Джоана Линдзи
Само ти (21)

Двадесет и втора глава

Кейси се беше разположила на едно от меките, тапицирани с кадифе кресла. Беше тясно, но много удобно. Сънуваше Деймиан, затова трудно се събуди.

Беше хубав сън. Имаше парти в ранчото „К. С.“ и те танцуваха. Не я учудваше фактът, че Деймиан беше в дома й, тъкмо обратното, присъствието му там беше съвсем естествено. Дори родителите й го познаваха. Изведнъж той я целуна точно по средата на площадката, където танцуваха още няколко двойки, но никой не забеляза. Беше като предишния път, само дето целувката не свършваше. Нежни мисли нахлуха в главата й, цялата беше станала още по-чувствена. Тази целувка не беше само продължителна. Езикът му влизаше все по-навътре. Смучеше долната й устна така силно, като че ли искаше да я запази само за себе си. Усещаше ласките на ръцете му, но странно, те не бяха на гърба й.

Не знаеше от какво се събуди. Дали защото целувката беше свършила или защото всичко беше прекалено истинско, за да е сън…

Ръката на Деймиан нежно галеше гърдите й. Чувството беше приятно, силно.

Кейси се събуди. Едва тогава видя Деймиан коленичил до нея, устните му се движеха по цялото й тяло, ръцете ги следваха. Тя се опита да се освободи, но умът й не беше в състояние да й помогне. Чу, че казва:

— Какво правиш, Деймиан?

Трябваше да го попита няколко пъти, преди той да я чуе. Деймиан се дръпна назад и вдигна очите си към нея. На бледата светлина от единствената лампа от стената лицето му изглеждаше объркано. Изведнъж той каза:

— А ти какво правиш в моето легло?

— Какво легло? Тук няма легла, а кресла, достатъчни само за един човек. Да не си се прехвърлил на моята страна, Деймиан?

Той се огледа. Беше права.

— По дяволите, аз сънувам.

Кейси премигна няколко пъти, Тя наистина го беше сънувала. Прекалено хубав беше този сън, дали пък не беше истина… или той си представяше Лола… Кейси го погледна и попита:

— Често ли ти се случва да следваш съня си?

— Досега не ми се беше случвало. Аз… тоест, дължа ли ти извинение?

Извинение?! За какво?! За приятните чувства, които я бяха изпълнили?! Не можеше ли да се досети какво мислеше?! Как е възможно?! Как да му каже колко много го харесва и желае?! Дори беше сигурна, че едва ли беше попречила с нещо, с никакъв звук, никакво движение на протест. Защо не беше го забелязал?!

— Нямам нищо против сънищата ти, Деймиан, но си ги сънувай в твоето кресло.

— Разбира се, въпреки че ми беше наистина приятно.

Кейси се изчерви и наведе глава. Дано не беше видял колко объркана се чувстваше… Изглежда приятното усещане все още не беше го напуснало, защото добави:

— Искаш ли да разбереш какво точно имам предвид?

Кейси знаеше какво има предвид. Предлагаше й да продължат целувката, но той трябваше да реши. По дяволите, изкушението беше непоносимо! Този път Лола нямаше да бъде в мислите му! Деймиан знаеше чии устни покоряваше…

Кейси не отговори. Ако искаше да я целуне, тя нямаше да се възпротиви, но той я попита, значи тя трябваше да признае, че също го желае. Не можеше. Нали не се интересуваше от него? Искаше й се да е така. Трябваше да е така! По дяволите, защо му трябваше да я пита?! Тъкмо се бяха сближили! Защо трябваше пак да се отдалечават един от друг?! Колко трудно й беше да се откаже! Но тази близост нямаше ли да й навреди?!

Дори не разбра как стана така, че му каза:

— Това, което искам, Деймиан, е да спя. Предлагам ти да направиш същото и задръж сънищата за себе си.

Той ли въздъхна или така й се чу. Вероятно не.

Деймиан кимна и стана. Като че ли се колебаеше дали да се върне при нея — тази пауза й се стори цяла вечност…

После Деймиан седна в креслото, в което спеше. Сега вече наистина въздъхна — мястото беше прекалено малко за ръста му и едва ли му беше удобно.

Кейси се обърна с лице към стената. Дали щеше да заспи…