усети, че се взира нанякъде с глуповата усмивка, той дълбоко въздъхна.

„Слънцето е объркало главата ми“, реши Кам. Постоянството не беше черта от характера му. А и семейният живот — само при мисълта за женитба потрепери — не беше за него.

Слава богу, че и Анна не търсеше нещо повече. Една приятна, лека, без ангажименти и излишни преструвки връзка устройваше и двамата.

За да е сигурен, че главата му няма да се сгорещи отново, изля студена вода върху нея. Шест месеца, обеща си. Шест месеца и ще се върне отново към своя свят: състезания, скорост, забавления и жени, които търсят само краткотрайна връзка.

Когато не изпита предишното въодушевление, когато представата за тази перспектива остави някаква празнота у него, Кам тихо изруга. Точно това иска, дявол да го вземе! Това му е познато. Там му е мястото. Не е създаден да прекара живота си в правене на лодки, за да плават други с тях, да отглежда някакво дете и да се безпокои за разпределянето на чорапите.

Разбира се, може би ще научи хлапето как да посреща ниска топка и воле, но това не е нищо особено. Може би Анна Спинели здраво се е настанила в мислите му, но това също не би трябвало да го безпокои.

Нуждае се от простор, от свобода.

Нуждае се от движение.

Замислен, пристъпи и стълбата едва не се стовари отгоре му. Гневната му ругатня и приглушеният вик високо горе прозвучаха едновременно.

Когато вдигна глава, сърцето му просто престана да бие.

Сет висеше на счупената рамка на един прозорец на около шест метра височина. Кам ясно видя ходилата на новите му маратонки, развързаните връзки, размъкнатите чорапи. Преди да успее да си поеме дъх, съгледа Етан и Филип, които вече се бяха надвесили през ръба на покрива и се опитваха да достигнат момчето.

— Дръж се — извика Етан. — Чуваш ли ме?

— Не мога. — От страх гласът му беше изтънял и звучеше много, много детински. — Плъзгам се.

— Не можем да го стигнем от тук. — Гласът на Филип беше абсолютно спокоен, но очите му, които се взираха надолу към Кам, блестяха от страх. — Сложи стълбата. Бързо!

Взе решението за секунди, макар да му се стори, че му отне цяла вечност. Прецени времето, което щеше да отнеме изправянето на стълбата и придвижването до мястото, където висеше Сет. Твърде много, беше всичко, което можа да си помисли и застана точно под детето.

— Пусни се, Сет. Аз ще те хвана.

— Не! Не мога. — Пръстите го боляха и кървяха и той едва не се изпусна, докато тръскаше упорито глава. Страхът полази по гърба му подобно на изгладняла мишка. — Няма да можеш.

— Напротив, мога. Ще те хвана. Затвори очи и просто се пусни. Тук съм. — Разтвори крака, сърцето му лудо биеше. — Точно под теб съм.

— Страх ме е.

— Мен също. Пусни се! Хайде! — извика толкова рязко, че пръстите на Сет се разтвориха инстинктивно.

Сякаш падаше цяла вечност. Пот се стичаше по лицето на Кам. Макар очите му да пареха от слънцето и потта, нито за миг не изпусна момчето от погледа си. Ръцете му бяха протегнати и готови, когато Сет се стовари в тях.

После двамата тежко паднаха на земята. Кам беше отдолу и посрещна твърдата земя с голия си гръб. Но само след миг се изправи на колене. Завъртя Сет и го притисна силно към себе си.

— Господи! О, господи!

— Всичко наред ли е? — извика отгоре Етан.

— Да-а. Не знам. Добре ли си?

— Изглежда. Да-а… — Трепереше силно, зъбите му тракаха, а когато мъжът охлаби прегръдката си, колкото да го погледне, видя смъртнобледото му лице и огромните, изцъклени очи. Седна на земята, настани Сет в скута си и притисна главата на момчето между коленете си.

— Само е уплашен — извика към братята си.

— Добро хващане. — Филип седна обратно на покрива и потърка с ръце потното си лице. — Господи, Етан, къде ми беше умът, че да изпращам хлапето долу за вода?

— Не си виновен ти. — С надежда да успокои и двамата, той стисна рамото му. — Никой не е виновен. Нищо му няма. И на нас нищо ни няма. — Погледна отново надолу с намерение да извика на Кам да подаде стълбата. Но го видя, здраво прегърнал момчето, притиснал лице в косите му.

Стълбата можеше да почака.

— Просто дишай — нареди Кам. — Просто си поеми бавно въздух. Изплаши се, това е всичко.

— Добре съм. — Обаче продължи да стои със затворени очи, ужасен, че сега може да повърне и съвсем да се изложи.

Пръстите на ръцете му пареха, но се страхуваше да ги погледне. Когато най-после осъзна, че здраво го прегръщат, не усети неприятен страх и по тялото му не пробяга тръпка на отвращение. Усети благодарност и сладко, почти непоносимо облекчение.

Кам също затвори очи. И това се оказа грешка. Отново видя Сет да пада, но този път не се оказа достатъчно бърз, нито достатъчно силен. Изобщо не беше там.

Страхът отстъпи пред гнева. Завъртя рязко Сет, докато се озоваха лице в лице.

— Какво правеше, по дяволите? Къде ти беше умът? Идиот такъв, можеше да си счупиш врата!

— Ами само… — заекна и това направо го смаза. — Само такова… не разбрах. Обувката ми се е развързала. Сигурно съм стъпил накриво. Исках само…

Но думите му бяха заглушени в силните гърди на Кам, който отново го притисна към себе си. Усещаше бързите удари на сърцето му, чуваше туптенето му под ухото си. И още веднъж затвори очи. После бавно, с голямо усилие ръцете му се плъзнаха да го обхванат.

— Няма нищо — продума мъжът и си заповяда да се успокои. — Не си виновен ти. Изплаши ме! — Ръцете му треперят, осъзна Кам. Става за смях. Съзнателно отдръпна Сет от себе си и се усмихна. — Е, как беше скокът?

Той успя да отвърне със слаба усмивка:

— Предполагам, че доста готино.

— Смъртоносен риск. — Понеже и двамата се чувстваха неловко, отдръпнаха се съвсем бавно и предпазливо. — Добре че още си дребен. Малко по-тежък да беше и можеше да ме убиеш на място.

— Глупости! — заяви момчето, защото не можа да измисли нищо друго.

— Ожулил си ръцете си. — Загрижено загледа изранените му и разкървавени пръсти. — Май ще е по-добре да свалим останалата част от бригадата и да се погрижим за теб.

— Нищо ми няма. — Пръстите му пареха като жар.

— Няма да те оставим да умреш от кръвоизлив. — Тъй като ръцете му все още не бяха съвсем уверени, Кам бързо се зае да постави стълбата на място. — Върви вътре и вземи аптечката — нареди към момчето. — Изглежда, Филип ще се окаже прав, като ни накара да купим проклетото нещо. Можем да го изпробваме на теб.

Когато Сет влезе вътре и се скри от погледа му, той просто опря чело на стълбата. Стомахът му продължаваше да се бунтува, а главоболието, което дори не беше усетил до този момент, заблъска в слепоочията му като тежкотоварен влак.

— Добре ли си? — постави ръка на рамото му Етан в мига, в който се озова на земята.

— Не мога да преглътна. Никога не съм се чувствал така дяволски уплашен.

— Ставаме трима — огледа се Филип. И понеже коленете му все още трепереха, седна на стълбата. — Ръцете му как са? Има ли нужда от лекар?

— Пръстите му са поизранени. Не е толкова зле. — Една кола спря на покрития с чакъл участък и той вдигна глава. Стомахът му мъчително се присви. — О, идеално! Сексапилната социална служителка в три следобед.

— Какво прави тук? — смъкна шапката си по-ниско над очите Етан. Мразеше наоколо му да има жени, когато е изпотен.

— Не знам. Имаме среща довечера, но чак в седем. Сега ще изрази проклетото женско мнение относно това, че изобщо сме допуснали хлапето да се качи горе.

— Значи няма да й казваме — прошушна Филип и едновременно с това отправи към Анна чаровна усмивка. — Е, така денят става по-прекрасен. Няма нищо по-хубаво от това да видиш красива жена, след като цяла сутрин си се трудил упорито.

— Господа! — Анна само се усмихна, когато той пое ръката й и я поднесе към устните си. Стана й забавно. Трима мъже, трима братя, три различни реакции. Любезното посрещане на Филип, леко притесненото кимване на Етан и раздразнението на Кам. А нямаше никакво съмнение, че всеки един от тях изглеждаше удивително мъжествен и привлекателен, плувнал в пот и препасан с колан за инструменти. — Надявам се, че нямате нищо против. Исках да видя сградата и не идвам с празни ръце. В колата ми има кошница за пикник… храна за мъже — допълни бързо. — За всеки, който желае да направи обедна почивка.

— Много мило от твоя страна. Много сме ти задължени — пристъпи от крак на крак Етан. — Ще отида да я донеса.

— Благодаря. — Огледа сградата, смъкна кръглите си слънчеви очила с метални рамки и я огледа още веднъж. Единственото, което си помисли, бе, че трябва да е доволна, задето се облече спортно за посещението си. Предполагаше, че не можеш да влезеш тук вътре и да излезеш чист. — Значи това е то.

— Началото на нашата империя — подхвана Филип, току-що осенен от идеята да й покаже сградата и така да осигури на Кам достатъчно време да се погрижи за ръцете на Сет и да го предупреди да мълчи, но в този момент момчето излезе навън.

Лицето му си беше възвърнало цвета и беше цялото в пот, прах и кръвта, която беше размазал с пръсти по бузите си. Бялата му тениска беше в абсолютно същото състояние. Беше понесъл аптечката като знаме пред себе си.

В очите на Анна се появи тревога. Втурна се към Сет и го улови за раменете, преди двамата мъже да успеят да измислят някакво разумно обяснение.

— О, миличък, ти си се ударил. Какво е станало?

— Нищо — обади се Кам. — Само…

— Паднах от покрива — високо оповести Сет. Беше се успокоил, докато беше вътре, и сега се чувстваше безумно горд.

— Паднал си от… — Вцепенена от изумление, тя инстинктивно започна да го опипва за счупени кости. Сет се стегна, отдръпна се неловко, но тя продължи с огледа, докато не се убеди окончателно. — Боже мой! Защо се разхождаш така? — Извърна глава, колкото да хвърли яростен поглед към Кам. — Извикахте ли линейка?

— Няма нужда от проклетата линейка. Съвсем типично за една жена веднага да се развика.

— Да се развика! — Задържа покровителствено ръка на рамото на Сет и ядно се извърна към тях. — Да се развикам! Вие тримата се размотавате тук като стадо бабуни! Детето може да има вътрешни наранявания. Има кръв.

— Само от пръстите — вдигна ги и ги огледа с възхищение Сет. Майчице, ще е център на вниманието в училище, веднъж да дойде понеделник! — Плъзнах се на стълбата, докато слизах, но се хванах за рамката на ей оня прозорец — посочи гордо нагоре, докато главата на Анна се завъртя от височината. — А Кам ми каза да се пусна и че ще ме хване, и аз се пуснах и той ме хвана.

— Проклето хлапе, не можеш да го накараш да изрече и две думи, когато трябва — промърмори Кам на Филип. — Друг път пък не можеш да го спреш. Нищо му няма — изрече по-високо. — Само се изплаши.

Тя изобщо не му отговори, само му отправи дълъг, изгарящ поглед и се извърна с усмивка към Сет:

— Нека да погледна ръцете ти, миличък! Ще ги почистим и ще видим дали има нужда от лекар. — Вдигна брадичка, но тъмните очила не успяха напълно да прикрият гнева в очите й. — А след това бих искала да поговоря с теб, Камерън.

— Разбира се — промърмори той на себе си, докато тя отвеждаше Сет към колата.

Детето установи, че няма нищо против малко да го поглезят. За него беше нещо ново да гледа как жена се суети за няколко капки кръв. Ръцете й бяха нежни, гласът й — ласкав. И нищо че го болеше и щипеше, то беше само малка цена за това, което вече му се струваше славно приключение.

— Доста високо беше — заяви на глас.

— Да, знам. — Мисълта за това караше стомаха й да се свива. — Сигурно си изпитал истински ужас.

— Само малко се уплаших. — Прехапа устни, за да не изхлипа, докато тя внимателно бинтоваше раните му. — Някои щяха да се разпищят като момичета и да подмокрят гащите. — Не беше сигурен дали е пищял или не, но беше проверил джинсите си и в това отношения всичко беше наред. — А Кам направо беше бесен. Ще речеш, че нарочно съм изритал проклетата стълба под краката си.

— Крещя ли ти?

Понечи да поукраси нещата, но имаше нещо в очите й, което не му позволи да излъже.

— Само за момент. Иначе направо изглупя. Човек можеше да си помисли, че съм си откъснал ръката, ако го видеше как ме прегръща, потупва и така нататък. — Сви рамене, но си спомни топлината, която усети от това, че някой го държи в ръцете си — сигурно, здраво. — Нали знаеш какви са някои мъже? Не могат да понесат малко кръв.

Тя му се усмихна и посегна да отметне косата му.

— Да, знам. Е, в доста добро състояние си за момче, което обича да скача от покривите. Няма да го правиш втори път, нали?

— Веднъж ми е достатъчно.

— Радвам се да го чуя. В кошницата има печено пиле — ако не са изяли всичко.

— Да. Майчице, мога да изям цяла дузина порции! — Понечи да хукне, но усети леко пробождане на съвестта. Това също беше рядко усещане и го накара да се обърне назад и да я погледне в очите. — Кам каза, че ще ме хване, и наистина ме хвана. Беше страхотен.

После се затича, като викаше на Етан да му запази малко от пилето.

Анна само въздъхна. Остана да седи на предната седалка, докато връщаше нещата в аптечката. Когато отгоре й падна сянка, продължи с подреждането. Вече толкова добре познаваше миризмата му и начина, по който се сливаше с нейната, че би могла да го разпознае сред другите мъже дори и със завързани ръце и очи.

И макар действително да изпитваше любопитство към сградата, всъщност това си беше само удобно извинение да дойде дотук от Принсес Ан, за да го види.

— Предполагам, че няма никакъв смисъл да ти казвам, че не бива да се допуска момчета на възрастта на Сет да се качват и слизат по висока стълба без надзор.

— Предполагам, че няма.

— Или че момчетата на неговата възраст са невнимателни, често несръчни и непохватни.

— Той не е непохватен — отвърна с известно раздразнение Кам. — Пъргав е като маймунка. Естествено — допълни с лека ирония, — нали ние сме бабуни, напълно си подхождаме.

Затвори аптечката, стана и му я подаде.

— Очевидно — съгласи се тя. — Така или иначе, нещастните случаи стават, независимо колко внимателен е човек, независимо колко се стараеш да ги предотвратиш. Точно затова са нещастни случаи. — Вгледа се в лицето му. Там все още беше изписано раздразнение — заради нея, заради обстоятелствата. А стаеният гняв, който сякаш никога не изчезваше напълно, сега беше много силен. — Е — продума тихо, — колко години от живота ти отне тази малка случка?

Кам тежко въздъхна.

— Две десетилетия. Но хлапето се справи.

Извърна се леко и се загледа към сградата. Именно тогава Анна видя кръвта по гърба му. Белези, установи тя, които бяха останали от ръцете на Сет. Момчето е било уловено, каза си мислено. Но и момчето се е уловило.

Кам се извърна и забеляза усмивката й.

— Какво?

— Нищо. Е, след като вече съм тук и всички си хапвате от храната ми, мисля, че имам право на една обиколка.

— Доколко цялата тази работа ще бъде отразена в някой от докладите ти?

— Не съм на работа — отвърна му по-остро, отколкото възнамеряваше. — Дойдох да посетя приятели.

— Не исках да кажа това, Анна.

— Нима? — Заобиколи вратата на колата и я затръшна. По дяволите, дойде да види него, да бъде с него, а не за да прави неочаквано домашно посещение. — Това, което ще напиша в следващия си доклад, освен ако не видя нещо друго, ще бъде, че по мое мнение Сет се привързва към настойниците си и те към него. Ще се погрижа да получиш копие. Ще си запазя правото на обиколка за друг път. Можеш да ми върнеш кошницата, когато ти е удобно.

Реши, че това е добър изход от положението, и решително заобиколи колата, докато му обясняваше. Гневът й се надигаше, но го овладя. Обаче той я улови точно когато посягаше към вратата на колата и провали всичко.

Завъртя се рязко и замахна, но юмрукът й се плъзна по влажните му гърди.

— Махни си ръцете!

— Къде отиваш? Почакай за момент!

— Не съм длъжна и не искам и ти да ме спираш. — Блъсна го с две ръце. — Господи, колко си мръсен!

— Само ме изслушай…

— Какво? Смяташ, че не съм разбрала? Смяташ, че не ми е ясно какво виждаш, какво си мислиш, когато ме видя да спирам. „О, по дяволите, ето че пристига служителката от социалните? Затегнете редиците, момчета!“ — Дръпна се назад. — Е, майната ти!

Би могъл да го отрече. Би могъл да се престори, че не разбира за какво му говори. Но очите й оказваха същото въздействие и върху него, както и върху Сет. Те не му позволяваха да изрече лъжата.

— Добре, права си. Беше инстинктивна реакция.

— Поне имаш смелостта да си признаеш. — Това, че се чувстваше толкова засегната, я вбесяваше и изненадваше.

— Не знам защо се дразниш.

— Не знаеш? — Отметна косата си назад. — Тогава ще ти кажа. Когато аз те погледна, виждам в теб мъж, който по една случайност е и мой любовник. Когато ти ме погледнеш, виждаш символ на системата, в която нямаш доверие и която не уважаваш. Сега, след като изяснихме нещата, махни се от пътя ми!

— Съжалявам. — Смъкна кърпата от главата си. — Отново си права и много съжалявам.

— Аз също. — Понечи да отвори вратата.

— Ще ми дадеш ли поне една минутка? — Вместо отново да посегне към нея, той само прокара ръце през косата си.

Не раздразнението в тона му я спря, а умората в жеста му.

— Добре. Имаш една минута.

На нито една жена досега не се бе обяснявал толкова много.

— Всички бяхме малко разстроени точно в този момент. Времето едва ли можеше да е по-неподходящо. Дявол да го вземе, ръцете ми още трепереха! — Неприятно му беше да го признае — самият факт му беше неприятен. За да се овладее малко, той се обърна, направи няколко крачки, върна се обратно. — Веднъж катастрофирах. Беше преди около три години. На Гран При. Засилих се по наклона, не прецених добре и рязко се завъртях. Колата се разпадна. Най-страшен е внезапният огън. Парите, които се сгорещяват. За част от секундата се видях обгорял като въглен. Само за миг, но беше ужасно. — Смачка кърпата в ръка, после отново я приглади. — Казвам ти, Анна, кълна ти се, докато стоях под детето и гледах как връзките на обувките му висят надолу, беше много по-страшно. Дяволски по-страшно!

Как би могла да продължи да му се сърди? И защо не може той да види, че носи у себе си толкова много любов, която да даде, стига само да си позволи? Беше й казал, че вероятно ще я нарани, но не знаеше, че ще се случи толкова скоро.

Не е преценила правилно нещата. Не е разбрала, че се влюбва в него.

— Не мога да го направя — изрече на себе си и обви ръце около раменете си, за да ги стопли. Стана й студено, макар че стоеше под яркото слънце. Колко ли крачки е направила към любовта, помисли си Анна, и колко ли ще може да отстъпи назад, за да се спаси? — Не знам какво ме прихвана. Обвързването ми с теб само усложнява взаимния ни интерес към детето.

— Не се отдръпвай от мен, Анна. — Този път усети друг вид страх, такъв, какъвто никога преди не беше изпитвал. — Направихме няколко погрешни стъпки — отново установихме равновесието. Чувстваме се добре заедно.

— Добре сме в леглото — отвърна тя и примигна, след като й се стори, че забеляза в очите му да блясва нещо, което би могло да е обида.

— Само?

— Не — изрече бавно, докато пристъпваше към нея, — не само. Но…

— Изпитвам нещо към теб, Анна. — Забрави, че ръцете му са мръсни, и ги постави на раменете й. — То още не се е изчерпало. За пръв път не ми се иска да бързам към финалната линия.

Но все пак ще стигнат дотам, каза си тя. Ще трябва да е подготвена, когато той стигне до финала преди нея.

— Не обърквай коя съм и каква съм — каза му тихо. — Трябва да бъдеш откровен с мен, иначе другото не означава нищо.

— С теб винаги съм бил откровен. И знам коя си.

— Добре. — Постави ръка на лицето му, докато се навеждаше да я целуне. — Ще видим какво ще стане по-нататък.