Нора Робъртс
Пристанище за мъже (10)

Девета глава

Заместник-директорката Мурфийлд огледа тримата мъже, изправени като добре споена стена в кабинета й. Външният им вид не показваше, че са братя. Единият беше облечен в изискан сив костюм с идеално завързана вратовръзка, другият — с черна риза и джинси, а третият — с овехтял военен панталон и измачкана дочена риза.

Но виждаше, че в момента са не по-малко единни от еднояйчни близнаци.

— Разбирам, че имате натоварена програма. Оценявам това, че дойдохте всички тази сутрин.

— Искаме тази работа да се изясни, госпожо Мурфийлд. — Филип продължаваше да й се усмихва любезно. — Сет трябва да присъства в часовете.

— Съгласна съм. След разказа му вчера направих някои проверки. Изглежда, че Робърт е бил причината за инцидента. Съществуват известни въпроси. Например за изнудването…

Кам вдигна ръка.

— Сет, казвал ли си на онова момче Робърт да ти даде един долар?

— Не-е — пъхна палци в предните си джобове Сет, както го беше виждал да прави. — Не ми трябват неговите пари. Дори не говоря с него, освен ако не ми се навира в лицето.

Кам отново погледна към госпожа Мурфийлд.

— Сет каза, че имал отличен на теста, а Робърт — двойка. Така ли е?

Заместник-директорката сложи ръце на бюрото си.

— Да. Тестовете са били върнати вчера, точно преди края на часа, и Сет е получил най-високата оценка. Сега…

— Тогава на мен ми се струва — прекъсна я с кротък глас Етан, — че Сет ви е казал истината. Извинете, мадам, но щом другото момче е излъгало за едно, не е ли възможно да е излъгало за всичко? Сет казва, че момчето е започнало и така е било наистина. Казва, че е било заради теста, така че предполагам за това е било.

— Обмислих го и съм склонна да се съглася с вас, господин Куин. Разговарях с майката на Робърт. И тя не по-малко от вас е разстроена от случилото се и от факта, че двете момчета трябва да бъдат временно отстранени.

— Няма да отстранявате Сет — възрази Кам. — Не и при това положение.

— Разбирам чувствата ви. Но все пак са били разменени удари. Не можем да допускаме физическо насилие.

— При други обстоятелства бих се съгласил с вас, госпожо Мурфийлд — постави ръка на рамото на Кам Филип, за да го възпре да пристъпи напред. — Обаче Сет е бил подложен на физическа и словесна атака. Той се е защитил. Би следвало да има учител, който да следи за реда в коридора през междучасието. Необходимо е децата да могат да разчитат на възрастен човек, който да ги защити. Защо никой не се е намесил?

Жената въздъхна дълбоко:

— Това е разумен въпрос, господин Куин. Няма да започна да ви се оплаквам за съкращенията в бюджета, но е невъзможно да наблюдаваме всички деца през цялото време.

— Разбирам ви, но Сет не би трябвало да плаща за това.

— Той преживява труден период — вметна Етан. — Не мисля, че изхвърлянето на момчето от училище за няколко дни ще му бъде от помощ. Образованието не трябва да е само усвояване на знания — поне нас така ни учеха. То би трябвало да ти помогне да изградиш характера си и да се научиш как да се справяш в живота. Ако ти казват, че ще те изхвърлят, защото си направил каквото трябва, защото си се защитил, тогава значи нещо не е наред в системата.

— Като го наказвате по същия начин, по който наказвате и момчето, предизвикало сбиването — отново проговори Кам, — вие все едно му казвате, че няма особена разлика между доброто и злото. Не такъв тип училище желая за брат си.

Мурфийлд долепи пръстите на ръцете си и погледна към тримата мъже, а после и към Сет.

— Контролните ти тестове са отлични, а оценките ти са доста над средните. Въпреки това учителите ти казват, че рядко идваш с написани домашни, а още по-рядко вземаш участие в клас.

— Работим по въпроса с домашните — Кам леко побутна Сет, — нали така?

— Да, струва ми се. Не разбирам защо…

— Не е нужно да разбираш — прекъсна го с навъсен поглед той. — Просто трябва да го направиш. Не можем да седнем с него в час и да му отваряме устата, но вече ще идва с написани домашни.

— Предполагам — продума почти на себе си заместник-директорката. — Ето какво съм готова да направя. Сет, понеже ти вярвам, няма да бъдеш отстранен от занятия. Но ще останеш в трийсетдневен изпитателен срок. Ако няма повече нарушения на дисциплината и учителите ти кажат, че идваш с написани домашни — ще забравим за този случай. Първото ти домашно ще бъде зададено още сега от мен. Разполагаш с една седмица, за да напишеш есе от петстотин думи върху насилието в нашето общество и нуждата от мирно разрешаване на проблемите.

— О, господи…

— Млъкни! — нареди му Кам. — Така е справедливо — обърна се към госпожа Мурфийлд. — Благодарим ви.

— Не беше толкова зле — отбеляза Филип и разкърши рамене.

— Говори само за себе си — нахлупи обратно шапката на главата си Етан. — Сто пъти се изпотих. Не искам такова нещо да ми се налага никога повече. Оставете ме на пристанището. Джим работи на лодката и сигурно по това време вече е събрал килограми раци.

— Само не забравяй да донесеш нашия дял. — Кам се настани в лъскавия, тъмносин ландроувър на Филип. — И не забравяй, че ще имаме гости.

— Няма как да забравя — промърмори Етан. — Даскали сутринта, социални работници вечерта. Мили боже! Все се налага да говориш с някого.

— Смятам аз да занимавам госпожица Спинели.

Етан се извърна да го погледне.

— Просто не можеш да устоиш на жените, а?

— Какъв е смисълът? И без това са тук.

Брат му само въздъхна.

— Някой по-добре да вземе още бира.

 

 

Късно следобед Кам отиде за бира. Не издържаше да слуша Филип. Отиването до супермаркета беше най-добрият начин да се измъкне от къщата и от напрежението, докато Филип пишеше и преработваше на компютъра си писмото до застрахователната компания.

— Вземи нещо за салата, щом ще излизаш — провикна се Филип.

— Какво разбираш под нещо за салата?

— Нещо от полето — и гледай да не ми се върнеш с някоя буца лед или два-три безвкусни оранжерийни домата. Онзи ден направих много хубав винегрет, но тук няма необходимите продукти. Купи патладжани.

— И за какво, по дяволите, ни е всичко това?

Брат му въздъхна и спря да пише.

— Първо, защото трябва да водим здравословен живот и второ, защото си поканил на вечеря жена — жена, която ще се интересува как се грижим за Сет.

— Тогава ти върви до проклетия магазин.

— Добре. Ти пък напиши това проклето писмо.

Предпочиташе да го изгорят жив.

— Зеленчуци от полето, моля ви се!

— И вземи заквасен хляб. Освен това млякото е свършило. И понеже следващия път, когато си ходя до Балтимор, ще донеса сокоизтисквачката си, вземи някакви пресни плодове, моркови, тиквички. Я по-добре да ти направя списък.

— Задръж, задръж! — Кам усети как положението се изплъзва от ръцете му и се опита да го овладее. — Сега отивам само за бира.

— Пълнозърнести кифлички — промърмори Филип, като удряше усърдно по клавишите.

 

 

Трийсет минути по-късно Кам съсредоточено изучаваше сектора за селскостопанска продукция в хранителния магазин. Каква, по дяволите, е разликата между салатки и марули и защо изобщо го интересува? Започна да пълни количката с каквото му падне.

Тъй като това го устройваше, процедира по същия начин и покрай гондолите. Докато стигне до касата, вече разполагаше с две колички, препълнени с кутийки, пакети, бутилки и торбички.

— Боже мой, сигурно ще имате парти!

— Имаме голям апетит — отвърна на касиерката, опитвайки се да си спомни името й. — Как я карате, госпожо Уилсън?

— О, доста добре. — Умело прокарваше покупките по лентата, през скенера и в торбичките, а пръстите й с лакирани в червено нокти действаха със светкавична скорост. — Денят определено е прекалено хубав, за да стои човек затворен вътре. След един час свършвам и отиваме да пускаме пилешки шийки с внучето.

— Ние също разчитаме на раци за вечеря. Вероятно и аз трябваше да взема шийки за коша на кея.

— Предполагам, че Етан няма да ви остави. Ужасно съжалявам за Рей — допълни. — Нямах възможност да ви го кажа след погребението. Определено ще ни липсва. След смъртта на Стела идваше веднъж или два пъти седмично и си купуваше разни полуготови храни. Пък аз му викам: „Рей, трябва да се грижиш по-добре за себе си. Един мъж има нужда от някоя хубава мръвка от време на време“. Но е трудно да си готвиш сам, когато си свикнал с голямо семейство.

— Да-а — само толкова можа да изрече Кам. Той беше от семейството и не беше тук.

— Все имаше да разкаже някоя история за вас, момчетата. Показваше ми снимки и разни неща за теб от чужди вестници. Състезание тук, състезание там. А аз му викам: „Рей, как разбираш дали момчето е спечелило, като е написано на италиано или франсе?“. И се смеехме. — Премери мрежичка с ябълки и написа килограмите. — Как е малкият? Ха, сега де, как му беше името? Сам?

— Сет — измънка Кам. — Добре е.

— Хубавичко момче. Казах на господин Уилсън, когато Рей го доведе у дома: „Ей това е то Рей Куин, вратата му винаги е отворена“. Не знам как очакваше човек на неговата възраст да се оправя с такова момче, но ако някой можеше да го направи, то това беше Рей Куин. Двамата със Стела се справиха с вас тримата.

Понеже му се усмихваше и му намигна, той също й се усмихна.

— Така си беше. Опитвахме се да не остават без работа.

— Предполагам, че нито за миг не са съжалявали. Пък и момчето, Сет, е било дружинка на Рей, след като вие пораснахте и отлетяхте. Искам да знаеш, че не вярвам на това, което разправят разни хора. Изобщо не вярвам. — Сви устни, докато регистрираше три грамадни кутии замразени закуски. После изцъка с език, поклати глава и продължи: — Ако някой си позволи да подхвърля тези отвратителни клюки в мое присъствие, им казвам право в лицето, че ако имат поне мъничко християнско чувство, ще си мерят приказките. — Очите й заблестяха от възмущение и честност. — Изобщо не обръщай внимание на тези приказки, Камерън, ама изобщо. От къде на къде Рей ще си има вземане-даване с онази жена и че момчето било негово. Никой разумен човек няма да повярва на такова нещо или, че нарочно се бил забил в стълба. Направо ми призлява, като ги слушам.

В момента на Кам му призляваше. Ужасно съжали, че дойде в магазина.

— Някои хора вярват на лъжите, госпожо Уилсън. На някои пък им се иска да им вярват.

— Точно така си е — решително тръсна глава тя. — А и да не вярват, им е хубаво да ги разпространяват. Искам да знаеш, че ние с господин Уилсън смятахме Рей и Стела за добри приятели и добри хора. Само някой да рече нещо за тях, което не ми се нрави, ушите ще му откъсна.

Не можеше да не се усмихне.

— Доколкото си спомням, много ви биваше за това.

Тя се разсмя високо и от сърце.

— Добре те подредих, когато се увърташе прекалено наблизо край моята Каролин. Не си мисли, че не знаех какви ги замисляше, момче.

— Каролин беше най-хубавото момиче в десети клас.

— Още е като картинка. Точно с нейното момченце ще излизам после. Това лято ще стане на четири. А тя е в шестия месец с второто. Времето си минава.

„Наистина е така“ — помисли си Кам, когато се върна и помъкна торбите с покупки към къщата. Макар че госпожа Уилсън беше съвсем добронамерена, разговорът с нея го потисна.

Щом такива гнусни лъжи се приказват пред приятелите на родителите му, значи се разпространяват по-бързо и по-нашироко, отколкото предполагаше. Докога щяха да ги отминават с безразличие?

Сега вече се боеше, че нямат друг избор, освен да последват съвета на Филип и да открият майката на Сет.

На хлапето тази работа нямаше да му се хареса. А какво ще стане с доверието, което беше видял в очите му?

— Май ще ти трябва помощ — влезе в кухнята Филип. — Говорех по телефона с адвоката. Временното настойничество е сигурно. Това все пак е първа стъпка.

— Чудесно. — Понечи да му каже за разговора в магазина, но след това реши да го отложи. Дявол да го вземе, днес бяха спечелили две битки. Няма да вземе да проваля вечерта заради някакви клюкари. — Има още в колата отвън — каза вместо това.

— Още какво?

— Торби.

— Още? — Вгледа се в претъпканите кафяви пазарски торби. — Господи, Кам, в списъка ми нямаше повече от двайсетина неща.

— Значи съм го допълнил. — Измъкна една кутия и я стовари на плота. — Никой тук няма да остане гладен за известно време.

— Купил си киндер шоколад? Шоколад! Да не би да си от хората, дето вярват, че онова бяло нещо в тях е едно от четирите основни хранителни вещества?

— Хлапето вероятно ще ги хареса.

— Разбира се, че ще ги хареса. Можеш да платиш следващата му сметка при зъболекаря.

Кам рязко се извъртя.

— Виж, приятел, който ходи на магазина, купува, каквото му се иска. Това е новото правило тук. А сега ще ми помогнеш ли да пренеса нещата от колата, или предпочиташ да ги оставиш да се развалят?

Филип само повдигна вежда.

— След като от пазаруването изпадаш в такова прекрасно настроение, от сега нататък аз ще поема това досадно задължение. И ще е по-добре да открием домакинска сметка, от която да теглим за непредвидени ежедневни разходи.

— Чудесно — замахна с ръка Кам. — Ти се заеми.

След като Филип излезе навън, той започна да пъха кутиите и пакетите, където успееше да им намери място. Ще остави някой друг да се погрижи за подреждането. Всъщност, който иска да се грижи за това. Той е аут за известно време.

Тръгна към предната врата, видя, че Сет се е върнал. Филип му подаваше торби и двамата спокойно разговаряха.

В такъв случай ще се измъкне отзад, реши Кам, и ще остави двамата да се оправят сами за два-три часа. Докато се обръщаше, кучето излая насреща му, после приклекна и се изпишка на килима.

— Изглежда сега очакваш да го почистя. — Фулиш размаха опашка и изплези език.

— И все пак казвам, че есето е шибана работа — оплака се Сет, докато влизаше в къщата. — Това са пълни лайна. И не виждам защо…

— Ще го напишеш — издърпа торбите от ръцете му Кам. — И не искам да чувам никакви оплаквания по въпроса. Можеш да започнеш веднага, след като почистиш мръсотията, която направи кучето ти на килима.

— Кучето ми? Че то не е мое.

— Вече е, и по-добре се погрижи да се научи да си върши работата на определеното място, иначе ще стои отвън.

Отправи се бързо към кухнята, последван от Филип, който полагаше отчаяни усилия да не се разсмее.

Сет остана на място и погледна надолу към Фулиш.

— Глупаво куче — изрече тихо, а когато клекна, кутрето се хвърли в прегръдките му. — Сега вече си мое куче.

 

 

Анна си каза, че ще се държи съвсем официално по време на вечерята. Дори беше уведомила за посещението си Марилу. Истината обаче беше, че искаше да види не само Сет, но и Кам.

Причините бяха различни. Можеше да се справи обаче и със сърцето, и с разума си. Винаги е била в състояние да разделя личното от служебното.

И този случай не би трябвало да е по-различен.

Вдигна стъклото, само колкото вятърът да не развали прическата й. Надяваше се братята Куин да й позволят да остане за няколко минутки насаме със Сет, за да може да прецени сама как се чувства.

Надяваше се да има възможност да остане насаме и с Кам. Как ли се чувстваше той?

Нетърпелив? Закопнял?

Но невинаги е необходимо или възможно да се съобразяваме с чувствата, независимо колко са силни. Ако след срещата прецени, че за всички ще е най-добре да се отдръпне, ще го направи.

Изобщо не се съмняваше, че този мъж притежава желязна воля. Но същото важеше и за Анна Спинели. В това отношение винаги беше готова да премери сили с Камерън Куин. И можеше да го победи.

И докато уверяваше сама себе си, сви по алеята с елегантната си малка кола.

Кам излезе на верандата.

За момент двамата останаха неподвижно, загледани един в друг. И когато той слезе по стъпалата и тръгна по алеята, със стегнато тяло, с небрежно разрошени тъмни коси, с неразгадаеми тъмносиви очи, сърцето й подскочи.

Желаеше тези упорито стиснати устни, тези ръце със загрубели длани. Искаше това до болка мъжествено тяло да притисне нейното върху матрака и да се движи със скоростта, станала толкова важна част от живота му. Глупаво беше да го отрича.

Но ще се справи с него, обеща си Анна. Само се надяваше, че ще може да се справи и със себе си.

Излезе от колата. Беше облечена в елегантен костюм с цвят на птиче гнездо. Косата й беше прибрана. Неначервените й устни се извиха в любезна, донякъде сдържана усмивка и тя понесе куфарчето си.

По причини, които изобщо не можеше да обясни, Кам почувства абсолютно същата реакция, както и в онази дъждовна нощ, когато я видя по коридора пред апартамента й — неудържимо желание.

Когато се запъти към нея, тя наклони глава. Знакът „Долу ръцете“ беше по-ясен от вик.

Но той леко се приведе напред, когато стигна до нея, и подуши косите й.

— Нарочно си го направила?

— Какво съм направила нарочно?

— Облякла си строг костюм и в същото време си сложила най-сексапилния парфюм, за да ме подлудиш.

— Съобразявай се с костюма, Куин. Мечтай си за парфюма. — Понечи да мине покрай него, после сведе високомерно поглед, когато ръката му я улови за рамото. — Не слушаш.

— И аз като всеки мъж обичам игричките, Анна. — Обърна я и отново застанаха лице в лице. — Но този път може би си избрала неподходящ момент.

Имаше нещо в погледа му, установи тя. И понеже разпозна в него нещастието, тя омекна.

— Случило ли се е нещо? Какво не е наред?

— Какво е наред? — отвърна той.

Постави ръка върху неговата, все още положена на рамото й и лекичко я стисна.

— Тежък ден?

— Да. Не. По дяволите! — Отказа се, пусна я и се облегна на капака на колата й. Фактът, че беше в състояние да потисне недоволството си, само потвърждаваше съчувствието й. — Сутринта беше онова нещо в училище.

— Нещо?

— Вероятно ще получиш някакъв официален доклад или нещо подобно, така че искам лично да ти представя нашата гледна точка.

— О-хо, гледни точки. Е, да чуем!

— И така… — Той започна да разказва. Разгорещи се, когато спомена за белезите по раменете на Сет и накрая се изправи и закрачи наоколо, докато завършваше с взетото решение по случая.

— Много добре си постъпил — отбеляза Анна и се усмихна, когато той спря и я изгледа подозрително. — Естествено, отговорът не е бил да натупа другото момче, но…

— Мисля, че е било дяволски добър отговор.

— Ясно ми е, но засега ще оставим това. Имах предвид, че си проявил отговорност и си го подкрепил. Отишъл си там, изслушал си ги, убедил си Сет да ти каже истината и после си се застъпил за него. Съмнявам се, че го е очаквал от теб.

— Че защо няма да… защо не бих го направил? Той беше прав.

— Повярвай ми, не всеки би застанал зад детето си.

— Той не ми е дете. Брат ми е.

— Не всеки би застанал зад брат си — поправи се тя. — Да отидете тази сутрин и тримата също е било съвсем правилно и отново за съжаление, не всеки би го направил. Това е повратна точка за вас и предполагам, че го разбираш. Това ли те притеснява?

— Не, това е дреболия. Други неща, няма значение. — Едва ли можеше да й каже за разследването за смъртта на баща му или за клюките. Нито пък смяташе, че ще е в тяхна полза, ако й разкрие, че се чувства като впримчен в капан и мечтае за спасение.

— Как го приема Сет?

— Спокойно — повдигна рамо Кам. — Вчера излизахме с лодката, ловихме малко риба.

Тя топло му се усмихна.

— Надявах се това да се случи. Започваш да го харесваш.

— За какво говориш?

— Започваш да се интересуваш от него. Лично. Той вече е нещо повече от задължение, от обещание, което трябва да се изпълни. Означава нещо за теб.

— Казах, че ще се грижа за него. Това и правя.

— Означава нещо за теб — повтори тя. — Това те притеснява, Кам. Какво ще стане, ако чувствата ти станат прекалено силни? И как да попречиш това да се случи?

Погледна я — слънцето се спускаше зад гърба й, а топлите й очи не се откъсваха от неговите. Може би наистина се притеснява, призна си, и не само за неясните си чувства към Сет.

— Каквото започна, го довършвам, Анна. И не изоставям семейството си. Изглежда, момчето е част от него. Но аз съм егоистичен кучи син. Питай когото искаш.

— Някои неща предпочитам сама да разбера. А сега, ще ми бъдат ли поднесени раци?

— Етан сигурно е сложил тенджерата. — Тръгна напред, сякаш се канеше да я поведе към къщата. След това, като прецени момента, в който тя отслаби бдителността си, рязко се обърна и я грабна в страстна, спираща дъха целувка. — Ето, това беше от мен — проговори, когато и двамата останаха задъхани и разтреперани. — Искам, вземам. Предупредих те, че съм егоист.

Младата жена се отдръпна, спокойно оправи сакото си и прокара ръка по косата си.

— Съжалявам, но на мене също ми беше приятно. Така че не би могло да се смята за егоистична постъпка.

Кам се засмя:

— Нека опитам още веднъж. Този път може би ще успея.

— Ще си запазя правото за друг път. Искам си вечерята. — След тези думи тя бързо изкачи стъпалата, почука леко и влезе в къщата.

Той остана на мястото си, като се усмихваше. Това е жена, помисли си, която ще направи паметен този период от живота му.

Когато влезе вътре и стигна до кухнята, Анна вече свойски бъбреше с Филип и пиеше чаша вино.

— С раците се пие бира — подхвърли Кам и извади една от хладилника за себе си.

— Не виждам в момента пред мен да има нито един, а и брат ти ме уверява, че виното е много хубаво. — Отпи, прецени го и се усмихна. — Напълно е прав.

— Това е едно от любимите ми бели вина. — Филип напълни чашата й. — Приятно и не много силно.

— Фил е маниак на тема вино. — Кам вдигна бутилката „Харп“ към устните си. — Но въпреки това му разрешаваме да живее тук.

— И как върви? — Чудеше се, дали осъзнават колко мъжка е атмосферата в къщата. Подредено, да, но без уюта от присъствието на жена. — Сигурно се чувствате особено тримата събрани отново под един покрив.

— Е, не сме се избили — усмихна се към брат си Кам. — Засега.

Тя се приближи до прозореца със смях:

— А къде е Сет?

— С Етан е — отвърна Филип. — При огнището.

— Огнището?

— Отзад. — Кам я хвана за ръката и я задърпа към вратата. — Мама не ни позволяваше да варим раци в къщата. Може и да беше лекар, но беше чувствителна. Не обичаше да гледа. — Докато говореше, я теглеше през верандата и надолу по стъпалата. — Татко иззида тухленото огнище отстрани, до къщата. Събори се първото лято, когато бях тук. Не разбираше много от зидария. Но го построихме отново.

Когато завиха зад ъгъла, тя видя Етан и Сет, застанали до голяма тенджера над открития огън в несръчно иззиданото огнище. Димът се издигаше нагоре, а от поставената на земята голяма тенджера се дочуваше дращене и трополене на щипци.

Анна отмести погледа си.

— Знаеш ли, мисля, че и аз съм малко чувствителна.

Отстъпи назад и насочи поглед към водата. Когато чу да се извисява развълнуваният глас на Сет, Кам се засмя.

— Ще ги пускаш ли сега? Олеле, боже, мамичката му, толкова е гаднярско…

— Казах му да внимава тази вечер как ще говори, но всъщност още не знае, че си тук.

Тя само поклати глава.

— Съвсем нормално е. — Леко трепна, когато чу изтрополяването и възклицанията на Сет, изразяващи едновременно отвращение и удоволствие. — И мисля, че това, което става зад ъгъла, е достатъчно дивашко, за да го изпълва с възхищение. — Бързо вдигна ръка към косата си, когато усети леко подръпване.

— Харесва ми спусната. — Кам захвърли фибата, която беше измъкнал.

— Искам да е прибрана — кротко отвърна тя и тръгна към водата.

— Обзалагам се, че ще кръстосваме шпаги за всяко нещо. — Крадешком я погледна и отпи от бирата си, докато вървяха. — Сигурно ще е още по-интересно.

— Съмнявам се, че някой от нас ще се отегчава. Сет е на първо място, Кам. Говоря сериозно. — Замълча и се заслуша в шума на вълните. Отгоре на единия кол имаше голямо гнездо. Шамандурите се поклащаха от прилива. — Мога да му помогна, но е малко вероятно винаги да постигаме съгласие какво е добре за него. Важното ще бъде тази част да си остане съвсем отделно, когато стигнем до леглото.

Той едва не се задави с бирата си.

— Мога да го уредя.

Анна вдигна глава, когато една бяла чапла закръжи отгоре и се зачуди дали гнездото е нейно.

— Когато съм сигурна, можем да използваме моето легло. Апартаментът ми е по-уединен от твоята къща.

Кам потърка стомаха си в напразен опит да се успокои.

— Лейди, изобщо не си поплюваш, а?

— Защо да се преструваме? Ние сме зрели и необвързани хора — стрелна го с поглед. — Но ако си от тези, които предпочитат да се преструвам, че се дърпам, докато ме съблазниш, съжалявам.

— Не, нямам нищо против да е така. Без игрички, без преструвки, без обещания… Откъде, по дяволите, се взе? — завърши очарован.

— От Питсбърг — отвърна весело и тръгна обратно към къщата.

— Нямах предвид това.

— Знам. Но ако възнамеряваш да спиш с мен, би трябвало да проявиш известен интерес към биографичните ми данни. Без игрички, без преструвки, без обещания. Това е добре. Но не лягам с непознати.

— Добре, какви са биографичните ти данни? — спря я, преди да влезе в къщата.

— На двайсет и осем години съм, неомъжена, от италиански произход. Майка ми… умря, когато бях на дванайсет години, и бях отгледана от баба ми и дядо ми.

— В Питсбърг.

— Точно така. Те са чудесни — старомодни, жизнени, любящи. Мога да правя страхотен червен сос — рецептата се предава в семейството ми от поколения. Преместих се в столицата веднага щом завърших колежа, работих там и направих няколко разработки. Но Вашингтон не е за мен.

— Твърде политически?

— Да, и твърде градски. Търсех нещо малко по-различно и така се озовах тук.

Кам огледа спокойния двор, спокойната вода.

— По-различно е от столицата, наистина.

— Харесва ми. Също така харесвам трилърите, сантименталните филми и всякаква музика, с изключение на джаз. Чета списанията отзад напред и не знам защо го правя. Макар да умея да общувам с различни хора, не харесвам големите светски сбирки. — Замълча. — Мисля, че засега това е достатъчно, а и чашата ми е почти празна.

— Изобщо не отговаряш на първоначалната ми представа за теб.

— Не? Аз пък мисля, че ти си точно такъв.

— Говориш ли италиански?

— Свободно.

Наведе се напред и прошепна в ухото й едно доста пиперливо и със сексуален подтекст предложение. Някои жени биха му ударили шамар, други биха се изкискали, а трети със сигурност биха се изчервили. Анна само издаде някакъв тих, гърлен звук.

— Произношението ти не е добро, но въображението ти е изключително. — Леко го потупа по рамото. — Не забравяй да ме попиташ отново някой друг път.

— Непременно ще го направя — промърмори Кам и я видя как се усмихва към Сет, който се появи с гръм и трясък иззад ъгъла на къщата.

— Здравей, Сет.

Той се спря, погледна я предпазливо и изрече:

— Аха, здрасти. Етан казва, че можем да ядем, щом кажете.

— Добре, умирам от глад. — Макар да знаеше, че все още не е спечелила доверието му, продължи: — Разбрах, че вчера си излизал с лодката.

Сет обвинително погледна към Кам.

— Аха, и к’во?

— Аз никога не съм се возила — изрече бързо. Кам беше затаил дъх. — Кам предложи да ме вземе някой път с вас.

— Лодката е негова. — После Сет разгада мрачното изражение на младия мъж и сви рамене. — Разбира се, ще бъде готино. Трябва да ида да взема цял тон вестници, че да ги постеля на верандата. Така се ядели раци.

— Правилно. — И преди да успее да хукне, тя се наведе и прошепна в ухото му: — Имаме късмет, че не ги е варил Кам.

Това предизвика неговата бърза и несигурна усмивка, после той се обърна и се втурна в къщата.