Джоана Линдзи
Само ти (11)

Единадесета глава

Кейси не можеше да се примири, че изкушението да бъде с Деймиан я беше победило отново. Защо се беше съгласила?! Да намери убиеца — да, но да тръгне с него… Не й ли стигаха проблемите около него досега?!

Понякога чувстваше, че трябва да се грижи за него така, както майката се грижи за детето си. Но когато го погледнеше, й ставаше ясно, че не е така. Прекалено много чувства се бореха в нея. Усещането беше различно и точно това я объркваше. Дори когато се разделиха, въпреки че знаеше, че няма да го види повече, непрекъснато мислеше за него. Той й предложи десет хиляди долара, за да залови убиеца на баща му — тези пари щяха да бъдат достатъчни да се върне вкъщи веднага, щом приключи. Колкото по-опасен беше престъпникът, толкова по-голяма беше наградата. Дали и сега беше така, Кейси не знаеше. Но убиецът беше от източните щати, а те не бяха от най-опасните. Може пък да го залови бързо и лесно. Какво от това, че парите бяха много, нали не бяха нейни, а на Деймиан?! Трябваше само да не обръща внимание на незначителните неща, които я дразнеха в характера му. А точно това се случи още на следващия ден…

 

 

Кейси се появи на перона точно когато съобщаваха името й — вероятно Деймиан я издирваше. Намери го лесно. Облечен в скъп костюм, изглеждаше глупаво с тази шапка, която въобще нямаше да го предпази от жаркото слънце. Беше вбесен. До пътната му чанта имаше калъф за пушка. Кейси се надяваше да няма оръжие в него. Ако случайно възникнеше необходимост да стреля, най-напред щеше да улучи пръстите на краката си — точно натам сочеше цевта.

— Закъсня! — каза Деймиан вместо поздрав.

— Дойдох навреме — възпротиви се Кейси. Деймиан не каза нищо повече, а тръгна към влака и вероятно очакваше тя да го последва.

Кейси се огледа и извика:

— Не виждам вагона за превоз на животни.

Той спря и я погледна учудено:

— Вагон за животни?!

— Да не мислиш, че ще оставя коня си тук?!

За миг Деймиан се стъписа — не беше се сетил за коня. Какво да прави? Да чакат друг влак, към който е прикрепен специален вагон за животни? Ами ако има такъв едва утре, или вдругиден, или следващата седмица…

— Веднага се връщам. — Той наистина се върна бързо. — Вагонът ще бъде прикачен.

Кейси едва не подскочи от радост, но се въздържа и само се усмихна.

— Сигурно доста ти е струвало.

Той кимна, но още беше объркан. Отложиха тръгването на влака, докато прикачат вагона. Вероятно Деймиан беше платил много пари, тъй като железниците държаха на точността на влаковете, а сега имаше отклонение от разписанието.

Най-сетне се настаниха. Досега Кейси не беше пътувала в такъв луксозен вагон. Други пътници в него не се качиха.

Деймиан се уговори вагонът да бъде откачен на една от северните гари, поради изключително важната мисия, която изпълняваше. Трябваше да плаща по петдесет долара на ден за пътуване във вагон „Джордж Пулман“^[1]. Но цената си струваше, защото щяха да пътуват дълго — трябваше да минат през цяла Оклахома, докато стигнат северната част на Тексас.

Кейси нищо не каза, беше съгласна с него. През последните шест месеца беше пътувала само в разнебитени, вагони, препълнени с хора. Предпочиташе да бъде на открито, да язди, нали беше родена и израснала в ранчо, но след като нямаше друг начин, това беше най-доброто разрешение на въпроса.

— Трябваше да уредя пътуването си още в Ню Йорк — каза Деймиан. — Баща ми притежаваше един от тези вагони. Използваше го когато трябваше да пътува извън града по работа, защото имат всички удобства като вкъщи, дори широки спални помещения. Жалко, че не съм се сетил по-рано.

— А в този да не би да няма легло?

Деймиан не обърна внимание на сарказма.

— Седалките са достатъчно удобни, можеш да си легнеш. Пък и пътят ни е дълъг, по-добре да спим на седалки, отколкото на земята.

— Зависи какво предпочиташ.

— Ти със сигурност предпочиташ да спиш на земята — каза Деймиан и се вгледа в очите й.

Кейси се настани удобно върху мекото кресло, облечено с кадифе и само се усмихна. Ако се съди по отвращението, с което я гледаше, сигурно беше много ядосан. Тя само вдигна рамене.

— Аз съм отгледан в ранчо, Деймиан. Много нощи съм прекарал на открито, до огъня.

Това бяха най-хубавите й спомени — там, край огъня, баща й учеше нея и братята й на всичко, което мислеше, че трябва да знаят. Но нямаше да каже на Деймиан, за него тя беше сираче. Беше казала, че няма име, все едно, че се беше отказала от родителите си. Нямаше да казва истинското си име, не и докато баща й я търси…

— Значи освен да преследваш престъпници, знаеш как да работиш и в ранчо? — прекъсна мислите й Деймиан.

— Да, до най-малки подробности.

— Като те гледа човек, би казал, че това е най-съкровеното ти желание. Защо избра да бъдеш ловец на глави, не е ли опасно?

— Е, не е чак толкова опасно.

— Едва ли…

— А ти пазил ли си някога добитък, Деймиан? Когато стоиш срещу престъпник — ти си равен на него — и двамата сте въоръжени, но когато си с добитък, ти си сам срещу голямата сила на животните. Ако те нападне или те подгони разярен бик, единственият начин да се спасиш, е да се махнеш оттам, колкото можеш по-бързо.

— Но ако това е работата, която предпочиташ…

— Когато завърша това, което съм започнал, ще се върна в ранчото.

— Какво трябва да свършиш?

— Прекалено много питаш, Деймиан.

— Не повече от позволеното — усмихна се той. — Предстои ни да бъдем заедно още много време, не смяташ ли, че е по-добре да се опознаем?

— Единственото, което трябва да знаеш, е, че мога да си свърша работата. А сега защо не ми разкажеш за човека, когото преследваме?

Това, което Деймиан знаеше, не беше много, но като прибави данните, които му бяха казали детективите, образът на убиеца стана по-ясен. Всички, които го познаваха, бяха шокирани — старата му леля, работниците, съседите. Никой не можеше да повярва, че Хенри Карътърс беше присвоил пари от компанията, в която работи, а после беше убил, за да прикрие злоупотребите си. Понякога обстоятелствата променяха хората до неузнаваемост. Самата Кейси беше доказателство за това.

— Човек с такава външност като неговата е лесен за намиране — каза Кейси; когато Деймиан спря да говори. После добави: — Искам обаче когато го заловим, да чуя неговата версия.

Деймиан се навъси.

— След всичко, което чу, да не би да мислиш, че е невинен?!

— Не, нямам това предвид. Просто той е по-различен от хората, които съм залавял досега. Моите престъпници винаги имат очевидци, които да потвърдят престъплението. Дори и да трябва да ги убия, не бих се колебал.

— Но ти каза, че никого не си убивал.

— Да, така е, но може и да се случи. Винаги има изключения. Веднъж един мъж каза, че е видял със собствените си очи как Хорас Джонсън убива брат му. Очевидецът беше известен човек в града, а Джонсън — не, току-що се беше преселил там. Налепиха плакати „Търси се, жив или мъртъв“ с лика на Джонсън навсякъде. След като поговорих с майката стана ясно, че „очевидецът“ е истинският убиец. Проследих го, притиснах го и не след дълго съвестта започна да го гризе. Така той призна, че е убил собствения си брат.

— Удивително! Просто си спасил един невинен от вероятността да бъде застрелян от някой безскрупулен ловец на глави. Не знаех, че така перфектно си вършиш работата.

Кейси се изчерви. Не искаше да впечатли Деймиан, а просто да обоснове причината, поради която не можеше веднага да застреля когото и да било.

— Исках само да кажа защо трябва най-напред да изслушаме Карътърс.

— Двамата мъже, които е бил наел, не могат ли да бъдат свидетели?

— Наемните убийци никога не могат да бъдат свидетели, Деймиан, те са съучастници. Няма честни убийци. Освен това те може да са се договорили срещу определена сума да издадат името на Карътърс. Може точно заради това да е избягал.

— Ами откраднатите пари?

— Това не ни пречи да го разпитаме, когато го открием.

— Добре, а сега се успокой.