Нора Робъртс
Пристанище за мъже (13)

Дванадесета глава

Кръвта му вече бушуваше, докато пристъпваше към нея. Вгледа се в очите й.

— Няма да се задоволя само с опитване. Бъди сигурна!

Понякога, реши тя, трябва да следваш инстинктите си, желанията си. В този момент нейните бяха съсредоточени към този мъж.

— Нямаше да си тук, ако не бях.

Постави ръце на ханша й. Това не беше някоя тънка като молив манекенка с тяло на момче, а истинска жена. И той я желаеше.

— Обичаш ли да залагаш, Анна?

— От време на време.

— Да хвърлим заровете!

Властно я привлече към себе си, от което дъхът й секна. Устните му се впиха в нейните. Целувката им бързо стана неудържима и ненаситна. Тихото, хищно ръмжене, надигнало се в гърлото й, се качи право в главата му подобно на силно уиски.

Измъкна ризата му от панталона, после ръцете й се спуснаха отдолу. Стенейки от удоволствие, започна да го гали, докато тялото му сякаш пламна под пръстите й, а мускулите му се втвърдиха като стомана.

Желаеше тези мускули да премерят сила с нейните.

Кам потърси ципа на роклята й и тя се разсмя беззвучно, притиснала устни към гърлото му.

— Няма цип — Захапа брадичката му. — Трябва да я… смъкнеш.

— Господи! — Издърпа прилепналата ластична материя от раменете й. Леко я захапа, увлечен от неудържимото желание да усети вкуса на плът, на нейната плът.

Извиваха се като танцьори, макар че ритъмът им не съвпадаше с мечтателната прелюдия на Шопен. Той свали обувките си. Тя трескаво разкопча ризата му. Главата му се завъртя, когато се блъснаха във вратата на спалнята. Тя отново се засмя, но смехът й премина в стон, когато издърпа роклята й до кръста, наведе глава и започна да я хапе точно над черната дантела на сутиена.

Езикът му се плъзна под нея, за да си играе и вкусва, докато коленете й се подкосиха, а главата й се изпълни с ослепителни светлини и цветове. Знаеше си, че той може да го направи — да я доведе до ръба между разума и лудостта. Искаше го. Нещо повече, искаше да вземе там и него със себе си.

Желанието им беше огромно, безмилостно неудържимо, безразсъдно примитивно. А засега и за двамата това бе всичко, което имаше значение.

Шепнейки нещо несвързано, издърпа ризата му и заби нокти в стегнатите му рамене. Гърдите му бяха широки и твърди, тялото — горещо и гладко под неспокойните й ръце. Имаше белези — под рамото, на гърдите. Тяло на човек на риска, помисли си тя, на мъж, който играе за победа.

Той бързо разкопча сутиена и остави едрите й гърди да изпълнят алчните му ръце. Беше великолепна: със златиста кожа и щедри форми. Намираше тялото й за съвършено. Същевременно то беше възбуждащо истинско, нежно и стегнато, гладко и уханно. Искаше да се зарови в нея, но когато тя подръпна копчето на панталона му, само поклати глава.

— Ъ-ъ. Искам те в леглото. — Насочи ръцете й нагоре, докато обхванаха врата му, после допря устни до нейните, докато целувката им стана дива и шеметна. — Искам те под мен, върху мен, до мен.

Тя изрита едната си обувка, като се опитваше да пази равновесие, докато се отправяха към леглото.

— Искам те в мен. — Изрита и другата, докато се стоварваха върху матрака.

Най-напред се прехвърли отгоре му и го възседна. Вътре почти не проникваше светлина. Само бледо сияние от залязващото слънце се прокрадваше през прозорците. Сенките потрепваха. Устните й бяха жадни, ненаситни, обсипваха с целувки лицето и шията му. Макар че и преди беше пожелавала мъже, сега бе обзета от някакъв жесток и първичен глад, какъвто никога досега не беше изпитвала. Ще го вземе, бе всичко, което можеше да си помисли, ще вземе, каквото иска, и ще облекчи тази почти непоносима нужда.

Когато се изви назад и горната част на тялото й се очерта в сумрака, той затаи дъх. Пожела я със сила, каквато не помнеше да е изпитвал към нещо или към някого. Желанието да вземе, да притежава, да има, изригна мощно в тялото му.

Надигна се, сграбчи косата й, изви главата й назад, за да открие шията й за устните си. Може да има всичко с нея. Ще има всичко.

Беше по-груб, отколкото възнамеряваше, когато я обърна по гръб. Дишането й бе учестено, очите й бяха тъмни и бляскави — такива очи, помисли си той, в които мъжът би могъл да се удави. Косата й беше черна коприна върху бронзовата покривка. Уханието й беше като предизвикателна покана, като безмълвна молба.

„Вземи ме — сякаш казваше. — Ако смееш.“

— Мога да те изям — прошепна той и още веднъж притисна устни върху нейните.

Задържа я под себе си, защото знаеше, че ако успее да се освободи, всичко ще приключи твърде скоро. Бързо, господи, да, искаше го бързо, но не искаше да свършва. Помисли си, че би могъл да преживее живота си точно тук, в това легло, с тръпнещото тяло на Анна под своето.

Тя се изви под него, когато пое зърното й в устата си. Усещаше неравномерните удари на сърцето й, докато със зъби, език и устни доставяше наслада и на двамата.

Когато се изпълни с нея, когато се засити с нея, освободи ръцете й да докосват и да бъде докосван.

Претърколиха се по леглото, задъхани, яростно отстранявайки дрехите, които бяха преграда между телата им. Дишането им бе учестено и накъсано, примесено с полувъздишки и тихи стонове, с които изразяваха вихрена възбуда и безумна наслада.

Потрепери под ръцете му, почти изплака, докато всяка нова вълна на удоволствие пронизваше тялото й. Искаше да причини и на него същата пронизваща и раздираща болка.

Ръката му я обхвана: тя беше гореща, влажна и готова. Тялото й се изви, ноктите й се впиха в гърба му, докато цялото й същество изригна в кулминацията.

След това двамата полудяха.

Щеше да си спомня само битката за още и още. Див животински секс, безумен копнеж за съвкупление. Търсещи ръце се плъзгат по влажното тяло, жадни уста търсят жадни уста. Отново достигна оргазъм и викът й на освобождение беше почти ридание — израз на тържество и безпомощност.

Въпреки мрака той я виждаше. Блясъкът на тъмните й очи, пищната извивка на красивите устни. Кръвта бучеше в главата му, в сърцето му, в слабините му. Можа да си помисли само „сега“ и навлезе дълбоко в нея.

Пред очите му причерня, зави му се свят. В един разтърсващ миг останаха така съединени. Дори не осъзна как ръцете му търсят нейните и как пръстите им се преплитат.

После се задвижиха — препускане, сега вече изпълнено с бързина и настойчивост. Погледите им се срещнаха и не се отделиха. Видя как от възбуда очите й стават замъглени и непроницаеми. Чу стенанието да се откъсва от устните й миг преди да впие своите в тях, за да погълне звука.

Хълбоците й се движеха неуморно и така го тласкаха и довеждаха все по-близо до забравата. Гледаше я, гледаше я, докато желанието за облекчение се впи жестоко в слабините му. Тогава тялото й се стегна — изпъната струна от изумление и наслада.

Викът й бе това, което поглъщаше, когато се отпусна и полетя надолу в бездната.

 

 

Невъзможно бе да помръдне. Кам беше сигурен, че ако в този момент някой опре пистолет в тила му, просто ще си лежи и ще поеме куршума. Поне ще умре задоволен.

Не можеше да си представи по-добро място, където да се намира, от сегашното си положение — отпуснат върху изваяното тяло на Анна, с лице, заровено в косите й. А ако останеше достатъчно дълго така, може би щеше да успее да събере сили да повторят всичко отначало.

Музиката отново се беше сменила. Разпозна изкусното преплитане на думи и мелодия в песента на Пол Саймън. Почти се унесе в дрямка, докато го подканяха да нарича певеца Ал.

— Ако заспиш върху мен, ще се наложи да те убия.

— Няма да заспя. Искам да те любя отново.

— О! — Прокара ръце надолу по гърба му. — Нима?

— Да. Дай ми само две-три минутки.

— С удоволствие. Ако можех да дишам.

— О! — Подпря се на лакти и сведе поглед към нея. — Съжалявам.

Тя само се усмихна.

— Не, не съжаляваш. Доволен си от себе си. Но аз също, така че всичко е наред.

— Беше страхотно.

— Страхотно — съгласи се тя. — Сега ще довърша вечерята. Ще ни трябва гориво, ако ще опитваме същото още веднъж.

Едновременно очарован и смутен, той поклати глава.

— Ти си невероятна жена, Анна. Никакви игрички, никакви преструвки. С този поглед би могла да накараш мъжете да се проврат и през иглени уши.

Побутна го лекичко, за да се освободи.

— Какво те кара да мислиш, че не съм го правила? Озова се точно там, където аз исках, нали така? — Усмихната, стана от леглото и тръгна гола към гардероба.

— Страхотно тяло имате, госпожице Спинели.

Хвърли поглед през рамо, докато се загръщаше в къс, червен халат.

— Ти също, Куин.

Отправи се към кухнята, като си тананикаше тихичко, докато отново включваше котлона и пълнеше тенджерата с вода за лангините. „Господи, колко е прекрасно — каза си — да се чувстваш така отпусната, раздвижена и освободена.“ Колкото и неразумно да беше от нейна страна да направи Камерън Куин свой любовник, резултатите оправдаваха всеки риск.

Беше я накарал да почувства всеки сантиметър от тялото си, както и всеки сантиметър от неговото. Накара я да усети, че е жива. А най-хубавото от всичко бе, помисли си, докато изваждаше хляба, че той явно я разбираше.

Прекрасно бе да е желана от мъж, да бъде задоволена от този мъж. Но душата й се стопляше от мисълта, че е харесвана от мъжа, който я желаеше.

Извърна се и взе чашата си с вино точно когато Кам се появи откъм спалнята. Беше си обул панталона, но не си беше дал труд да го закопчае. Анна бавно отпи, като продължаваше да го наблюдава. Широки рамене, стегнат гръден кош, тесен ханш и дълги крака. О, да, той имаше страхотно тяло!

И засега то беше изцяло нейно.

Взе една чушка от подноса и я поднесе към устните му.

— Люта е — каза Кам.

— Ъхъ. Обичам… люто. — Вдигна чашата му и му я подаде. — Гладен ли си?

— Всъщност, да.

— Няма да се забави много. — И понеже долови желанието в очите му, заобиколи плота, за да разбърка соса. — Водата почти завира.

— Нали знаеш какво казват за това как тече времето, когато чакаш да заври водата — подхвърли той и я последва. Онова, което го отклони от намерението му да я повали на кухненския под, беше закачената на хладилника рисунка. — Ей, това изглежда точно като Фулиш.

— Фулиш е. Сет го е рисувал.

— Стига бе! — Пъхна палец в джоба и я огледа по-отблизо. — Сериозно? Дяволски е добра, нали? Не знаех, че хлапето може да рисува.

— Щеше да знаеш, ако прекарваше повече време с него.

— Всеки ден съм с него — недоволно промърмори Кам. — Изобщо не ми е казал. — Не знаеше защо изпита раздразнение. — Как успя да го изкопчиш от него?

— Попитах — простичко отвърна тя и пусна лангините във врящата вода.

Той пристъпи от крак на крак.

— Виж, правя най-доброто, което мога за детето.

— Не съм казала, че не правиш. Само смятам, че ще се справиш още по-добре с малко повече практика и усилия. — Отметна косата си назад. Нямаше намерение да се впуска в това. Служебните и личните й отношения с Кам не трябваше да се смесват. — Добре се справяш. Казвам го съвсем сериозно. Но трябва да изминеш дълъг път, за да спечелиш доверието и обичта му, Кам. Да му дадеш своята. Той е задължение, което изпълняваш и това е чудесно. Но той е и едно малко момче. Нуждае се от любов. Ти изпитваш чувства към него. Забелязах. — Усмихна му се. — Просто засега не знаеш какво да правиш с тях.

Кам се взираше навъсено в рисунката.

— Значи сега трябва да говоря с него за рисуване на кучета?

Анна въздъхна, после се обърна и обгърна лицето му с ръце.

— Просто говори с него. Ти си добър мъж с добро сърце. Останалото само ще дойде.

Отново подразнен, той я обхвана през кръста. Не би могъл да каже защо кроткото разбиране в гласа й, развеселеното съчувствие в очите й го караха да се чувства нервен.

— Не съм добър. — Притисна я по-силно, само колкото да я накара да присвие очи. — Аз съм себичен, нетърпелив. Търся силните изживявания, защото те най-много ме привличат. Изпълняването на дълга няма нищо общо с това да имаш добро сърце. Аз съм един мръсник и така ми харесва.

Тя изви вежда.

— Винаги е добре да познаваш себе си.

Кам усети леко паническо присвиване в гърлото.

— Вероятно ще те наскърбя още преди да приключим.

Анна отметна глава.

— Може би аз първа ще те наскърбя. Готов ли си да рискуваш?

Не знаеше дали да се засмее, или да изругае и накрая я притегли в прегръдките си за дълга целувка.

— Хайде да вечеряме в леглото.

— Такъв беше замисълът — отвърна тя.

 

 

Храната беше изстинала, докато стигнат до нея, но това не им попречи лакомо да й се нахвърлят.

Седяха с кръстосани крака върху леглото. Коленете им се докосваха и ядяха на светлината на половин дузината свещи, които беше запалила. Кам натъпка устата си с лангини и притвори очи.

— Дявол да го вземе, вкусно е!

Анна умело нави спагетите около вилицата си.

— Трябва да опиташ лазанята ми.

— С удоволствие. — Той отчупи парче от препечения хляб, който беше поставила в плетено панерче, и й подаде половината.

Спалнята й, отбеляза, бе по-различна от останалата част на апартамента. Тук не беше заложила на практичността и на изчистените линии. Леглото беше широко, с кръгла форма, покрито с бледорозови чаршафи и гладка сатенена покривка. Таблата представляваше дъга от ковано желязо, ажурна и фриволна, отрупана с десетина дебели, разноцветни възглавнички.

Махагоновият скрин определи като антиквариат, масивен и излъскан до розов отблясък. Беше покрит с красиви малки шишенца и кутийки, и посребрена четка за коса. Огледалото над него беше с издължена, овална форма.

Имаше още махагонова тоалетна масичка с богато драпирана табуретка и лъскави месингови дръжки. Поради някаква причина винаги беше намирал точно този тип мебели за невероятно секси.

Голяма медна урна беше пълна с високи, ярки цветя, на стените бяха окачени картини, а на прозорците имаше пердета в същия бронзов цвят като покривката на леглото.

Това тук беше стаята на Анна. Останалата част от апартамента беше на госпожица Спинели. Практичната и чувствената. И двете роли й подхождаха.

Посегна на пода до леглото, където беше оставил бутилката вино. Напълни чашата й.

— Опитваш се да ме напиеш?

Усмихна се насреща й. Косата й беше разрошена, халатът й — хлабаво завързан. Големите й тъмни очи сякаш се смееха и на двамата.

— Не се налага… но все пак може да е интересно.

Тя отново се усмихна, сви рамене и отпи.

— Защо не ми разкажеш как мина денят ти?

— Днес? — Потръпна иронично. — Кошмарен!

— Сериозно? — Нави спагети на вилицата и му ги подаде в устата. — Подробностите.

— Пазаруване. Обувки. Отвратително. — Когато Анна се засмя, той усети как и неговите устни се разтягат в усмивка. Смехът й беше много заразителен. — Накарах Етан и Филип да дойдат с мен. Не мога сам да се разправям с това. Наложи се едва ли не да оковем хлапето с белезници, за да го замъкнем с нас. Ще кажеш, че му глася усмирителна риза, а не нови маратонки.

— Твърде много мъже не оценяват забавленията и предизвикателствата на пазаруването.

— Следващия път върви ти. Както и да е, бях хвърлих един поглед на онази сграда на пристанището. Разгледахме я, преди да се отправим към магазина. Ще свърши работа.

— Каква работа?

— За бизнеса. Строеж на лодки.

Анна остави вилицата.

— Сериозно сте го намислили.

— Абсолютно сериозно. Мястото ще стане. Нуждае се от малко работа, но наемът е добър — особено след като притиснахме собственика да плати повечето основни ремонти.

— Значи искаш да строиш лодки.

— Така ще имам повод да излизам от къщи, но и няма да се шляя из улиците. — Понеже тя не се усмихна в отговор, Кам само сви рамо. — Да, мисля, че мога да се заема с това. Поне засега. Ще направим една за клиента, който Етан вече е намерил, и ще видим как ще тръгнат после нещата.

— Разбирам, че сте подписали договор за наем.

— Точно така. Защо да го отлагаме?

— Някой би го нарекъл предпазливост, преценка, обмисляне на подробностите.

— Оставям предпазливостта и преценката на Етан, а подробностите на Филип. Ако не се получи, ще загубим само някой и друг долар и малко време.

— А ако се получи? — допълни тя. — Помислил ли си за това?

— Какво имаш предвид?

— Ако се получи, ще се окажеш с още един ангажимент. Ще ти стане навик. — Сега вече се разсмя при вида на изписаното на лицето му раздразнение и изненада. — Ще бъде интересно да те попитам какво мислиш по въпроса след около шест месеца. — Приведе се напред и лекичко го целуна. — Какво ще кажеш за десерт?

Неприятната тревожност, която бе събудила думичката „ангажимент“ се стопи, докато устните й докосваха неговите.

— Какво има?

— Каноли — отвърна Анна и остави чиниите на пода.

— Добре.

— Или… — загледана в него, развърза халата и го пусна да падне от раменете й — … аз.

— Така е по-добре — продума той и се остави да го притегли към себе си.

 

 

Минаваше три, когато Сет чу колата да спира отвън. Беше заспал, но сънуваше. Неприятни сънища, в които отново се намираше в онези вмирисани стаи, където стените бяха по-тънки от картона му за рисуване и всеки звук преминаваше през тях.

Шум от правене на секс — сумтене, стонове и скърцащи матраци, гадният смях на майка му, когато беше надрусана. Тези сънища го караха да се поти. Понякога тя влизаше в стаята, където той се опитваше да намери покой върху разнебитения диван. Ако беше в добро настроение, се смееше и го обсипваше със задушаващи прегръдки, изтръгвайки го от неспокойния сън обратно при миризмите и звуците на света, в който го беше въвлякла.

Ако беше в лошо настроение, ругаеше и удряше, а накрая често се озоваваше седнала на пода в безумни ридания.

И в двата случая следваше поредната окаяна нощ.

Но по-лошо беше, когато някой от мъжете, които беше довела в леглото си, се промъкваше в стаята му и го опипваше.

Не се случваше често и когато се събуждаше и започваше да крещи, и да се дърпа, това караше мъжа да се откаже. Но страхът живееше в него подобно на яростен демон. Научи се да спи на пода зад дивана, винаги когато при нея имаше мъж.

Но този път Сет не се събуди от кошмара, за да се озове пред още по-страшна действителност. Изтръгна се от кошмарните си сънища и се озова сред чисти чаршафи, със сгушено до него кученце.

Поплака си малко, защото беше сам и нямаше при кого да отиде. След това се притисна по-близо до Фулиш, успокоен от меката козина и равномерното му дишане. Шумът от пристигащата кола му попречи отново да потъне в сън.

Първата му мисъл бе, че това са „ченгета“! Идват да го вземат, да го отведат. После, макар сърцето му да напираше да изскочи през гърлото, Сет си каза, че се държи като бебе. Измъкна се от леглото и пристъпи тихо до прозореца, за да погледне.

За всеки случай си беше намерил скривалище.

Но това беше корветът. Сет си каза, че щеше да познае шума от двигателя, ако не беше полузаспал. Видя Кам да излиза отвътре, чу тихото му весело свирукане.

„Ходил е да сваля мацки“, помисли си с презрително сумтене Сет. Големите бяха толкова предсказуеми. Когато си спомни, че тази вечер Кам трябваше да е на вечеря със социалната служителка, очите му се разшириха, устата му зяпна от удивление.

„Олеле, майчице мила! Кам сваля госпожица Спинели. Толкова е… шантаво“ — каза си той. Едно нещо бе сигурно, установи, докато младият мъж продължи да си подсвирква — Кам се чувстваше адски доволен и щастлив от тази работа.

Когато чу затварянето на входната врата, той се прокрадна до вратата на стаята си. Искаше да зърне лицето на Кам, но при шума на приближаващите се стъпки, бързо се втурна в леглото.

Кучето изскимтя, размърда се, а Сет бързо затвори очи, в мига, в който вратата се отвори.

Стъпките бавно и тихо се приближиха към леглото и сърцето му започна да блъска диво в гърдите. „Какво ще прави? — помисли си, обзет от мъчителна паника. — Господи, какво може да направи?“ Фулиш започна да тупа с опашка по леглото, докато Сет се сви в очакване на най-лошото.

— Изглежда си мислиш, че много добре си се уредил да се излежаваш почти цял ден, да си тъпчеш тумбака, а нощем да си имаш хубаво, меко легълце — тихо продума Кам.

Произнасяше думите неясно и на Сет му се стори, че е от наркотици или алкохол. Напрягаше се дишането му да остане бавно и равномерно, а в същото време пулсът му блъскаше като ковашки чук.

— Да, живееш си по мед и масло, нали така? И нищичко не трябва да правиш, за да го заслужиш. Ама че глупава физиономия имаш, кутре такова! — Сет едва не се ококори, осъзнавайки, че Кам говори на Фулиш, а не на него. — Проблемът ще си е негов, нали така, когато пораснеш и започнеш да заемаш повече място в леглото му.

Сет предпазливо поотвори очи, само колкото да може да вижда. Видя как ръката на Кам се протегна надолу и помилва Фулиш. След това повдигна и нагласи чаршафите и одеялото върху раменете на момчето. После леко погали Сет по главата.

Когато вратата отново се затвори, момчето не смееше да си отвори очите. Взря се във Фулиш. Кучето сякаш се усмихваше насреща му, като че ли току-що са се измъкнали от нещо. Сет се усмихна и го прегърна.

— Изглежда си се уредил доста добре, а, момче? — прошепна той.

В знак на съгласие Фулиш близна лицето му, после се прозя широко и се намести до него.

Този път сънят на Сет беше спокоен, без кошмари.