Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (27)

Глава 27

Катрин се присви, скрита в сенките на къщата и изчака да премине пронизалата я остра болка. Болеше я от всяко движение, но тя бе събрала набързо торба с храна, бе стигнала до тук и нямаше да допусне подробност като крещящи от болка мускули да й попречи да продължи.

Бе изчакала търпеливо, докато Параша и семейството й се подготвяха за сутрешната служба в църквата. Имаше един момент на паника, когато добрата жена бе започнала да настоява, че Сава няма да има нищо против да занесе Катрин до църквата, че било немислимо да пропусне литургията, но Катрин бе запъшкала и заохкала толкова убедително, когато Параша се опита да я вдигне от леглото, тоест от печката, че той бързо се отказа.

Катрин се бе запознала с останалата част от семейството вчера и те бяха прекарали цялата вечер във възхвала на принца и семейството му, което считаха за част от своето. Тя започна да осъзнава, че щастието и благосъстоянието на крепостния зависи единствено и изцяло от характера и състоянието на господаря му. При добър господар той се чувстваше щастлив и закрилян срещу лошите времена точно като при древната феодална система. При жесток господар неговото съществуване бе по-скоро жив ад от побои и принудителен труд, в който той живееше в постоянен ужас, че ще бъде продаден, разменен, изгубен на карти, или по-зле — изпратен на военна служба за следващите двайсет и пет години от живота му.

Всичките крепостни на Дмитрий бяха доволни от участта си и бяха напълно наясно с добрия си късмет. Мисълта за свобода им бе безкрайно чужда, защото тогава биха изгубили закрилата и щедростта, които им позволяваха да благоденстват. От тяхно име и в тяхна полза Дмитрий продаваше стоките, които те произвеждаха през дългите, лениви зими. В Европа те докарваха много по-висока печалба, отколкото в Русия, което допринасяше за далеч по-добрия начин на живот в Новий домик.

За църква всички си шиеха и обличаха нови дрехи — обичай, който изглеждаше общоприет. Мъжете носеха шарени ризи, като червените бяха най-предпочитаните, вместо свободните бели рубашки, запасани през кръста, които се носеха в делник. Панталоните бяха от по-фин плат, но в същия малко торбест стил, заимстван от татарите векове назад. Нахлуваха се високи до коляното ботуши от качествена кожа. Типичните руски кожени шапки завършваха облеклото им, а някои слагаха и дългото сако, наречено кафтан.

Жените също се обличаха по-хубаво, като заменяха обичайната кърпа за глава за празничния кокошник — високо боне за главата, богато украсено според заможността на носителката му. На своето Параша имаше перли и златни орнаменти. Празничната дреха беше без ръкави — сарафан, и беше направена от меки материи в най-разнообразни цветове, както установи Катрин, докато наблюдаваше жените, преминаващи под прозореца й.

Неделята беше като неделя в Англия, ден за почивка и отдих след дългата църковна служба. Катрин разчиташе, че днешната ще продължи поне два часа, както бе чувала за някои. След това младите щяха да играят на разни игри, както оживено й бяха доверили децата, а възрастните щяха да ходят по гости и да разменят клюки. Колко по английски само звучеше това! Катрин обаче не смяташе да бъде наоколо и да наблюдава събитията през почивния ден — тя се надяваше да е много, много далеч, когато откриеха отсъствието й.

Щеше да е по-лесно, а и значително по-безболезнено за нея, ако бе имала няколко дни за възстановяване, преди да избяга, но в мига, в който бе зърнала коня в навеса до къщата, тя разбра, че бягството й е осигурено. След като чу, че никой, абсолютно никой не пропускаше църковната служба, тя осъзна, че неделята й предлага единственият шанс да се измъкне. Не смяташе да изчака още една седмица, понеже се опасяваше, че Дмитрий може да се завърне.

Параша й беше споменала, че до Москва се стига горе-долу за същото време, за което и до Санкт Петербург — очевидно Новий домик бе на половината път между двата града, макар и далеч на изток. Дмитрий отсъстваше вече трети ден, като не се броеше днешният, и тя не искаше да поема риска.

Съществуваше и възможността принцеса Соня да се сети, че беше обещала да задържи Катрин до завръщането на Дмитрий. В настоящия момент, като се имаше предвид състоянието й, това, което Катрин възнамеряваше да предприеме, би могло да бъде оценено като невъзможно и несъмнено това беше причината никой да не бъде пратен да я пази. Веднъж като се съвземеше, та дори и след няколко дни, беше много вероятно да пратят някой да я надзирава, или още по-зле — да я приберат в голямата къща, под ключ най-вероятно, и да изгуби всякакъв шанс.

Сега беше моментът, навярно единственият, когато селото беше опустяло и никой не беше наясно с истинското положение: че на практика Дмитрий искаше да е затворничка в Новий домик за остатъка от лятото. Това бе козът й — за момента те всички бяха в неведение за причините да я доведе тук. Леля му даже можеше и да си отдъхне, че се е отървала от позорното й присъствие, като научеше, че Катрин е изчезнала.

Придвижи се предпазливо до малкия навес, като не спираше да държи под око църквата в другия край на пътя. Различаваше се от околните постройки единствено по камбанарията с големия син купол, присъщ за всички църкви и църквици, които Катрин бе забелязала от пристигането си в Русия, които се различаваха само по броя на кубетата — малките имаха по едно, а големите до седем, че дори и девет, всичките в различни ярки окраски или позлатени.

Надяваше се, че монотонният напев от молитвите ще заглуши тропота на коня. Но пък и всичките й планове се крепяха единствено на надеждата, че ще се махне от имението на Дмитрий без да я забележат; че ще си спомни пътя до Санкт Петербург, че никой няма да си направи труда да тръгне по следите й и че ще бъде гостоприемно посрещната в английската общност в Санкт Петербург още преди Дмитрий да разбере, че си е заминала.

Нямаше да има нищо против да го види отново, стига само веднъж да се откъснеше от властта му. Всичко, което искаше обаче сега, бе да се прибере вкъщи и да започне да го забравя. По-добре беше така. Беше, нали? Естествено.

„Лъжкиня! Това, което наистина искаш, е той да тръгне след теб, да те умолява да не го напускаш, да се закълне, че те обича и иска да се ожени за теб. А ти, малка глупачке, би го сторила начаса, независимо от всички възражения, основания и пречки, които могат да съществуват.“

Катрин почти беше благодарна за изпитаната болка, докато оседлаваше и яхаше коня, защото тя я отрезви. Важното сега бе да се махне. Имаше нужда Дмитрий да я види като равна нему, а то нямаше да стане, докато не докажеше, че е. И то не можеше да стане тук. Щеше по-късно да се тормози за реакцията му и евентуалните му действия след бягството й.

Като подкара бавно коня, тя започна да разбира какво изпитание ще се окаже ездата и й се прииска да закрещи, толкова силна бе болката. Никога в живота си не бе изпитвала подобно нещо. Ако имаше пушка, нямаше да се отдалечава от Новий домик, а щеше да препуска към него, понеже в момента единственото й желание бе да намери онова копеле Семьон и да го застреля. Можеше и да се прояви по-милостиво към нея. Би могъл да смекчи ударите си, вместо да влага все сили във всеки замах на тоягата. Но не — нека да види принцесата, нека да види колко прилежно се изпълняват заповедите й. Катрин бе изненадана, че не й бе счупил всяка кост по гърба.

Налагаше се да заобиколи голямата къща, за да излезе на пътя, и тя го стори бързо, след което препусна в галоп, който на практика й беше по-удобен от по-бавния ход, но все пак я принуждаваше да се смръщва и стене на всеки няколко секунди, без да сдържа гласа си, тъй като необходимостта от тишина бе отпаднала. Продължи така с малки почивки близо четири часа, или поне тя така считаше, понеже нямаше часовник, докато не подмина имението, в което бяха пренощували непосредствено преди пристигането в Новий домик и където Дмитрий се бе върнал следващата вечер да се напие като свиня.

Възнамеряваше да спира на другите места, където бяха почивали преди, защото нямаше пари и достатъчно храна, а прислугата там я познаваше. Едва ли щяха да й откажат храна и подслон, макар и да бе сама този път. Можеше да им се стори странно, че пътува без придружители, но тя можеше да съчини някоя правдоподобна историйка, ако се наложеше. Не мислеше обаче да нощува там. Не смееше. Щеше да е прекалено лесно да я спипат, ако бяха тръгнали да я преследват. А гори наоколо имаше предостатъчно, където да полегне за няколко часа встрани от пътя и евентуални преследвачи.

Точно сега не се нуждаеше от почивка, имаше храна до утре и искаше да остави колкото може по-голямо разстояние между себе си и имението. Освен това се страхуваше да спре — опасяваше се, че ако слезе сега, нямаше да има волята или силите да се качи обратно на коня. Щеше да изчака до падането на нощта, за да си отдъхне и да по-събере сили преди следващия ден на безкрайна болка.

Катрин едва не възпря коня си, като се сети какво бе пропуснала в съвършения си план. Нощта. Бе забравила, че тук почти нямаше нощи по това време на годината, а нямаше никакъв начин да продължи да язди, дори и ако гърбът й не беше натъртен и подут. Налагаше се да спре, без прикритието на мрака да я обгърне в надежден воал. Трябваше да влезе по-навътре в гората, да се отдалечи от пътя, само за да се укрие. Неприятна загуба на време, но пък какъв ли друг избор имаше?

Няколко часа по-късно тя най-накрая остави пътя и откри едно заветно местенце, където буквално се стовари на земята, след като мускулите й категорично отказаха да й служат повече. Нямаше дори малко сили да се настани в по-удобна поза, а остана да лежи, както бе паднала, с единствената мисъл да не изпуска поводите от ръка, тъй като не можеше да стане и да завърже коня за някое дърво. После я застигна забравата.