Джоана Линдзи
Само ти (15)

Шестнадесета глава

— Как смееш да бъдеш момиче?!

Само по въпроса можеше да се разбере колко разгневен беше Деймиан. Кейси очакваше да бъде изненадан, а не целият да трепери от ярост.

— Не мисля, че имам някакъв избор.

— Знаеш какво имам предвид! Ти умишлено ме излъга! — продължаваше да крещи Деймиан.

— Не, не съм. Просто не поправих мнението, което си беше съставил за мен. Пък и ти никога не попита. Повечето момчета имат същото мнение за мен.

— Не ме сравнявай с останалите момчета. Аз пътувам с теб, мъж съм, знаеш ли колко неудобства създава това? Дори спахме на едно легло, в една и съща стая.

— Всъщност аз спах при конете — призна си Кейси.

— Мислиш ли, че ти вярвам?!

Кейси млъкна и се замисли. Искаше да разбере от какво точно беше пребледнял. Замисли се над думата „неудобства“. Какъв беше проблемът? Да не би да си мислеше, че е от тези момичета, които искат да се омъжат и понеже не могат, взимат оръжие, набелязват си някой и го принуждават да се съгласи?! Как въобще може да го допусне? Дали да не му каже истината, за да го успокои?!

— Аз наистина не съм като другите момичета — да ходя по балове и да си стоя вкъщи. Но това не означава, че съм тръгнала да си търся съпруг… Надявам се, че не го мислиш! Вече сме в края на века, Деймиан! Такива мисли просто са не…

— Напротив, все още се случват такива неща!

Кейси наведе глава. Деймиан отново започна да й крещи. Опита се да му обясни още веднъж:

— Не и в тази част на страната, още повече когато тайната се знае само от двама човека. Помисли малко, ние сме тук и никой друг не знае, че пътуваш с мен и че съм жена.

— Жена?! Не очаквай да се обръщам така към тебе, Хлапе! — каза той подигравателно.

Това нарани Кейси. От три години тя се гордееше, че е станала жена. Без да знае защо, думите на Деймиан я върнаха няколко месеца назад, когато караницата с баща й стана причина да поеме по този път. Опита се да свърже мислено двата разговора, за да разбере истинската пречка в отношенията й с мъжете, но не се получи.

— Това, което искам да ти кажа, Деймиан, е, че можеш да ми имаш доверие. Не се разстройвай толкова много — нищо няма да се промени само защото съм жена. Имам уговорка с теб и ще удържа на думата си.

— Промени се, по дяволите!

Кейси се изненада.

— И защо? Да не би да променя възможностите ми или да влияе отрицателно на способностите ми, заради които ме нае?! Аз все още съм най-добрия следотърсач в района, благодарение на баща ми, който ме е научил на всички тънкости.

— Баща значи?! Стана чудо и ти се сдоби с баща?! Предполагам, че все още не си си спомнила истинското име, знаеш само онова, което са ти избрали непознатите?!

Трябваше да попита за това, мислеше си Кейси, но на него каза:

— Това, че не знаеш истинското ми име, не може да се нарече лъжа.

— Моля?! Та ти точно това направи! Как да го нарека?…

— На никого не съм казала истинското си име, Деймиан, защото баща ми ме издирва, а аз все още не искам да ме открие. Не ме питай защо. Лично е. Реших, че е по-добре никой да не знае истинското ми име, отколкото да използвам измислено. Заради това казвам, че не си зная името.

— И си се маскирала като момче!

— Не, не съм. Ако късата ми коса, височината и походката са те заблудили, грешката не е моя.

— Ами какво ще кажеш за дрехите?

— Това са просто дрехи — не само необходими, но и подходящи за пътуване на дълги разстояния. Но никога не съм казвала, че съм момче. Ако съм имала някаква цел, щях ли сега да си призная.

— Защо го направи, по дяволите?!

— За това не мога да лъжа.

— А трябваше, Кейси!

— Защо? Това няма да промени отношението ми към теб. Нито пък ще промени държанието ти към мен. Какъв смисъл има да спорим?!

— Ти си момиче.

— И какво от това?

Деймиан прокара нервно пръсти през косата си.

— Ако смяташ, че няма никаква разлика, тогава ти не си съзряла достатъчно, за да се наричаш жена.

Кейси се изчерви.

— Надявам се, не си мислиш това, което току-що каза, защото ще трябва да те предупредя: не се шегувам! Ако някой ме предизвика, способна съм да го убия.

— Това обаче няма да разреши проблема ти.

— Какъв проблем? Ти не се интересуваш от мен в такъв смисъл…

— Наистина ли мислиш така?

Кейси скочи на крака, извади оръжието си и опря цевта в гърдите на Деймиан.

— Най-добре ще е да спреш да се интересуваш, Деймиан.

— Няма да стреляш!

— Не разчитай на това!

Деймиан гледаше Кейси, без да помръдне, Кейси беше втренчила поглед в него, без дори да мигне. Деймиан кимна към оръжието и каза:

— Прибери го. Ще седна от другата страна на огъня.

Това не беше достатъчно, за да се успокои Кейси, но тя нямаше намерение да го убива. Само изражението на лицето й не се промени — остана строго и решително.

Няколко минути и двамата мълчаха. После Деймиан се обади:

— Птицата се препече.

— Ами направи нещо. Къде пише, че само аз трябва да се занимавам с приготвянето на храната?

— Сигурно в книгата, където се упоменава, че аз не мога да готвя.

Кейси премигна, но после се успокои. Дали да му вярва?! После го предупреди:

— Смятам да си легна веднага след вечерята. Съветвам те да направиш същото, ако искаме да стигнем следващия град още утре. Трябва да тръгнем много рано и да яздим по-бързо. Мислиш ли, че ще издържиш на бърза езда?

— Винаги съм изпълнявал всичко, което се изисква от мен.

Думите му бяха достатъчно изразителни, но тонът беше неприятен. Кейси нямаше намерение да подхваща отново старата тема и замълча. Един здрав сън щеше да помогне на Деймиан да превъзмогне раздразнението си. Тя обаче едва ли щеше да забрави, че този мъж беше заявил, че събужда друг интерес у него.

Пак нямаше да може да заспи, щеше да прекара нощта в размисли…