Джоана Линдзи
Само ти (56)

Петдесет и седма глава

Кейси откри адреса на Маргарет Хенслоу няколко дни, след като я видя в хотела. Беше останала вдовица, но с доста голямо наследство след смъртта на втория си съпруг — Робърт Хенслоу. Живееше в голямо имение от кафяв камък, което беше принадлежало на семейството на мъжа й, а сега беше нейно.

Движеше се изключително в обществото на богатите дами, но нямаше близки приятелки — поне така я увериха хората, с които разговаря за нея. Нямаше и деца. Живееше усамотена в голямата си къща и рядко излизаше. Като че ли вече се беше отказала от живота…

Кейси не разкри тези подробности пред Деймиан — не искаше да се чувства виновен.

Пристигнаха почти по обяд. Сигурно бяха прекъснали храненето й, но Кейси не искаше да се отказват. Ако беше необходимо, дори щеше да заплаши Деймиан с пистолет — той едва ли щеше да се върне отново тук, ако случайността не го беше довела сега.

Тя беше вкъщи. Портиерът им отвори и ги покани в антрето. Името на Деймиан не го изненада, явно не го познаваше. Едва ли дамата беше говорила за предишния си брак…

Маргарет пристигна при тях запъхтяна. Направо се втурна след портиера, не вярваше на очите си, че Деймиан беше дошъл да я види. Беше учудена и доволна. Седяха край камината. Дори не удостои Кейси с поглед. Очите й бяха приковани в Деймиан. Няколко минути той седеше като изтръпнал, ръцете му бяха скрити зад гърба. Това малко я натъжаваше, но поне двамата се погледнаха в очите.

Кейси се разположи на дивана, оправяйки роклята си и… поруменя. Пистолетът й беше в дамската чантичка. Трябваше да се сети, че няма да й бъде необходим! Реши да се представи:

— Кейси Стратън, мадам, приятелка на Деймиан. Мисля, че той има няколко въпроса към вас…

Кейси подкани Деймиан с поглед, но той все още не можеше да каже нито дума.

— Какви въпроси?

Не потръгна. Деймиан все още мълчеше. Тя въздъхна.

— Ами да започнем с развода — защо се разделихте?

Отговорът обаче дойде от Деймиан. Беше огорчен:

— Знам защо са го направили.

Лицето на Маргарет помръкна.

— Не, може би не знаеш всичко. Не е заради това, че не съм обичала баща ти — е, наистина не го обичах, но му се възхищавах. Бракът ни беше по сметка, заради социалното ни положение, което не предлага голям избор, ако можеш да разбереш какво имам предвид.

— Но той те обичаше.

— Знам — въздъхна отново Маргарет. — Но аз не го чувствах по същия начин — иначе всичко щеше да бъде наред. Много жени живеят с несподелена любов. Тогава срещнах човека, който направи живота ми стойностен, пълноценен. Обичах го много. Не можех да остана при баща ти повече. Нямаше да бъде честно от моя страна.

— Но защо, по дяволите, след десет години брак и дете ти предпочете развода?

— Наистина ли мислиш, че е трябвало да остана и да направя нещастни трима души, вместо един?

— Само един? Значи все още нищо не означавам за тебе?

— Не е така. Исках да те взема със себе си, Деймиан. Много исках, но баща ти те обичаше толкова силно, а ти беше на възраст, когато повече се впечатляваше от него, отколкото от мен. Не исках да наранявам повече баща ти, не можех да те взема със себе си…

— Добре, мога да те разбера, но кажи ми защо никога не дойде да ме видиш? Значи си се разделила завинаги не само с баща ми, но и със мен? Нищо ли не съм означавал за теб, не можа ли да напишеш поне едно писмо.

— Господи, значи той не ти е казал?

— Какво?

— Баща ти ме накара да се закълна, че никога няма да се опитам да се свържа с теб или да те потърся…

— Лъжеш ме!

— Не, Деймиан, това беше единственият начин да получа развод. Не го укорявай. Сигурно е искал да те защити, разбирам го. Усещал е, че ще ти бъде трудно да се разделиш с мен. Искал е да мине време, да го преодолееш. Ако бях идвала, щеше да те боли, като си тръгвам, а така ти щеше да ме забравиш по-лесно. Беше ми обещал, че когато пораснеш достатъчно и пожелаеш, можеш да ме навестиш, но ти никога не го направи. Съжалявах за това обещание, но никога не казах на баща ти. Просто щеше да ме накара отново да обещая същото.

— Какво имаш предвид?

— Веднъж на всеки три месеца аз идвах в Ню Йорк само за да те видя. Ти обаче не ме виждаше — така спазвах обещанието си. Дори когато започна работа в компанията на баща ти, аз пак идвах четири пъти в годината. Седях в кафенето отсреща, за да те видя, когато си тръгваш. Един ден ти дойде да хапнеш набързо — сигурно беше работил до късно, но беше много умислен, затова не ме забеляза. Колата ми винаги беше наоколо, изглежда ти бързаше за някъде, защото махна на шофьора и той спря. Трябваше да му извикам да се…

Кейси стана тихичко и ги остави сами. Не можеше да слуша повече признания — беше прекалено лично, между майка и син, разделени толкова дълго време.

Надяваше се Деймиан да разбере онова, което и тя беше разбрала — майка му го обичаше. Очите му бяха насълзени, докато я слушаше, значи й вярваше. Нейните сълзи бяха много по-силни, Кейси не ги спираше.