Джудит Макнот
Нощни шепоти (33)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА

— Минава полунощ — каза Слоун, докато вървяха хванати за ръце към къщата на Картър.

— Много се забавлявах — отвърна той.

— Радвам се.

— Ти правиш всичко толкова забавно.

— Благодаря ти.

— Луд съм по теб — добави той тихо.

Сърцето й заби по-силно. „Обичам те“ — помисли си тя, но прошепна „благодаря“, защото не можеше да му каже истината.

— Това ли е всичко? — усмихна се Ноа, но личеше, че е разочарован.

Слоун спря.

— Не — нежно изрече тя, повдигна се на пръсти и с целувка му каза това, което не смееше да произнесе на глас. Той я прегърна, а тялото му се напрегна.

Тя разбра, че той също я обича.

Бяха стигнали до средата на моравата, когато Слоун със закъснение си спомни за инфрачервените лъчи и се сепна.

— О, бях забравила за това.

— За кое?

Тя се засмя.

— За инфрачервените лъчи. Ако охранителната система беше включена, щяхме да ги пресечем, когато тръгнахме през поляната. Дишлър сигурно ме е видял да излизам и ги е прекъснал, за да не се активират, когато задейства системата.

— Или това, или ченгетата вече се събират пред предната врата — пошегува се Ноа.

— Не, Париш ми каза, че заедно с алармата се включват и всички светлини и сирени в къщата.

— Какво? Никога ли не си чувала за безшумни аларми, свързани директно е полицейското управление?

Слоун не само бе чувала за тях, но можеше и да му обясни как да ги инсталира. Вместо да прибави още една към дългия списък от лъжи, тя заяви:

— Зная всичко за тях.

Той стисна ръката й по-силно.

— Обзалагам се, че е така — рече и Слоун моментално застана нащрек.

— Защо казваш това?

— Проста логика и великолепна интуиция. В комбинация от тях стигам до заключението, че една жена, която взема уроци по самоотбрана, без съмнение би имала много добра охранителна система в дома си. Прав ли съм?

— Не мога да отрека — започна тя, но в този момент от един от балконите на къщата се чу глас:

— Здравейте.

Беше Париш.

— Как се чувстваш? — попита я Слоун.

— Много по-добре. Само че спах цял ден и сега съм съвсем бодра. Пол и татко се прибраха около единадесет, но веднага си легнаха. Мислех да сляза до кухнята и да си направя какао. Вие искате ли?

Слоун искаше — би поискала дори да заспиваше права, но Ноа поклати глава и спря пред задната врата.

— Малко съм уморен, а и не бих могъл да поема нищо повече.

Все пак не бе прекалено изморен, за да я дари с една продължителна целувка за лека нощ. Ноа се наведе, отключи задната врата с ключа, който тя му бе дала, и отвори.

— Ще ти се обадя на…

Писъкът на Париш го прекъсна:

— Прабабо! Не! Помогнете ми!

Слоун се извъртя, влетя през вратата и се затича по коридора в посоката, от която идваха виковете на Париш. Ноа я следваше. До кухнята имаше уютен кабинет, където по-рано Едит бе гледала телевизия. Това, което Слоун видя сега, я ужаси. Едит лежеше отпусната върху канапето, а Париш се бе навела над нея и се опитваше да я повдигне.

— О, боже, мили боже — повтаряше тя, — сърдечен удар! Не е имало никой с нея…

— Обади се на деветстотин и единадесет — нареди Слоун на сестра си. Тя нежно обърна възрастната жена по гръб. — Ще започнем е изкуствено дишане и… млъкна, когато видя огнестрелната рана в гърдите на прабаба си. Скочи на крака и побягна. — Повикайте Пол! — извика тя през рамо, докато тичаше. — Не пипайте нищо! Запалете всички лампи…

За части от секундата Ноа си помисли, че тя бяга към телефона, но на бюрото имаше телефон. Тогава чу задната врата рязко да се отваря.

— Обади се на деветстотин и единадесет — изкрещя той на Париш и тръгна след Слоун. Не можеше да повярва, че импулсивната малка глупачка действително е излязла навън да търси убиеца.

Той изскочи от къщата и огледа пустата поляна, след което хукна към задната част на имението, защото това му изглеждаше най-логичната посока. Сви зад ъгъла точно когато тя се скри в сенките пред него. Когато я видя отново, се бе прилепила до стената в предната част на къщата и се оглеждаше.

— Слоун! — извика той, но тя отново бе побягнала. Тичаше през предната градина, скриваше се в храстите и прескачаше препятствията като лекоатлетка. Ноа се затича след нея.

Тя спря близо до предния портал. Сведе глава, а раменете й започнаха да се тресат. Той стигна до нея, хвана я и я обърна към себе си.

— Какво, по дяволите…

— Тя е мъртва — изхлипа Слоун, — мъртва е. — Сълзите, които се стичаха по бузите й, потушиха гнева му от необмислената й постъпка. Ноа я притегли към себе си и силно я прегърна.

— Съжалявам — прошепна той, — толкова съжалявам.

В далечината се чу вой на сирени и той видя, че електрическата порта започна да се отваря. Отмести Слоун от алеята, когато две патрулни коли пристигнаха от противоположни посоки с включени сирени.