Джоана Линдзи
Само ти (17)

Осемнадесета глава

Отначало Кейси помисли, че Деймиан се шегува. Не вярваше, че може да спи през целия ден, но след като се увери, че не е излъгал, малко се ядоса. На вратата му имаше табелка „Не ме безпокойте“. Не се чуваше никакъв шум.

По-късно следобед тя отиде да почука на вратата му. Трябваше да купят седло за Деймиан и ако искаха да тръгнат навреме сутринта, още сега трябваше да направят покупката. Можеше и тя да го купи, градът беше голям и имаше избор, но седлото беше нещо лично, всеки трябваше сам да прецени.

Деймиан стана, мърморейки. Кейси се досети, че вероятната причина за сънливостта му беше само една — не беше спал през нощта, когато тя разкри самоличността си. Не знаеше да се безпокои ли или не. Дали разкриването на тайната щеше да й донесе неприятности… Разбира се, думите му, че не гледа на нея като на жена, я нараниха, не го очакваше. Тъкмо обратното — почувства се още по-зле. Ами ако беше излъгал?! Ако беше излъгал, всичко, което кажеше след това нямаше да има никакъв смисъл… Всъщност той се стараеше да не обръща внимание на пола й, така че тя щеше да прави същото…

Най-накрая успя да го накара да стане и веднага отидоха в банката, а след това в магазина. Не се изненада, че Деймиан избра най-скъпото седло — красиво, с блестящи сребърни орнаменти по него. Малкото пони щеше да се вижда отдалече, щеше да свети като слънце.

Кейси не каза нищо. За нея това беше излишно прахосване на пари. Само му припомни, че трябва да си купи подходящи дрехи за път. Чудеше се дали ще се възпротиви, но със сигурност знаеше, че е права. Деймиан обаче настояваше да продължи с дрехите, които вече имаше, тъй като му били удобни. Та нали пак щяха да пътуват с влак и новите просто щели да станат излишни… Но сегашните му дрехи щяха да привличат вниманието на останалите хора, защото щеше да личи, че е новопристигнал. А Кейси искрено желаеше да не бъде така. Всичко, от което Кейси най-много се страхуваше, се потвърди съвсем скоро, но за съжаление доста драматично…

Трябваше да пресекат улицата, за да отидат до конете. Минавайки покрай кръчмата, чуха ужасни викове — заведението беше препълнено.

На пръв поглед изглеждаше, че Деймиан и Кейси не са заедно. Тя крачеше бързо. Той вървеше след нея с огромното седло на рамо. Когато отминаха кръчмата, четирима пийнали мъже като че ли излетяха от вратите и се втурнаха към него. Кейси не подозираше нищо, докато не чу изстрелите. Когато се обърна, видя, че четири пистолета бяха насочени към краката на Деймиан. Беше виждала подобни случаи и преди — съвсем нормално посрещане на новодошъл, който иска да се изтъкне по някакъв начин пред местните хора или да ги унижи…

Беше въпрос на сила и бързина. Явно бяха видели, че няма оръжие и беше лесно да го сплашат. В такава ситуация най-често участваха пияници, добили сила и кураж от алкохола, което още повече влошаваше положението. Деймиан не извика за помощ, изглежда беше решил да се справи сам като истински мъж.

Изведнъж той хвърли седлото на земята. Куршумите все повече приближаваха ходилата му. Това го разгневи. Беше добър стрелец, но не винаги си носеше пушката. И сега нямаше оръжие, с което да се защити. Деймиан поиска от нападателите да се разберат по мъжки — явно беше решил да използва физическа сила, но това още повече ги вбеси и единият от тях опря пистолет в гърдите му. Тогава Кейси стреля във въздуха. Опасяваше се, че Деймиан едва ли осъзнава до какви усложнения можеше да доведе поведението му — можеха дори да го застрелят.

Кейси стреля в краката на единия, на другия улучи шапката, която падна на земята. Това бе достатъчно, за да подкани Деймиан и той пристъпи към действие — хвана останалите двама за главите и ги удари една в друга. Единият се олюля и се просна на улицата, другият се хвана за корема, като че ли се чудеше, дали ще може отново да диша.

Деймиан изтупа дрехите си, изтръска ръце, метна седлото на рамо и продължи към Кейси, като че ли нищо не се беше случило, а тя се молеше да е достатъчно умен, за да не се сбие отново. Явно разумът надделя.

Кейси вдигна оръжието си и изчака Деймиан да се приближи.

— Добре ли си?

— Да. Гостоприемно градче, а?

— Сигурно — отвърна спокойно Кейси. — Не ми е приятно да ти го ти кажа, но това нямаше да се случи, ако ме беше послушал. Изглеждаш като човек, който току-що е слязъл от влака, като турист от Изтока. Ти сам предизвика местните мъже, а те искаха само да се позабавляват с един непознат.

— Тогава ме научи какво да направя, че да, не изглеждам така.

— Какво? — Кейси премигна от учудване.

— Научи ме как да оцелея тук.

— Е, за начало нека се върнем обратно в магазина, откъдето купихме седлото. Време е да направиш така, че да изглеждаш като един от нас, а не като случаен посетител на града.

Деймиан явно не хареса предложението й, но стисна зъби. Кейси очакваше всеки момент да се откаже. Чудеше се какво точно го привлича в модните, но неудобни дрехи или вещи. Дали пък беше от хората, които не искат да изглеждат като всички останали, а да бъдат единствени…

Изведнъж Деймиан каза:

— Добре, ти водиш!

За миг Кейси като че ли съжали за предложението си. Облечен с хубав костюм, Деймиан беше наистина красив, привлекателен, но с тесни дънки, синя риза от батиста, с черна жилетка, шалче и широкопола шапка изглеждаше по друг начин. Сега беше като нея, но най-вече беше достъпен.