Джудит Макнот
Нощни шепоти (51)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА

Атмосферата в централната болница на Бел Харбър определено бе празнична, въпреки че бе обсадена от същите репортери, които преди това се бяха събрали в Палм Бийч, за да отразят убийството на Едит Рейнълдс. Опитът за убийство на Слоун и Париш Рейнълдс предишната нощ бе предизвикал множество мрачни предположения и теории. Местните телевизионни станции предпочитаха да припишат всичките смели действия през нощта на детектив Слоун Рейнълдс и на офицер Джес Джесъп и да пренебрегнат участието на двамата агенти от ФБР. Националните медии намираха за много любопитен и вълнуващ факта, че един от агентите е бил на първа страница на вестниците само преди няколко дни по време на претърсването и конфискацията на яхтите на Ноа Мейтланд. Съобщиха, че Париш Рейнълдс е дошла в съзнание, и репортерите обсадиха вратите на болницата — нещо, за което се бе надявал целият лекарски екип.

— Господин Ричардсън — каза една усмихната медицинска сестра, когато влезе в частната чакалня на третия етаж. Тя понижи глас, за да не събуди Кимбърли и Слоун — госпожица Рейнълдс е будна. Ако искате да я видите насаме за няколко минути, сега имате възможност да го направите.

Пол стана. След като часове наред бе стоял в болницата и бе чакал Париш да дойде в съзнание, сега изведнъж нямаше представа какво да й каже. Малко се уплаши, когато видя, че очите й са затворени, но щом седна до леглото й, разбра, че дишането й е спокойно и равномерно и цветът на лицето й се бе възвърнал. Той взе ръката й в своята. Младата жена отвори очи. Той зачака тя да си спомни кой бе той — човекът, който бе подлагал на съмнение всичко честно и откровено, което тя правеше, и накрая бе извършил и последната несправедливост, като я бе обвинил за убийството на прабаба й. Усети, че заслужава същото отношение както в нощта, когато го бе зашлевила и му бе затръшнала вратата.

Тя го погледна, а объркването й напълно изчезна. Преглътна и се опита да говори, а Пол се наведе над нея. Тя едва прошепна:

— Защо се забави толкова? — Попита го с бледа усмивка. Той се изсмя дрезгаво и стисна по-силно ръката й. — Простреляха ли ме?

Той кимна и си спомни ужаса от това, че един заблуден куршум бе рикоширал и бе одраскал главата й.

— Кой ме простреля?

Пол подпря челото си върху сплетените им ръце, затвори очи и й каза истината:

— Мисля, че бях аз.

Тя бе много спокойна и изведнъж започна да се смее.

— Трябваше да се досетя.

Пол я погледна в очите и се опита да се усмихне.

— Обичам те — каза.