Джоана Линдзи
Само ти (22)

Двадесет и трета глава

Кейси разпитваше всеки, който срещнеше на гарите, където спираше влакът. Никой не беше виждал човек, отговарящ на описанието на Карътърс. Бяха се отчаяли. Дали не си губеха времето в излишен път?!

Трябваше да стигнат най-западната част на Тексас, за да попаднат най-сетне на следите му. Същия ден Деймиан реши да тръгнат заедно и да разпитват за Хенри. Имаха късмет — собственикът на бръснарницата им каза, че го е видял. Едва тогава Деймиан си спомни колко много Карътърс държеше на вида си. Това, че бягаше, не му беше попречило да запази навиците си. Бръснарят обеща да им съдейства.

И той беше като всички останали, представители на гилдията — непрекъснато говореше, докато ръцете му работеха. Дори успял да накара и Хенри да говори. Едно от нещата, които живо интересували Карътърс, било кога са следващите избори и доволни ли са хората от сегашния кмет на града. Деймиан не можеше да повярва, че Хенри е водил разговор, толкова мълчалив е бил винаги, че чак беше невероятно…

Всичко съвпадаше. Хенри наистина търсеше свой собствен град. Ако имаше властта на кмет, щеше да управляваш, а това дори е повече от възможността да имаш собствен град. Дали се беше променил или беше избрал политиката за свое ново поприще?…

Град, който си имаше кмет, беше добре устроен, а това означаваше, че ще трябва да обходят много повече места.

Решиха да започнат издирването от магазините за оръжие. Доста време им отне, но най-после откриха следите му.

Деймиан се чувстваше добре — колкото повече търсеха, толкова по-дълго щеше да бъде с Кейси. От една страна, искаше по-бързо да открие убиеца на баща си, за да върне вкъщи, там където беше неговия свят; от друга страна мисълта, че ще трябва да управлява сам цялата компания, без ничия помощ, го плашеше. Подозираше, че все някой ден щеше да му се наложи да разчита единствено на себе си, но не по този начин искаше да смени баща си…

Ето че сега и Кейси се появи в живота му.

Трудно му беше да държи ръцете си далече от нея. Колко пъти изпитваше силното желание да я притежава… Лола Милър му помогна да се отдалечи от нея за известно време, но не беше достатъчно. Красавицата от Чикаго беше наистина привлекателна, но непрекъснатото й бърборене много скоро го отегчи. Единственото, което искаше да й каже, беше: „Млъкни, моля те!“

А Кейси беше толкова различна, потайна, едва успяваше да я накара да проговори. Безпокоеше се за нея. Какво я беше накарало да напусне дома си? Какво беше семейството й? Защо се криеше? Дали живееше само с баща си, който изглеждаше толкова необичайно?

Най-много мислите му бяха обсебени от желанието да прави любов с нея. Онази нощ във влака имаше чувството, че ще се разтопи, не можеше да издържа повече да не я докосва…

Тогава не беше заспал, гледаше я, докато тя спеше. Нежното й лице беше още по-красиво в съня й, трудно можеше да устои на изкушението… А тя взе, че се събуди. Не можа да се престори на заспал, а толкова се стараеше да не я събуди…

Направил го насън! Всеки път, когато си спомнеше глупавото извинение, се ядосваше. Страстта, която го беше обзела, не му позволяваше да мисли трезво, добре че Кейси му повярва. Така му се искаше да не се беше събудила. Тогава нямаше да му откаже, поне докато наистина се разсъни…

Следващата нощ влакът ги остави в малкото градче Лангтри, за да могат пътниците да си починат в местния хотел. Деймиан запази две стаи и каза, че отива да се наспи. Кейси реши да започне издирването веднага, тъй като на другата сутрин тръгваха рано.

Деймиан заспа бързо. Призори отиде да я потърси, но Кейси не беше в стаята си. Нямаше я и при конете. Не можа да я открие. Някой го посъветва да провери в затвора и Деймиан тръгна натам. Кейси беше седнала до железните решетки, лицето й беше замислено и помръкнало, но очите й искряха от ярост.

— Това сериозно ли е? — попита Деймиан, след като му разрешиха да говори с нея.

— Смешно е точната дума — изплака Кейси.

— Да не си убила някой?

— Не съм изваждала оръжие.

— Тогава защо си тук?

— Един дявол знае. Пиех си уискито в бара на Джърси Лили и си вършех моята работа, когато избухна свада. Аз продължих да си стоя на мястото и да пия. Тогава няколко от мъжете, които се биеха, паднаха на пода с разбити носове.

— Значи не си направила нищо лошо…

— Съдията Бийн също беше там, пиян като свиня, и започна да крещи, че съдът му бил разрушен.

— Значи барът е бил преди това съд?

— Не е необичайно, в малките градове съдилището е в кръчмата.

— Защо имам чувството, че познаваш лично този съдия?

— Лично не, чух от другите затворници миналата нощ, че той си пада по изнудванията, когато остане без пари. Освен това законът е подвластен на желанията му. Ако неговите момчета убият някого, той винаги ги оправдава. Веднъж дори казал, че жертвата сама опряла пистолет в гърдите си.

Деймиан поклати глава.

— Някой ти е скроил номер, Кейси.

— И на мене ми се иска да беше така, но не е.

— Защо?

— Защото имах глупостта да повторя всичко чуто за съдията. Един каубой бил наблизо, когато на улицата някакъв мъж бил застрелян от упор. Съдията успял да докаже, че жертвата първи нападнал и се наложило да го убият. След убийството обаче хората на Бийн претърсили джобовете му и прибрали всичко.

— Само това ли си направила?

— Не, после той реши да арестува всички, които бяха в бара, но тъй като килията е малка, арестува само мен. Може би защото не ме познаваше, а другите бяха приятели на чашка, с тях пие всяка вечер. Затвори ме, за да не избягам и да му платя откупа, който иска.

— Невероятно. Значи трябва да платиш не за нанесени щети, а просто защото на съдията му трябват пари.

— Да не би да мислиш, че тук е много приятно.

— Надявам се не ме лъжеш.

— Вече ти казах, трябва да платя за нещо, което не съм извършила.

— Добре, не се тревожи, аз ще платя.

— Не е там въпросът.

— Не, но ще се измъкнем оттук.

Нито един от двамата не предполагаше, че съдията Рой Бийн ще бъде толкова опърничав на следващата сутрин.