Джоана Линдзи
Само ти (19)

Двадесета глава

Случайност или не… Целувката на Деймиан още повече разтърси Кейси, върна я към същността й… Той беше вкусил устните й, вътре в нея нещо се преобърна, пулсът й се ускори, сърцето й биеше лудо. Тогава Деймиан нежно я погали с устни по бузата и я отдръпна от себе си:

— Стана случайно… Повече няма да се повтори…

Тръгна обратно към огъня.

Кейси беше все още замаяна… Дори не можеше да определи какво точно изпитва…

Деймиан седна отново до огъня и продължи да разговаря с Лола. Сякаш нищо не се беше случило…

Кейси избра един по-объл камък, седна и си оправи косата. Беше объркана. Трябваше да обмисли някои неща. Безспорно Деймиан я привличаше, но не беше си и помисляла дори, че този факт ще предизвика толкова силни чувства у нея. Желаеше целувките му. Желаеше… не, страхуваше се от онова, до което биха могли да доведат целувките.

Какво значение имаше! Та той беше един обикновен пътешественик, който нямаше търпение да се прибере вкъщи, да се върне в своя свят, към своя начин на живот, а нейният му беше чужд.

Защо я гледаше така?!

Беше ли необходимо да продължава да мисли за него?! Дали нямаше да бъде по-добре да се придържа към отношенията, които вече бяха установени помежду им?! Съвсем скоро щеше да се раздели с този мъж. Всеки ще поеме по своя път, пък и той едва ли се интересува от нея… Добре, че Лола беше с тях, така поне нямаше да има опасност от други подобни случайности… А и Деймиан очевидно бе заинтригуван от присъствието й.

Трябваше да бъде благодарна на Лола, че се появи. Сега Деймиан беше погълнат изцяло от нея и не обръщаше внимание на Кейси, като че ли тя не беше там. Но защо чак толкова много я пренебрегваше…

На другия ден всички надежди на Кейси рухнаха. Лола нямаше никакво намерение да се разделя с тях. Влакът, който отиваше на юг мина покрай тях, а те стигнаха града, където спираше след около час. Беше същият влак, с който бяха пътували и те, техният вагон беше отново прикачен в края на композицията.

Разбира се, той щеше да покани Лола да пътува в тяхното купе, нали отиваха в един и същи град. Какво можеше да каже Кейси! Не биваше да се издава, че ревнува…

 

 

Докато стигнат Форт Уърт, отношенията бяха коренно променени. Младата лейди като че ли беше спечелила деветия си годеник.

През цялото пътуване Деймиан се ядоса на Лола само веднъж, когато стана ясно, че тя познава майка му. Все пак бяха, живели в Чикаго и средите, в които се движеха, бяха едни и същи…

Кейси разбра, че Деймиан не желае да говори за майка си, не му беше приятно да се споменава името й. Лола обаче не забеляза, дори продължи да разказва за първия й съпруг, как след това овдовяла, омъжила се втори път, но сега живеела сама в голямата си къща и Деймиан непременно трябвало да я посети.

Деймиан нищо не каза. Стана и излезе навън. Кейси се беше разположила удобно в креслото си и когато Лола въпросително погледна към нея, тя само каза, че има и такива хора, които не знаят кога да спрат да приказват.

Лола, която обикновено не слушаше никой, а непрекъснато говореше, попита с недоумение:

— Сега пък какво му стана?!

Кейси вдигна рамене, усмихна се и каза:

— Сигурно се е развълнувал.

Лола се нацупи и започна нервно да си вее с ветрило.

— Предполагам. Тук е много горещо, нали? Той също ме разгорещи, ако разбираш какво имам предвид.

Кейси не разбираше, пък и не искаше да разбере. Лола не обърна внимание на вида й и продължи да мисли на глас:

— Сигурно и аз му въздействам по същия начин, което е добре, дори много добре. Хубава двойка сме, нали?

Дали наистина искаше да й отговори?!

Лола беше много красива жена, но само красотата й не беше достатъчна, за да привлече вниманието на мъж като Деймиан. Той имаше други изисквания към жените, но кой можеше да бъде сигурен?!

Имаше нещо в Лола, което Кейси не беше забелязала досега — беше загрижена за Деймиан, пазеше го ревниво. Може би затова непрекъснато натякваше колко неприятно й беше самото присъствие на Кейси и то заради миризмата. Дори не се страхуваше да го признае в пред нея.

По време на последния обяд, малко преди да пристигнат, Лола дръпна Кейси настрани и й каза:

— Мисля, че ревнуваш, но Деймиан ме увери, че не се интересува от теб. Не че има някакво значение, но трябва да знаеш, че не си подходяща съпруга за него. Освен това когато искам нещо, постигам го. Така че мила, не се изпречвай на пътя ми!

Кейси не можеше да си представи поради каква причина Лола се чувстваше задължена да й признае всичко това. Дали беше абсолютно сигурна в думите си?! Затова не можа да й отговори веднага. Беше потресена от чутото. Лола се възползва от объркването й и побърза да се присъедини към Деймиан, който беше заел мястото си на масата. Кейси нямаше желание да прави сцени.

Това се случи предишния ден, но днес пристигаха във Форт Уърт — града, който все още носеше името на крепостта, дала начало на съществуването му. Кейси очакваше с нетърпение раздялата с Лола Милър.

Дамата помоли Деймиан да я придружи до къщата на чичо й. Кейси се сбогува веднага и тръгна към конете. След това си запази стая в един евтин хотел. Трябваше да събере някаква информация за Хенри Карътърс.

Когато Деймиан най-сетне я откри, Кейси вечеряше сама в ресторанта на хотела. Вече имаше доста, новини за Хенри, които беше решила да му каже на сутринта. По всичко личеше, че възнамерява да вечеря с възлюбената си и Кейси не се надяваше да го види вечерта…

— Защо си отседнала тук? — беше първото нещо, което й каза.

— Защото е евтино.

Той поклати глава.

— Трябва ли непрекъснато да ти напомням, че аз поемам разходите?!

— Едно скъпо легло е по-добре от две, Деймиан. Аз ще остана тук — отговори спокойно Кейси.

— Вече платих стаята ти в хотела, който не е далече от тук, но е по-добър.

— Ами иди и я откажи! — лицето й излъчваше все същото спокойствие. — И въобще какво правиш тук? Лола не те ли покани на вечеря?

Деймиан въздъхна и седна до нея.

— Да, покани ме, но аз отказах. Честно казано, няма да издържа още една вечер да слушам брътвежите й.

Кейси се задави с парчето месо, което дъвчеше. Деймиан я тупна по гърба и тя се изкашля. С пламнали от червенина страни тя каза:

— Внимавай, ще ми счупиш костите!

— Извинявай.

Изглежда думите й го обидиха, в тях не пролича никаква благодарност.

— Добра ли е храната тук?

— Не, но не е скъпа.

Деймиан се вгледа в очите й, после избухна в смях.

— Какво ти става, защо непрекъснато изтъкваш, че трябва всичко да бъде евтино? Знам, че печелиш добре, такава ти е работата — скъпо платена.

— Разбира се, но няма защо да го показвам. Когато приключа, трябва да имам някакви спестявания.

Деймиан я погледна учудено.

— Да не би да си решила да се отказваш вече?

— Да.

— Какво „да“?

— Ще се прибера вкъщи.

— Сигурно ще се омъжиш и ще си народиш много малки каубойчета.

Кейси не обърна внимание на сарказма му.

— Не, ще управлявам ранчото, което наследих.

Сега Деймиан беше изненадан.

— И къде се намира това ранчо?

— Това едва ли те интересува, Деймиан.

— Няма ли да ми кажеш?

— Не.

По лицето му ясно можеха да се прочетат гневът й раздразнението, предизвикани от кратките й отговори.

— Твоят човек Карътърс е на юг оттук. Предполага се, че е в Сан Антонио, но едва ли се е установил там.

Невероятно, но той я попита:

— Как успя да научиш всичко това?

— Минах през всички конюшни в града.

— Защо?

— Защото ако не е напуснал града с влак, а твоите детективи точно това са установили, той е тръгнал с кон. Открих човека, който му е продал кон. Описанието съвпада.

— А защо моите детективи не го откриха?

— Чиста случайност. Човекът, който му е продал коня, заминал на другия ден при родителите си за цял месец. Затова твоите хора не са го открили.

Деймиан като че ли не вярваше.

— А аз си мислех, че ще ни трябва цяла седмица, докато научим нещо.

— Аз също. Много лошо. Сега ще трябва да решиш — или ще преустановиш ухажването, или ще трябва сама да приключа тази работа.

Видимо Деймиан изглеждаше малко загрижен, че ще се наложи да изостави възлюбената си.

— Нямам избор, казах ти, че искам да бъда там, за да съм сигурен, че точно той е заловеният. Искам да се изправя лице в лице срещу него. Нещо друго откри ли?

— Да, купил си е шарен кон, така ще го открием по-лесно.

— Да го намерим по коня?

— Да. Освен това е разпитвал господин Мелтън — този, който му е продал коня, за новите градове на юг. Когато го попитал, защо, Карътърс отговорил, че има намерение да си купи цял град. Мелтън му казал, че идеята е грандиозна, но трудно осъществима. Насочил го да тръгне на юг — там сега прокарват железницата „Южен Пасифик“ и градовете никнат като гъби.

— Добре, какъв е планът ти?

— Ще тръгнем на юг към Сан Антонио и ще продължим да разпитваме за него. Може да се е установил на изток от града, но най-вероятно се е насочил на запад, ако наистина търси нов град. Надявам се да открием в Сан Антонио някой, който да потвърди предположенията ми.

— Влакът минава ли през Сан Антонио?

— Да, за съжаление.

— Признай си, Кейси, вагонът, който наех, е наистина комфортен — засмя се Деймиан.

Кейси обаче нямаше намерение да признава каквото и да било.

— Ако се движи по разписание, ще ни отнеме по-малко време с влак. Тръгва призори, така че ако трябва да се сбогуваш с някого, ще се наложи да побързаш.

— Всъщност чак сега усетих колко съм гладен.

Извика едно от момчетата и му поръча.

— Донеси ми… — Деймиан огледа вечерята на Кейси и каза:

— Донеси ми същото като неговото.

Кейси беше много изненадана.

— Така няма да ти остане време за обяснения с Лола.

Деймиан потупа рамото й и каза снизходително:

— Не си подходяща за сватовник, Кейси, защо не ме оставиш сам да се грижа за любовната страна на живота ми?

Сватовник? Ако не бяха в ресторант, щеше да го засипе с дъжд от обидни и остри думи, но сега не беше подходящо. Начинът, по който го погледна, беше достатъчен да накара Деймиан да застине на място.