Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Втора възможност (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Whispers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 213гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2009)
Сканиране
?

Издание:

Джудит Макнот. Нощни шепоти

Издателство „Ирис“

Редактор: Лилия Анастасова

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Слоун забеляза, че хората от полицейското управление на Палм Бийч не само работеха бързо и ефикасно, но също така знаеха как да се отнасят с богатите и известни жители на града, без да ги поставят в неудобно положение. Минути след като първите патрулиращи офицери пристигнаха на местопроизшествието, те схванаха ситуацията, събраха на едно място хората от къщата, за да не изчезнат важни улики и уведомиха областния съдебен лекар. Скоро след това районът беше отцепен. Междувременно двама детективи започнаха да разпитват всички в къщата.

Готвачът, домакинът, икономът и пазачът чакаха в трапезарията. Членовете на семейството и приятелите бяха настанени в гостната, за да им се осигури уединение и комфорт. Попитаха Картър къде да отиде Гари Дишлър, тъй като той се причисляваше и към двете групи, и Картър настоя той също да остане в гостната.

Капитан Уолтър Хоклин бе извикан от дома си, за да се убеди лично, че Картър Рейнълдс и семейството му не са подложени на излишно неудобство от детективите Денис Флин и Анди Кейгъл или от останалите полицаи.

В кабинета, където лежеше Едит, проблесваха светкавици, докато фотографираха тялото, преди да бъде преместено. Слоун се стряскаше всеки път, когато светлината се отразеше в огледалото в коридора, и се надяваше Париш да не забелязва или поне да не осъзнава това, което правят. Когато седна в гостната заедно с Ноа, Картър и останалите, тя бе обзета от безсилие и гняв. Детективите Флин и Кейгъл бяха приключили с разпитите, но след като се посъветваха с екипа в кабинета, казаха, че трябва да подредят и потвърдят част от получената информация. Те разтвориха записките си, а капитан Хоклин внимателно обясни защо се налага това.

— Зная, че всички сте изморени и разстроени — рече той, но насочи думите си главно към Париш и Картър. — Преди да започнем да ви притесняваме с още въпроси, ще ви кажа малкото, което знаем до този момент. Най-важно за вас ще е да узнаете, че госпожа Рейнълдс не е страдала. Куршумът е пронизал сърцето й и тя е умряла мигновено. Има доказателства за влизане с взлом — един от прозорците в кабинета, където е била намерена, е бил счупен и отключен. Без ваша помощ не можем да кажем какво е взето, но шкафовете са били претърсени. Нямаме представа колко дълго убиецът се е намирал в къщата и дали е влизал и в други помещения. Ще трябва да огледате и да ни уведомите дали нещо липсва. — Той замълча, а Картър рязко кимна. — Ще направим всичко необходимо, за да се справим с този случай възможно най-бързо и ефикасно. В момента търсим отпечатъци в спалните, които използват гостите и членовете на семейството, така че през нощта ще можете да останете в тях. Не пипайте нищо никъде другаде. Ще работим през цялата нощ и се надяваме да сме си тръгнали до сутринта. Местната преса вече е надушила историята и до утре това сигурно ще стане национална новина. Оградата пред къщата ви ще ги държи на разстояние. За нещастие до имението ви има достъп и откъм плажа. Там сме оградили с полицейска лента, а ще поставя и човек, който да не допуска хората. След като си тръгнем, ще ви се наложи за няколко дни да наемете охранители, които да останат там. В противен случай пресата и любопитните ще ви изтормозят до смърт.

— Това е първото нещо, което ще направи Гари утре сутринта — каза Картър и секретарят му кимна.

— Ще останете доволни, че сте го направили. И така, вече разговаряхме с обслужващия персонал и искам да ги изведа оттук до утре, за да приключим работата си. Можете ли да ги настаните в някой местен мотел, но да бъдат на разположение?

Картър погледна към Гари, който каза:

— Ще се заема с това.

— Освен това разбрах, че имате две прислужници, които живеят на друго място. Щом дойдат на работа утре, ще ги разпитаме. След това бих искал да ги изпратя вкъщи. — Доволен, че са обсъдили тези подробности, Хоклин се зае с настоящия проблем: — Съжалявам, че точно сега се налага да ви задавам още въпроси, но е наложително да получим колкото може повече информация. Детективите Флин и Кейгъл вече са ви разпитали поотделно, но ще бъде от полза да ви съберем и заедно. Понякога нечия реплика може — да накара друг човек да си спомни важна подробност. Детектив Флин — кимна той към човека, застанал от дясната му страна.

Детектив Флин наближаваше петдесетте, бе закръглен, средно висок, с приятно лице. Приличаше на ирландски свещеник или на ирландски актьор. И все пак в него имаше нещо, което вдъхваше доверие, и Слоун предположи, че вероятно това е причината да го извикат за тази работа.

Анди Кейгъл беше съвсем различен. Наближаваше тридесетте, беше висок, слаб, с продълговато лице, носеше очила с дебели лещи, които постоянно побутваше на носа си. Той правеше всичко със съзнателна несръчност. Три пъти се извини на Слоун за това, че я притеснява с въпросите си как се казва, къде живее и къде е била същата нощ. Изглеждаше като сдържан и наивен хлапак, който по-скоро би се извинил, отколкото да изрази несъгласие и който трудно би разпознал лъжата. Тя предполагаше, че той е в действителност по-опасният и проницателният от двамата детективи.

Тъй като Пол я бе инструктирал да се придържа към измислената им история, половината от това, което каза на Кейгъл, бе лъжа, но предвид обстоятелствата бе почти без значение, дали е вътрешен декоратор във ваканция, или полицейски детектив, който работи за ФБР. И в двата случая Едит Рейнълдс бе мъртва. Ако Слоун си бе останала у дома, тя можеше все още да е жива. Единствената нищожна утеха, която я крепеше, бе, че прабаба й не е страдала.

— Господин Рейнълдс — започна Флин, — казахте, че сте се прибрали около единадесет часа.

Тя видя, че ръката на Картър трепери, когато отметна косата си от челото. Лицето му бе пребледняло от шока и тя изпита съчувствие към него. С Едит бе трудно да се живее, но той очевидно бе потресен от начина, по който бе умряла. Той кимна в отговор и прочисти гърлото си.

— Точно така. До десет и четиридесет и пет играх покер с приятели. После се прибрах вкъщи. Отне ми около петнадесет минути. Вкарах колата в гаража, след което си легнах.

— Когато наближихте къщата, забелязахте ли на улицата паркиран автомобил или изобщо нещо подозрително?

— Преди малко ме попитахте същото и аз се опитах да се сетя. Мисля, че видях бял ван, паркиран малко по-надолу.

— Той с какво ви направи впечатление?

— Просто тази седмица видях подобен ван на същото място.

Флин кимна и записа нещо в бележника си.

— Казахте, че сте влезли с колата в гаража. Къщата има четири странични входа и два от тях водят към кухнята един откъм гаража, а друг откъм задния двор. Другите два също водят към моравата отзад, но от различни стаи. Кой вход използвахте?

Картър го погледна така, сякаш детективът бе малоумен.

— Естествено, че използвах този, който свързва кухнята с гаража.

Флин невъзмутимо си записа.

— Минахте ли покрай кабинета, в който бе намерена жертвата, и чухте ли някакъв шум?

— Не, излязох от кухнята, насочих се към стълбището и се качих горе.

— Беше ли обичайно за госпожа Рейнълдс вечер да остава сама в тази стая?

— Не със затворена врата, но обичаше да остава в стаята, защото там има телевизор с много голям екран, а също така се вижда и моравата. Не обичаше вечер да седи в зимната градина, защото трябваше да включва много лампи. Картър се бе подпрял, но сега се хвана за главата, сякаш не можеше да понесе спомена за това каква е била тя само допреди няколко часа.

— А беше ли обичайно за нея да седи на разтворени завеси?

Той кимна.

— Значи ако някой е наблюдавал къщата откъм плажа, би могъл да научи всичко това.

Картър вдигна глава.

— Да не би да предполагате, че някой психопат е дебнал наоколо в очакване на сгоден случай да я убие?

— Възможно е. Бяха ли затруднени по някакъв начин движенията на госпожа Рейнълдс?

— Тя беше на деветдесет и пет години. Това само по себе си е пречка.

— Но е можела да върви, нали?

Той кимна.

— Справяше се изключително добре за възрастта си.

— Как беше със зрението?

— Когато четеше, се нуждаеше се от очила е голям диоптър.

— Имаше ли проблеми със слуха?

— Само когато й бе удобно. Защо задавате всички тези въпроси?

— Стандартна процедура.

Слоун знаеше, че Флин лъже. У нея се зародиха подозрения още когато Хоклин спомена счупения прозорец в кабинета. Едит би трябвало да чуе или да види нещо, което да й подскаже, че някой се опитва да проникне в къщата и да се опита да избяга. Но не го бе сторила. Намериха я да лежи по лице на канапето. От друга страна, ставите й бяха сковани и понякога й отнемаше доста време, докато успее да се изправи. Може би се бе опитала, но не бе успяла да го направи навреме. Във всеки случай Флин и Кейгъл трябваше да узнаят за затрудненията й.

— Госпожа Рейнълдс беше болна от артрит — внимателно каза Слоун и моментално привлече вниманието им. — Понякога имаше проблеми и й бе особено трудно да се изправя.

— Радвам се, че се сетихте да ни споменете за това, госпожице Рейнълдс — бързо каза Хоклин, — би могло да ни бъде от полза. Благодаря ви.

Тя погледна към Пол, който заедно с Ноа седеше на канапето срещу нея, за да види как приема той това, че бе дала на детективите информация, която не се бяха сетили да й поискат. Пол наблюдаваше Париш, а изразът на лицето му бе неразгадаем и напрегнат. Ноа улови погледа на Слоун и й се усмихна окуражително и на нея й се прииска да положи глава на широкото му рамо и да заплаче. Тя беше ченге и въпреки това не бе успяла да предотврати убийството на член от собственото си семейство. Обикновено обръщаше внимание на всичко подозрително, а сега беше много вероятно да е минала само на няколко метра покрай убиеца на Едит, когато тръгна за плажа, но не забеляза нищо.

— Госпожице Рейнълдс — обърна се Флин към Париш, след като прегледа бележките си, — казахте, че сте взели някакво лекарство за мигрена по обяд и сте се събудили около десет часа. Знаете ли какво ви събуди?

— Не. Проспала съм доста часове и вероятно въздействието на хапчетата просто е преминало.

— Какво направихте, след като станахте?

— Казах ви, излязох на балкона.

— Видяхте ли нещо подозрително?

— Не, нищо.

— Това е било приблизително часът на настъпване на смъртта, а нападателят вероятно е влязъл през прозорец в кабинета. Балконът на спалнята ви не е далеч от мястото.

— Зная, но не видях нищо подозрително.

— Съвсем нищо ли? Дори и нещо, което да ви се е сторило малко необичайно?

— Видях само Ноа, който си тръгваше от… — Тя млъкна и изглеждаше така ужасена, сякаш думите й по някакъв начин го обвиняваха. — Ноа, нямах предвид…

Детектив Кейгъл проговори за пръв път. Със същото колебливо и несигурно изражение той каза:

— Господин Мейтланд, не споменахте, че сте идвали до къщата. Казахте, че сте срещнали госпожица Мейтланд на брега.

На Ноа изглежда не му направи впечатление насоката, която внезапно взе разпитът.

— Тръгнах през поляната и бях на половината път до къщата, когато видях да се разхожда една жена, която можеше да бъде Слоун, така че спрях и почаках, докато се убедя, че наистина е тя. Тогава се върнах на плажа. И това фактически е мястото, където я срещнах.

— Често ли ви се случва да идвате тук късно вечерта, без предварително да сте се обадили?

— Първо позвъних, но никой не ми отговори.

— Към колко часа се обадихте?

— Петнадесет минути преди да реша да дойда. Разговорът се записа на телефонния секретар.

— Това е вярно — намеси се Гари Дишлър. — Нордстрьом си ляга рано, така че аз провеждам всички разговори след девет и половина. Докато се къпех, чух телефонът да звъни, но докато стигна до стаята си, господин Мейтланд бе затворил. Прослушах съобщението, за да се убедя, че не е нещо спешно. Господин Мейтланд бе оставил кратко съобщение за госпожица Рейнълдс. Пошегува се, че знае, че тя си е у дома, и ще дойде да хвърля камъчета по прозореца на балкона й. Използвах интеркома, за да се обадя в стаята на госпожица Рейнълдс, но тя не беше там. Потърсих я и по интеркома в къщата, но тя не отговори. Предположих, че е излязла.

— Направихте ли нещо друго?

— Да, преди да си легна, дезактивирах инфрачервените лъчи, за да не се включат заедно е останалата част от охранителната система. Тя се активира автоматично в полунощ.

— Защо изключихте лъчите?

— За да може, ако госпожица Рейнълдс или господин Мейтланд решат да минат през задния двор след полунощ, да пресекат лъчите, без да включат алармата. Изключително просто е да се дезактивират лъчите, въпреки че когато госпожица Рейнълдс пристигна, трябваше първо да прегледам инструкциите.

— Защо?

— Защото тя има навика да става рано и да тича по плажа, както и да се разхожда късно вечер. Господин Рейнълдс и госпожица Париш не се отдават на подобни дейности.

Слоун винаги бе изпитвала двойнствени чувства към Дишлър, така че се учуди, когато той лоялно защити нея и Ноа. Той, изглежда, бе усетил съмненията на детективите относно телефонното обаждане на Ноа и късните разходки на Слоун по плажа и желаеше да ги изясни.

— Никой не ме е питал, но въпреки това бих могъл също така да потвърдя, че господин Мейтланд не стигна до къщата, защото бях отишъл до прозореца си, за да го отворя. Видях как господин Мейтланд тръгва през моравата, спира и след това се връща към плажа.

— Видяхте ли госпожица Рейнълдс?

— Не. Забелязах, че господин Мейтланд свива на север от имението, а не на юг, където се намира къщата му. След всичко, което знам, предполагам, че госпожица Рейнълдс се е връщала от север, когато той я е видял и е тръгнал в тази посока, за да я пресрещне.

Кейгъл изглеждаше впечатлен и доволен и изрече с извинителен тон:

— Не исках да хвърля подозрения върху госпожица Рейнълдс или господин Мейтланд. Просто исках да зная къде са били всички и след като те са били там, ще имаме предвид местата, докато утре претърсваме къщата и двора за следи. Отскоро съм в управлението. Приемете ме като новак…

Той погледна с извинение всички в стаята, включително и капитан Хоклин, побутна очилата си и се постара да изглежда невидим, когато детектив Флинт продължи:

— Почти приключихме за тази вечер. Господин Ричардсън, казахте, че през деня сте били по работа и сте се върнали към единадесет часа.

— Точно така.

— Позвънили сте на звънеца на портала, говорили сте по интеркома с господин Дишлър и той ви е пуснал вътре.

— Точно така.

— Благодаря ви, господине.

— Така беше — добави Дишлър.

— Благодаря и на вас — весело каза Флин, след което погледна към Слоун. — Госпожице Рейнълдс, имате ли нещо против отново да ми разкажете как сте прекарали края на вечерта? Казахте, че сте вечеряли е жертвата. Какво се случи след това?

Слоун вдигна ръце и разтри слепоочията си.

— След вечеря гледахме телевизия до девет и половина в стаята, в която я намерихте. После реших да се кача горе и да напиша писмо. Госпожа Рейнълдс много харесваше телевизионните игри, особено „Риск“. Вече бях изгледала с нея три от тях и не мислех, че ще мога да понеса още една. Тя ги следеше с голямо внимание и не обичаше да разговаря, освен ако в момента не течеше реклама. Бях седяла с часове и когато се качих горе, реших да изляза да се поразходя, вместо да седна да пиша писмо.

Детектив Флинт, изглежда, проявяваше разбиране и симпатия.

— Надявам се, че не се обвинявате за това, че сте я оставили. Ако не го бяхте сторили, твърде възможно е същият нападател да бе убил и вас.

— Вероятно — отвърна Слоун и изпита ярост срещу чудовището, което бе направило това и срещу себе си, че не е била там, за да го спре. Ако не бе толкова погълната от Ноа, това можеше никога да не се случи. Тя потрепери. Ноа забеляза това и гласът му издаваше раздразнение, когато се обърна към капитана:

— Вече ви бе отговорено на достатъчно въпроси, върху които да работите тази вечер. Оставете тези хора да си починат малко.

За облекчение на Слоун капитанът моментално стана и ги погледна е извинение. Детективите го последваха.

— Прав сте, господин Мейтланд.

Картър незабавно отиде да си ляга, а Париш стана, за да го последва. Тя приличаше на призрак, лицето й бе бледо, а в ръката си стискаше носна кърпичка, но не си бе позволила да даде воля на чувствата си пред непознати. Слоун я изпрати до вратата.

— Ти няма ли да си лягаш? — попита Париш, а гласът й започна да трепери. Явно се страхуваше да остане сама.

— След няколко минути — обеща Слоун. — Първо исках да поговоря с Пол. Искаш ли тази нощ да дойдеш в моята стая? Леглото е широко и…

Сестра й вече кимаше с облекчение и тя силно я прегърна, опитвайки се да й прелее част от своята сила. Когато се обърна, се видя в огледалото, но не осъзна, че изглежда почти толкова изтощена, колкото сестра си. Въпреки това Ноа го бе забелязал и след като Картър излезе от стаята, той престана да се държи като семеен приятел. Без да обръща внимание на Пол, прегърна Слоун.

— Ела у дома с мен. Ще се погрижим за теб. Не оставай тук тази нощ, скъпа — прошепна й.

За пръв път се обръщаше така към нея и това бе толкова трогателно и нежно, че тя се обърка. Бе свикнала да се грижи за хората и едва не се разплака, когато разбра, че Ноа е тук, за да й предложи своята подкрепа.

— Не мога — каза тя. Една сълза се търкулна по бузата й. Той нежно я избърса. Нещастието я бе мобилизирало, а нежността я караше да се отпуска. Имаше опасност да загуби контрол над себе си. — Ще се оправя. — Отдръпна се от него и нетърпеливо избърса очи. Видя, че Пол ги наблюдава и за момент той изглеждаше толкова разгневен, че тя замръзна, след което се съсредоточи върху Ноа. — Ще се оправя, наистина. — Успя да се усмихне и като видя, че той все още се колебае, го хвана за ръка и го изпрати до задната врата.