Джоана Линдзи
Само ти (46)

Четиридесет и седма глава

Имението „К. С.“ беше огромно. Когато наближи, Деймиан помисли, че е пристигнал в друг град. Отдалече се виждаха много сгради — не беше попадал на такова ранчо досега.

Беше впечатлен от размерите му, но и малко разочарован. Трябваше да търси млада жена, а не знаеше име то й — затова пък знаеше името на коня. Беше видял баща й, но също не знаеше името му. Единственото, което можеше да добави, бяха описанията им. Ами ако тук имат много коне и хората от ранчото не си спомнят кога и на кого са продали Стария Сам, тогава… Трябваше да опита, нали затова беше дошъл. Този, който продава конете, трябва да е поне от пет-шест години тук и да има добра памет…

Изведнъж някакъв мъж, който много приличаше на бащата на Кейси, се появи пред него — същият, когото видя във Форт Уърт.

Къщата имаше голяма, внушителна врата. Към входа водеха стъпала. Имаше веранда. Почука на вратата и изчака да му отворят.

Верандата също беше голяма и просторна. Много цветя, рядко срещани растения и декоративни дръвчета, красиво изработени кресла, люлеещи се столове — всичко това говореше колко много хора работеха тук, в това ранчо. Гледката беше прекрасна: слънчевите лъчи падаха точно срещу цветята и столовете и им придаваха някакъв особен блясък. Сигурно беше хубаво да си почиваш тук след уморителния ден…

Вратата се отвори. Изключително красива жена на средна възраст стоеше пред него. Имаше светлокафяви, кехлибарени очи, бяха му познати отнякъде, но сега не можеше да мисли за това. Нямаше време ранчото беше толкова голямо, че едва ли щеше да успее да разпита всички хора за Кейси.

— С какво мога да ви помогна? — попита жената, видимо учудена.

Деймиан свали шапката си и се изкашля.

— Търся една млада жена, която има кон от това ранчо или поне тук е отгледан.

— Как се казва тя?

— Страхувам се, че не знам истинското й име — призна той. — Този кон й подарил баща й преди около пет години. Не знам как се казва, но се надявам някой да си спомни и да ме упъти къде живее.

Жената очакваше да й каже още нещо, но след като той замълча, отговори:

— Много коне се продават тук. Нещо по-точно не можете ли да ми кажете, нещо друго за мъжа — без да знам името, ще ми бъде доста трудно да…

— Мога да го опиша — висок е почти колкото мен.

— Е, това помага малко, а и вашият ръст е по-едър от обичайния.

Деймиан се усмихна, дори се почувства по-добре.

— Има черна коса, не много дълга. Когато го видях, беше доста дълга, тоест пораснала. Около четиридесетгодишен или една-две години по-млад.

— По това описание прилича на всеки мъж от околността, включително и на моя съпруг. Някакви белези?

Деймиан вдигна рамене.

— Не можах да го видя отблизо, но беше много ядосан, нещо изключително важно го правеше нервен. Честно казано, приличаше на престъпник.

— Сигурен ли сте, че искате да го откриете?

— Търся дъщеря му.

Жената кимна замислено.

— Ами коня? Имаше ли нещо по него, някакъв знак?

— Беше изключителен кон, ако трябва да бъда точен — расов, въпреки че Кейси го наричаше Стария Сам.

Жената пребледня.

— Кейси? Нали казахте, че не знаете имената им?

— Не, не ги знам. Кейси е името, което аз й дадох, защото тя използваше инициалите К. и С. — вероятно взети от ранчото, откъдето беше конят й. Всъщност тя се представи като Хлапето. Разбирате ли за кого ви говоря, мадам?

— Почти. И защо я търсите?

— Лично е.

— Съжалявам, не мога да ви помогна — отсече жената и понечи да влезе.

— Чакайте! Тя беше ловец на глави, когато я срещнах. Аз я наех, за да открие убиеца на баща ми, но той избяга, преди да стигна в Ню Йорк и да го предам на съда.

— Значи я търсите, за да я наемете отново?

Това не й влизаше в работата, защо го питаше?

— Нещо такова.

— И това е единствената причина, така ли?

— Трябва ли да има друга?

Жената се намръщи и каза:

— Може би съпругът ми ще поиска да поговори с вас. Влезте!

Тя тръгна напред и му каза.

— Изчакайте тук.

Едва сега Деймиан се замисли — тази жена не му остави никаква възможност да й отговори, когато влезе, и затова той се подчини. Явно беше много ядосана от нещо. Кехлибарените й очите направо искряха, когато го чу да споменава името на Кейси. Дали това беше истинското й име? И отговорите й бяха неочаквани. Сигурно я познаваше.

Деймиан замръзна на мястото си. Кехлибарените очи?

„По това описание прилича на всеки мъж от околността, включително и на моя съпруг.“

Дали не беше попаднал право в дома на Кейси? Майка й ли беше жената с кехлибарените очи — същите очи имаше Кейси, когато се ядосаше? Как само беше описал съпруга й…

Деймиан се завъртя на пети. Бащата на Кейси стоеше пред него със свити юмруци. Повече нищо не помнеше. Освен хилядите звезди, които изведнъж изгряха в очите му…