Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (34)

Глава 34

— Милейди? — Маруся подаде глава през вратата. — Пристигна пратеник на принца. Трябва незабавно да отидем при него в града.

— В Москва ли?

— Не, в Санкт Петербург.

— Влез и затвори вратата, Маруся. Става течение. Защо в Санкт Петербург? Мислех, че Дмитрий е все още в Москва.

— Не, от известно време не е там. Беше в Австрия по работа и току-що се е върнал.

Колко типично за него. Защо й трябваше да знае, че Дмитрий беше напуснал страната? Защо й трябваше да знае каквото и да било? Той просто я закотвяше в глухата провинция и после забравяше за нея.

— Царят върна ли се най-после? Затова ли отиваме в Санкт Петербург?

— Не знам, милейди. Пратеникът каза само, че трябва да побързаме.

— Че защо? По дяволите, Маруся, няма да мръдна оттук, докато не разбера какво мога да очаквам.

— Предполагам, че ако царят се е върнал и принцът възнамерява да ви върне обратно в Англия, то това трябва да стане преди Нева да замръзне отново и пристанището да бъде затворено.

— Аха. — Катрин се отпусна в стола си. — Да, това би обяснило бързането — добави тя тихичко.

Какво означаваше това за нея? Да се върне у дома си с надут от бременността корем и без съпруг? Не и ако зависеше от нея. Не можеше да постъпи така с баща си — да изчезне за половин година и да се прибере, съпроводена от скандал? Никога.

Тя бе имала намерението да каже на Дмитрий за бременността си при завръщането му в Новий домик Бе имала намерение да поиска той да се ожени за нея. В плановете й не влизаше да остане в Русия още една зима, нито пък да се прибере в Англия без съпруг. Ако Дмитрий си мислеше, че можеше да я качи на някакъв кораб и да я върне обратно просто така, сигурно беше полудял.

— Добре, Маруся, можем да тръгнем утре — съгласи се Катрин. — Но за бързането забрави. Повече няма да се кача на летяща карета. Можеш да предадеш на съпруга си какво съм казала.

— Но така няма да успеем да се върнем толкова бързо, милейди, не и сега, когато нощите са по-дълги.

— В това отношение не може да се направи нищо, но аз имах предвид пътуване през деня. Не повече от четирийсет километра дневно. Това би трябвало да ни осигури удобно пътуване.

— Но така ще ни трябва двойно повече време.

— Няма да споря за това, Маруся. Реката сигурно може да почака още няколко дни, преди да замръзне. — Надяваше се да не познае, но точно тук беше смисълът от забавянето на пристигането си в Санкт Петербург, както и за да предпази бебето си от лудото препускане с карета.

Дмитрий не повярва, когато получи съобщението на Владимир. Катрин настоявала да пътува бавно. По дяволите, така тя щеше да се забави с още една седмица, а това не влизаше в плановете му.

Идеята му да я задържи в Русия, използвайки времето за извинение, си бе имала недостатъци от самото начало, най-вече защото щеше да се лиши от нея през няколкото месеца до настъпването на зимата. Само че той бе знаел, че веднъж като свършеше лятото, тя щеше да започне непрекъснато да настоява да си замине, което налагаше да я избягва, да избягва въпросите й, да остави есента да изтече и да се надява, че зимата ще дойде рано тази година.

Изчакването в Санкт Петербург се оказа продължително и потискащо, особено през студената, влажна есен. А не му беше дадена възможността даже да уреди сватбата на сестра си, което можеше да го поразсее. Веднага щом пристигна, тя го бе информирала, че нямало да се омъжи за въпросния млад мъж в крайна сметка. Дмитрий нямаше какво да прави, освен да се занимава с бизнеса си, който бе занемарил напоследък, доказателството за което лежеше в счетоводните книги, които Катрин му бе изпратила, разкриващи не четири инвестиции на ръба на фалита, а пет. Имаше и няколко приятели, които можеше да посети, но повечето не стояха в града през лятото и есента и започваха да се завръщат с началото на зимния сезон. Наталия най-сетне се бе появила миналата седмица и му беше обещала незабавно да се заеме с избора на невяста и той доволен бе оставил въпроса във вещите й ръце.

Най-непоносимото, потискащо, вбесяващо нещо през това време на самоналожено изгнание далеч от Катрин бе, че й беше останал верен — той, който не бе изкарвал три поредни нощи без жена, ако не беше необходимо. А в случая не беше. Където и да отидеше, се намираха жени, които неприкрито му показваха, че са достъпни. Но те не бяха Катрин и той все още беше в клещите на своята обсебеност от малката си английска роза. Докато сам не разчупеше оковите, никои друг нямаше да го стори.

Буквално в същата минута, в която лед започна да сковава водите на Нева, той изпрати за нея. След всичкото това време беше безумно нетърпелив да я види отново. И как, моля ви се, реагира тя? Преднамерено започна да забавя пристигането си. Колко присъщо за нея. Всичко, което го ядосваше и предизвикваше, тя безпогрешно го налучкваше. Владимир бе много прав. Беше си възвърнала до последната капчица предишния инат, което все пак определено бе за предпочитане пред определено безмълвното презрение, с което го бе обливала до последната им среща. Всичко беше за предпочитане пред това.

И така, Дмитрий зачака отново, но сега се възползва максимално от времето, за да изглади до съвършенство извиненията, които смяташе да й предложи, задето не е успял да я изведе навреме от Русия. Тя щеше да побеснее, но се надяваше, че няма да й отнеме много време да приеме неизбежното.

Катрин мислеше точно същото, докато каретите се търкаляха по широките сто и една стъпки улици на Санкт Петербург шест дни по-късно. Дмитрий щеше да се вбеси с нея, напълно справедливо, задето бе изпуснала кораба си. Най-добрият начин да се справи с гнева му, бе открила тя, бе да атакува на някой друг фронт. Бе приготвила запас от оплаквания, между които да избира, до едно незначителни, но всичките наострени като оръжия, готови за бой.

Свободните пространства в Санкт Петербург бяха източник на удивление за някой, свикнал на тъпканицата в Лондон. Катрин се наслади на първия си „руски“ поглед към западната част на страната, тъй като във водовъртежа на бурното и пристигане не бе успяла да разгледа почти нищо.

Всичко бе така монументално в този град на разкоша. Зимният дворец, руска барокова постройка с повече от четиристотин стаи, беше навярно най-внушителната гледка, но имаше и множество други дворци и сгради с огромни размери, църкви, обществени площади. А дългият почти три мили Невски проспект, главната улица на града, с многобройните си магазини и ресторанти! Успя да зърне и Петропавловската крепост оттатък реката, затвора, където Петър Велики бе изпратил на смърт собствения си син.

Откритият пазар силно заинтригува Катрин и я разсея дотолкова, че за някое време забрави за къде бе тръгнала. Огромни купища замразени плодове се докарваха тук на шейни от цялата страна. Какви ли не пособия за поддържане на мраз се използваха, за да се съхрани свежестта на месото, яйцата, маслото, рибата.

И хора с всичките си очарователни различия и особености. Брадати търговци в дълги кафтани с неясен цвят, а до тях — весело нагласените им жени в шарени многопластови фусти и високи, ярко оцветени украшения за главата, които се издължаваха като шал и стигаха почти до земята. Башкири, облечени от глава до пети в кожи. Татари с тюрбани. Свети мъже с дългите им до глезените ризи и дълги, развяващи се бради. И какви ли не още!

Ето и домакините, разкарващи с малки шейнички покупките си, докато уличните музиканти с дълги сака и кожени шапки ги забавляваха с мръсни песнички. Там пък улични търговци предлагаха с пълен глас качествата на изпечените от тях сладкиши, опитвайки да накарат минувачите да се разделят с още няколко копейки.

Ето, това беше Русия, от която бе видяла толкова малко — хората, красотата на толкова много култури, Катрин си отбеляза да накара Дмитрий да я доведе тук, когато щеше да има достатъчно време да огледа всичко на спокойствие, а не да се задоволява с откъслечни впечатления.

Дмитрий я чакаше на почистените от снега стълбища пред входа на двореца си и щом каретата спря, той скочи и й помогна да слезе.

Катрин бе станала изключително нервна с наближаване края на пътуването й. Бе се показала много нелюбезна и неотстъпчива последния път, когато се видяха, беше отказала да изслуша Дмитрий, позволявайки на обидата и болката си да прераснат в непозната дори за нея сърдитост. Сега чувството за безпокойство я поставяше в отбранителна позиция. Не че не беше зашеметена от вида му, тъй великолепен в униформата си, че сърцето й заби ускорено, Само че тя вече не можеше да мисли само за себе си. Сетивата й може да бяха опустошени от близостта му, но умът й бе готов за битка.

— Добре дошла в Санкт Петербург.

— И друг път съм била тук, Дмитрий.

— Да, но за твърде кратко.

— Прав си. Профучаването през един град не дава на човек възможността да го оцени.

— И за това ли трябва да се извинявам, след като вече имам толкова други неща, за които ти дължа извинение?

— О-хо? Искаш да кажеш, че всъщност си направил нещо, за което трябва да се извиниш? Със сигурност не и ти.

— Катя, моля те. Ако искаш да ме нарежеш на парченца, не можеш ли поне да почакаш да влезем вътре? Ако не си забелязала, вали сняг.

Как да не бе забелязала, когато очите й проследяваха всяка снежинка, докосваща се гальовно по лицето му? А той защо не викаше и беснееше заради огромното й закъснение? Той, изглежда, полагаше крайни усилия да се държи приятно, твърде приятно, когато тя бе очаквала най-лошото. Да не би реката да не бе замръзнала още? Да не би да бе пристигнала прекалено рано в края на краищата?

— Разбира се, Дмитрий, ти водиш. Аз съм на твое разположение, както обикновено.

Тонът й го накара да потръпне. Настроението й беше по-лошо, отколкото беше очаквал, а тя все още не беше чула, че няма да може да се върне в родината си.

Той я хвана под ръка и я поведе по стълбищата. Големите двойни врати се отвориха, като ги доближиха, и се затвориха незабавно, след като влязоха вътре. После се отвориха наново, за да пропуснат Владимир и останалите, носещи багажа. Отварянето и затварянето на вратата като по нейна собствена воля бе учудвало Катрин преди, но сега, в зимния сезон, намираше, че е много удобно.

Разкошът в градската къща на Дмитрий контрастираше рязко със скромния интериор на Новий домик. Полиран паркет, бели мраморни стълби, покрити с дебели килими, картини в позлатени рамки, огромен кристален полилей в средата на обширното помещение, а това беше само вестибюлът.

Катрин не каза нищо и изчака, докато Дмитрий не я заведе в друга просторна стая, гостната, отрупана с мебели от палисандрово дърво и махагон, столове и диванчета, тапицирани с коприна и кадифе в най-убитите тонове на розовото и златното, пасващи си добре с дебелите персийски килими.

В камината пращеше силен огън и затопляше приятно цялата стая. Катрин се настани на едно малко столче, отбранителен ход, забелязан от Дмитрий. Като седна, тя отвърза тежката наметка, която й бе дала Маруся, и я захвърли настрани. Никое от нещата, които Дмитрий й бе купил в Англия, не подхождаше за суровата руска зима. Това щеше бързо да се поправи. Зимният й гардероб бе поръчан и почти готов. Един слуга вече беше инструктиран да занесе някои от дрехите й за необходимите корекции и разширения.

— Ще пийнеш ли малко бренди да се затоплиш? — попита Дмитрий и седна срещу нея.

— Това ли е руският цяр за всичко?

— Не, водката.

— Пробвала съм водката ви, не, благодаря. Не ми хареса особено. Ще пия чай, ако не възразяваш.

Дмитрий махна с ръка и единият от двамата лакеи се втурна да изпълнява поръчката.

— Колко мило — рече тя язвително. — Имам си вече бавачка. Малко късничко, не ти ли се струва.

Принцът отново даде знак, вратата се затвори и ги остави сами.

— Слугите са толкова изпълнителни, че след време започваш да не ги забелязваш.

— Очевидно не съм прекарала достатъчно дълго време тук. — С тези думи Катрин открехна вратичката към проблемите, които бяха в ума и на двамата, но се изплаши и побърза да я захлопне.

— Е, Дмитрий, как си?

— Липсваше ми, Катя.

Това не бе завоят, към който смяташе да поведе разговора.

— Наистина ли очакваш да ти повярвам, след като изчезна за три месеца?

— Имах работа…

— Да, в Австрия — прекъсна го рязко тя. — Казаха ми, но едва след като изпрати да ме повикат. Междувременно можеше и да си умрял, а аз да не разбера. — О, не, обидата й от продължителното му пренебрежение започваше да си проличава. Не искаше в никой случай да му показва колко й бе липсвал той.

Чаят пристигна, очевидно приготвен отпреди. На Катрин й бе спестено усилието да се чуди какво да приказва и й бе дадено време да овладее мислите си. Наля си чай, без да бърза. За Дмитрий донесоха исканото бренди, но той не го докосна.

След като Катрин остана смълчана, отпивайки по малко от чая си, Дмитрий осъзна, че тя се бе отказала от директната конфронтация. Той обаче желаеше да приключат с най-лошото.

— Знаеш ли, ти беше права — каза тихо той, привличайки погледа й върху себе си. — Трябваше да изпратя да те повикат, преди да замина за Австрия. Но както споменах вече, има твърде много неща, за които ти дължа извинение… Катя, съжалявам, но пристанището вече е затворено и нито един кораб няма да отпътува преди настъпването на пролетта.

— Искаш да кажеш, че не мога да се прибера у дома, така ли?

Очакваше от нея отговор от рода на този, че е изключено цялата страна да е изолирана, както си и беше. Дмитрий беше подготвил още измислици, за да я убеди, че отворените пристанища не можеха да послужат за целта. Простичкият й въпрос обаче ги захвърли всичките в коша за боклук.

— Защо не си разтревожена? — попита остро той.

Катрин бързо осъзна грешката си.

— Разбира е, че съм разтревожена, но се страхувах, че това ще се случи, още когато по пътя започна да вали сняг. От няколко дни вече свикнах с мисълта.

Дмитрий беше толкова възхитен, че вече се е примирила с мисълта за оставането си, че едва не се засмя, проваляйки позата си на недоволство, което се предполагаше, че изпитва.

— Естествено, южните пристанища са отворени, но се намират на близо хиляда мили, а пътят по това време на годината ще е изнурителен дори за руснак.

— О, всъщност за това не може да става и дума, що се отнася до мен — намеси се бързо Катрин. — Едва не умрях от студ, докато дойда дотук.

— Не бих ти го и предложил — увери я Дмитрий. — Да не забравяме и за западния маршрут през Франция. — Пропусна да спомене всички отворени пристанища по крайбрежната линия, като разчиташе, че тя няма да се сети за тях. — Но и той не е за препоръчване през зимата.

— И аз мисля така — отвърна Катрин. — Искам да кажа, щом дори армията на Наполеон е била сломена от руската зима, какъв шанс бих имала аз? И така, докъде стигнахме?

— Тъй като за всичко това съм виновен само аз — нали в крайна сметка ти бях обещал да те върна с кораб до Англия преди сковаването на ледовете, — мога само да се надявам, че ще приемеш гостоприемството ми, докато снегът не се стопи.

— Отново като затворничка ли? — поинтересува се Катрин.

— Не, мъничката ми. Ще бъдеш свободна да ходиш където пожелаеш. Ще бъдеш само моя гостенка и нищо повече.

— В такъв случай предполагам, че нямам друг избор освен да приема — каза тя с тежка въздишка. — Но ако няма да бъда повече надзиравана и пазена както преди, не се ли опасяваш, че мога да те обвиня в отвличане пред първия представител на властта, когото срещна?

Дмитрий беше удивен. Всичко това беше твърде лесно. През всичките часове, които бе прекарал в кроене и прекрояване на плановете си, вземайки предвид предполагаемите й реакции, той не беше допускал, че тя ще се съгласи толкова бързо. От друга страна, не беше човек, който щеше да се оплаче от добрия си късмет.

Ухили се насреща й.

— От това ще стане невероятно романтична история, не мислиш ли?

Катрин се зачерви. Като видя приятната розовина, обагрила бузите й, Дмитрий си спомни другите моменти, когато тя бе изглеждала по този начин, моментите, в които се бе наслаждавал на топлия й прием. Толкова се развълнува, че в миг забрави да стъпва бавно и предпазливо покрай нея и моментално скъси разстоянието помежду им, доказвайки, че тактиката на Катрин да седне на малкото столче, за да го държи настрани, беше безсмислена. Вдигна я, седна на мястото й и я настани в скута си.

— Дмитрий!

— Мълчи. Възразяваш, преди да си разбрала какво възнамерявам да направя.

— Намеренията ти неизменно са се оказвали крайно непочтени — отвърна тя.

— Виждаш ли колко добре си подхождаме, малката ми? Ти вече ме познаваш толкова добре.

Закачаше се с нея и тя не знаеше как да реагира. Нямаше обаче нищо закачливо в начина, по който я държеше. Хватката му беше здрава и интимна, едната му ръка я притискаше здраво към гърдите, а другата, заключена между телата им, я галеше дръзко по хълбока. Топлина започна да пълзи по вътрешностите й. Не се беше чувствала така жива от месеци. Той винаги успяваше да произведе този ефект върху нея, винаги й въздействаше по един чисто физически начин.

— Мисля, че ще бъде по-добре да ме пуснеш — каза Катрин.

— Защо?

— Слугите могат да влязат.

— Ако това е единствената причина, която можеш да измислиш, можеш да бъдеш спокойна. Никой няма да посмее да отвори тази врата под заплаха от смъртно наказание.

— Не се шегувай.

— Аз не се шегувам, говоря ти съвсем сериозно. Тук никой няма да ни притеснява. Просто ми позволи да те подържа още малко… За бога, Катя, не мърдай толкова!

— Съжалявам. Заболя ли те?

Той изстена и я премести на не толкова чувствително място.

— Нищо, за което да не можеш да се погрижиш сама.

— Дмитрий!

— Прости ми. — Усмихна се, когато ярките червени петна отново цъфнаха на бузите й — Бях много груб, нали? Но нали знаеш, че никога не съм можел да мисля ясно, когато си около мен. Сега не е изключение. Защо изглеждаш толкова изненадана? Да не би да си си въобразявала, че ще престана да те желая, само защото сме били разделени няколко месеца?

— Всъщност…

Дмитрий не можеше да се въздържа повече. Фактът, че му бе позволила да я държи в ръцете си, му даде такъв кураж, че той беше на ръба да разкъса дрехите й. Целуна я така страстно, толкова дълбоко, че резултатът беше неизбежен, макар още да не го знаеше. Ръката му се плъзна нагоре да погали гърдата й и той изстена, почувствал под роклята втвърденото, щръкнало зърно.

Нейното стенание бе пленено от устата му и се примеси с неговото. О, Господи, как й бе липсвал, как й бяха липсвали целувките му, начинът, по който се топеше вътрешно, начинът, по който я изгаряха очите му. И тялото му, красивото му, твърдо, възбуждащо тяло и онова, което правеше с нея. То също й бе липсвало. Нямаше смисъл да го отрича повече. Обичаше да се люби с него и го искаше сега, веднага.

— Дми… Дми… Дмитрий! Остави ме да си поема дъх.

— Не. Не и този път.

Той продължи да я целува упоително и Катрин усети как по цялото й тяло се разлива топлината от най-чистата радост да види, че и той се страхува — този могъщ, властен мъж се страхуваше, че тя може да го спре. Улови лицето му между дланите си и го погледна усмихнато в очите.

— Занеси ме на дивана, Дмитрий.

— На дивана?

— Не мислиш ли, че столът е твърде неудобен?

Необходими му бяха няколко секунди, за да осъзнае смисъла на думите й. Изражение на такова смайване и възхита пробяга по лицето му, че й се прииска да заплаче. Вдигна я със силните си ръце и я положи внимателно на кадифения диван.

Коленичи до нея и засваля забързано сакото си. Копчета се разхвърчаха във всички посоки. Спря само колкото да я попита:

— Сигурна ли си, Катя… не, не ми отговаряй.

Той я целуна отново и Катрин отговори на въпроса му, като отвърна на целувката му. Тя знаеше прекрасно какво правеше. Този път нямаше нужда от наркотик, за да стимулира желанието си. Дмитрий беше мъжът, когото тя обичаше, бащата на нероденото й дете, мъжът, за когото Катрин щеше да се омъжи. Подробностите можеха да бъдат уредени по-късно. Имаше достатъчно време.