Джудит Макнот
Нощни шепоти (50)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ

Дъждът, заради който Слоун се бе затичала, се оказа само леко припръскване и тя забави крачка. Океанът обикновено й шептеше, пееше й, но откакто се бе върнала от Палм Бийч, вече не можеше да намери утеха в него. Преди обичаше спокойните часове, които прекарваше сама в дома си. Сега и там не можеше да стои. Прибра се малко след три часа и веднага излезе. Отиде и седна на една скала в северната част на мястото за излети. Гледаше как се скупчват облаците и закриват залязващото слънце, докато се опитваше да чуе музиката. През спокойните вечери океанът път й свиреше приспивни песни от Брамс, а когато имаше буря, изпълняваше Моцарт. Откакто се бе върнала, музиката бе изчезнала. Сега океанът издаваше стонове и неясни шепоти, които я измъчваха и насън. Обвиняваше я, че прабаба й е мъртва, а убиецът е на свобода. Прошепваше й, че бе обичала и бе изгубила, защото бе разочаровала всички. Изреждаше загубите й с всеки прилив и отлив на вълните. Едит, Ноа, Париш, Кортни, Дъглас. Слоун стоеше с ръце в джобовете и слушаше тъжния припев и той я подтикна да тръгне към къщата си, макар да знаеше, че дори там няма да може да избяга от него.

Пресече улицата с наведена глава, измъчвана от спомени, преследвана от тъжните настойчиви шепоти. Бе толкова погълната от мислите си, че почти бе достигнала задната врата, когато вдигна поглед и осъзна, че къщата е тъмна. Откакто се бе върнала от Палм Бийч, включваше осветлението в кухнята и хола, за да не влиза в мрачна и пуста къща. Бе сигурна, че е запалила лампата в кухнята. Посегна към вратата, но видя счупеното стъкло и отдръпна ръката си. Завъртя се и се прилепи до къщата. Приведе се и тръгна към предната част на къщата. Забеляза, че в хола все още свети. Бързо пресметна възможностите за действие. Нямаше абсолютно никакъв начин да разбере дали вътре все още имаше човек и защо е влязъл. Крадците влизаха и излизаха бързо, но обикновено не изключваха осветлението. Ключът от къщата бе в нея, но не носеше ключовете от колата си или оръжие. Глокът й все още бе задържан от полицията в Палм Бийч, а пистолетът, който й бяха дали временно, се намираше в чантата й в спалнята. Тридесет и осем милиметровият беше в бюрото в гостната. Ако в къщата имаше някого, бе по-разумно да отиде при съседите и да повика подкрепление. Такъв бе планът й, преди да свие пред къщата и да види познатия ягуар, паркиран на улицата. Колата на Париш. Беше ли възможно сестра й да влезе в къщата и да остави колата си паркирана на такова видно място? Идеята бе толкова абсурдна, че изглеждаше невероятна.

Слоун безшумно се върна до задната врата, леко завъртя дръжката и по навик застана от едната страна. Тогава дочу нещо. Движение? Хленч? Дума? Хвърли поглед в тъмната кухня през счупения прозорец и бе почти сигурна, че стаята е празна, а летящата врата, която свързваше кухнята и хола, е затворена. Сетивата й сега бяха изострени и бе в състояние да долови всеки звук. Влезе в кухнята, внимателно побутна вратата и погледна. Париш седеше на бюрото в гостната с лице към кухнята, пребледняла от ужас, а един мъж с гръб към Слоун държеше насочен пистолет срещу нея. Сестра й открехна още малко вратата, като се молеше мъжът да е сам. Париш я видя и отчаяно започна да говори, като се опитваше да привлече вниманието върху себе си и да разясни ситуацията на Слоун:

— Слоун няма да напише признание, че е убила прабаба, само за да спаси баща ми. Ще разбере, че имате намерение да я убиете веднага след като го направи.

— Млъкни — просъска мъжът, — или няма да живееш достатъчно дълго, за да разбереш дали си права.

— Не мога да разбера защо е необходимо трима мъже с пистолети да се опитват да убият една жена. — В този момент Париш усети, че двете със сестра си ще умрат. Усети го е ужасяващ фатализъм.

— След като и ти се появи, жените ще бъдат две — отвърна й друг мъж, който стоеше до вратата вляво от кухнята.

Париш предположи, че Слоун ще си тръгне, но това, което тя направи, бе немислимо и ужасно за гледане. Тя отвори вратата, вдигна ръце, за да покаже, че не носи оръжие, и влезе в гостната.

— Пуснете я — каза. — Нали аз ви трябвам?

Париш изпищя, мъжът до бюрото се обърна, а другите двама сграбчиха ръцете на Слоун и я блъснаха към стената, като и двамата държаха оръжия, опрени в главата й.

— Добре дошла у дома — каза единият от тях.

— Пуснете я и ще направя всичко, което пожелаете — изрече Слоун толкова спокойно, че сестра й не можеше да повярва на ушите си.

— Ще направиш това, което искаме, или ще я убием пред очите ти — заяви човекът, който стоеше до Париш, и заобиколи бюрото, за да отиде до нея. Хвана я за яката и я изправи от стола, като я побутна напред. — Ти — каза и посочи с оръжието си Слоун, — ела тук. Ще пишеш писмо.

— Ще пиша — рече тя, — но вие правите грешка.

— Ти сгреши, като влезе тук — каза мъжът до бюрото, като я сграбчи и я натисна на стола.

— Ако искаш да продължиш да живееш, след като напуснеш този дом, ще вдигнеш телефона и ще се обадиш на този, който те е изпратил — предупреди го Слоун.

Той притисна пистолета до главата й.

— Затваряй си устата и започвай да пишеш.

— Добре, оставете ме да извадя хартия от бюрото, но ме чуйте. Сестра ми няма нищо общо с това. Не притискайте толкова силно пистолета до главата ми. Зная, че ще ме убиете, но не трябва да убивате нея. Обадете се на шефа си и го попитайте.

Слоун забеляза от лявата си страна една сянка, която се раздвижи в коридора откъм спалнята й. Това я окуражи. Започна да говори повече и по-бързо, като се опитваше да привлече вниманието на похитителя си, така че да не забележи той сянката:

— Тя е човекът, когото се опитват да спасят, като убият мен. Кажете на шефа си…

Нападателят я хвана за косата и я дръпна назад. Насочи пистолета към устата й.

— Ако кажеш още една дума, ще дръпна спусъка.

Тя бавно кимна и той отмести пистолета и пусна косата й.

— Какво искате да напиша на този лист? — попита тя и бавно отвори чекмеджето. С дясната си ръка извади един бележник, а лявата й напипа тридесет и осем милиметровия пистолет. Като използваше бележника за прикритие, тя постави пистолета в скута си и се прилепи към бюрото, за да не го видят.

— Какво да пиша? — повтори.

Той извади лист хартия от джоба си и го постави на бюрото пред нея.

Миг преди да загуби съзнание, Париш чу изстрели и изпита внезапна остра болка в главата си. Последното, което видя, бе лицето на Пол Ричардсън, изкривено от гняв.