Джудит Макнот
Нощни шепоти (36)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА

Денис Флин проведе разговора, който тя очакваше, в десет и половина сутринта. Беше се отпуснал на стола пред компютъра си, докато преглеждаше поредните безсмислени данни, получени в отговор на потърсената от него информация от Регионалния информационен център за организираната престъпност в Нешвил. Вече бе въвел всички имена от списъка с членовете на семейството, приятелите и служителите в имението на Рейнълдс. На бюрото пред него Анди Кейгъл се въртеше на стола си и побутваше очилата на носа си. Бе успял да разговаря и с неразпитаните до този момент прислужници и бе приключил е рапорта си.

— Нещо интересно?

— Нищо — отвърна Флин. — Според центъра домакинството на Рейнълдс се състои изцяло от спазващи закона граждани.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Той вдигна слушалката и се стегна, след като разпозна гласа на човека, който му се обаждаше.

— Кажи ми нещо добро — каза той на лейтенанта от групата за разследване, който в момента бе на смяна в къщата на Рейнълдс. — С какво разполагаш?

— Налице е обир, който не е обир.

— Какво имаш предвид?

— Изглежда не липсва нищо, освен един от пръстените на старата дама, но това го знаем от снощи.

Флин сбърчи чело.

— Сигурен ли си?

— Ходихме от стая в стая заедно с домакина, иконома, помощника и Париш Рейнълдс. Никой от тях не забеляза нещо да е повредено или откраднато на друго място освен в кабинета.

— Това ли е всичко?

— Все още оглеждаме, но засега е това.

— Лошо — каза Флин, докато гледаше как капитан Хоклин влиза в кабинета си. — Пресата е обсадила мястото като ято оси и много от тях прииждат дори в момента. От Си Ен Ен са точно пред вратата, от „Инкуайарър“ се опитват да се проврат през прозореца на мъжката тоалетна, а от Ен Би Си търсят къде да паркират. Хоклин вече получи обаждания от майора и трима сенатори, които настояват за незабавен арест. Изобщо не е спал и е малко раздразнителен. Бъди приятел, кажи ми нещо, с което да го залъжа.

— Добре — отвърна лейтенант Файнман, — опитай с това — прозорецът в кабинета е бил счупен отвътре.

— Това го разбрахме още снощи.

— Да, но сега сме сигурни. Освен това проверихме дали е възможно някой да е избягал откъм предната страна на къщата. В лехите с цветя няма отпечатъци от стъпки. Какво научихте от съдебния лекар?

— Не много. Смъртта е настъпила приблизително към десет часа. Предвид начина, по който е проникнал куршумът, става ясно, че е била застреляна от разстояние три стъпки. Седяла е на канапето, а нападателят е бил прав. Това е всичко, което знаем. Поддържай връзка.

Флин затвори и погледна към Кейгъл.

— Нищо не е изчезнало — рече той и усмивката му угасна. — А сега какво?

— Сега преставаме да издирваме злонравния крадец и започваме да търсим някого, който снощи е бил в къщата и е имал мотив за убийство. Проверих съседите от двете страни на имението — имат охранителни системи с инфрачервени лъчи, които са били включени в десет вечерта, така че убиецът не би могъл да прескочи страничната ограда. Не си е тръгнал и от задната страна, защото Мейтланд и Слоун Рейнълдс са щели да го видят, Флин въздъхна.

— Не е прескочил и предната ограда, защото Файнман току-що ми каза, че в лехите няма стъпки.

— Което означава, че е много вероятно снощи нашият човек да е разговарял с нас.

Флин разсеяно се залюля на стола си, след което рязко се облегна напред и взе един молив.

— Добре, да прегледаме списъка с имена за мотиви и средства. Всички са имали възможност да го направят. Почакай, след като вече знаем, че не търсим опитен престъпник, да дадем копие от списъка на Ханк Литъл и той да ги провери в база-данните.

— Позволих си да направя това малко по-рано — отвърна Кейгъл със скромна усмивка.

Достъп до данните имаха само хората, занимаващи се правни въпроси. Той бе безплатен през компютрите на управлението в Палм Бийч и бе на разположение на служителите. За разлика от него достъпът до огромната база-данни в Помпано Бийч струваше един долар на минута за многобройните упълномощени потребители — от застрахователни компании до кредиторски къщи. Полицейските управления в цялата страна използваха тези данни, но когато се включеха в системата, достъпът им бе кодиран, за да не може никой друг да разбере кого проверяват.

— След няколко минути Ханк ще ни залее е информация — пошегува се Кейгъл, като имаше предвид огромното количество данни, които се съдържаха в технологичната база-данни.

— Добре — отвърна Флин, — да си вземем кафе и да започваме със списъка.

Тъй като бе по-младият от двамата, Кейгъл донесе две чаши силно черно кафе и ги остави върху бюрото на колегата си, след което завъртя стола си, за да могат да работят заедно.

— Ако убийството е било умишлено, мисля, че временно можем да оставим настрана домакина, готвача, иконома и пазача — каза Флин.

— Защо? По време на разпитите останах с впечатлението, че възрастната дама е била дяволски заядлива.

Той се подсмихна.

— Ако е била чак толкова лоша, готвачът или някой от останалите щяха да й помогнат да умре много по-рано. Живели са с нея години наред. — Задраска четирите имена. — Слугите, с които разговаря тази сутрин, дадоха ли ти основание да вярваш, че биха рискували да попаднат в затвора?

Кейгъл поклати глава, след което отпи от горещото кафе, докато колегата му задраска още две имена и попита:

— Какво мислиш за Дишлър?

— Не ми се вярва да е той. От няколко години работи при Рейнълдс и ми изглежда лоялен. Веднага потвърди историята на Мейтланд. Мисля, че ще си изгубим времето с него.

— Съгласен съм, но нека да го проверим. А какво е мнението ти за Мейтланд?

— Какъв е мотивът му?

Флин завъртя молива между пръстите си.

— Не го харесвам.

— Тогава защо си губим времето? Да вземем заповед — сухо изрече Кейгъл, а Флин продължи да се мръщи замислено. — Защо не го харесваш?

— Имах си вземане-даване с него преди една година, когато се опитах да разпитам сестра му за едни нейни приятелчета, за които знаехме, че взимат наркотици.

— И?

— Доста е буен. Дяволски арогантен е, а адвокатите му са като глутница добермани. Зная това, защото ги пусна по петите ни след инцидента.

— Тогава да се откажем от заповедта и направо да го хвърлим в затвора — каза Кейгъл с безизразно лице. Колегата му не му обърна внимание.

— Сестра му е истинско зверче. През цялото време ме наричаше Шерлок.

— Нека тогава да хвърлим и нея в затвора. — Когато Флин го погледна, той меко добави: — Хайде да се заемем с някой друг.

— Не остана почти никой — погледна той към списъка. — Париш Рейнълдс?

Кейгъл замислено кимна.

— Възможно е.

— Защо? Дай ми мотив.

— Когато попитах Картър Рейнълдс за завещанието на баба му, той ми каза, че двамата с Париш са единствените наследници.

Флин пресилено се изсмя:

— Да не смяташ, че някой от тях спешно се нуждае от пари?

— Може би Париш се е уморила да чака. Може да е искала да е независима от баща си.

— Но Едит Рейнълдс е била на деветдесет и пет. Не й е оставало много време.

— Зная, но все още не зачерквай Париш от списъка.

— Добре, няма. Какво ще кажеш за застрахователя, Ричардсън?

— Да, точно така — изсумтя Кейгъл. — Идва значи на посещение заедно с приятелката си, която според Рейнълдс не е наследница на нищо и следователно няма какво да спечели от смъртта на Едит Рейнълдс. Не само това, ами го е извършил чрез дистанционно управление, защото според думите на Дишлър се е върнал след единадесет.

— Прав си, явно съм доста изморен. Бях забравил за алибито — рече Флин и задраска Пол Ричардсън. — Ами Картър Рейнълдс? Каза, че се е прибрал след единадесет и Дишлър потвърди, но той може да е излъгал заради работодателя си.

Кейгъл кимна.

— Дишлър може, но не и сенатор Мийд. Той е един от хората, които тази сутрин се обадиха, за да изискат незабавен арест.

— Е, и?

— Според капитан Хоклин по време на бурните си излияния той е споменал, че когато е извършено убийството, е играл карти с бедния Картър.

— Откъде знае кога точно е било извършено?

— Това е новината на деня.

— Вярно — въздъхна Флин, — пък и Рейнълдс няма мотив. Живял е с баба си близо шестдесет години и не се нуждае от пари.

— Освен това не мисля, че снощната му реакция бе престорена. Бе не само объркан, но и посивял от шока.

— Забелязах. — Флин задраска и името на Картър. — Значи ни остава само Слоун Рейнълдс.

Лицето на колегата му просветна.

— Ето това е интересна ситуация. За пръв път се срещат и изведнъж един от тях умира.

— Зная, но това не е най-добрият начин да спечели богатото си семейство.

Кейгъл не приемаше такова неубедително извинение.

— Била е там и е имала възможност.

— Какъв е мотивът й?

— Отмъщение за това, че е била изолирана през всичките тези години.

— Не, за нея би било по-добре прабаба й да е жива, за да се опита да я омилостиви. Слоун не е наследница, но ако възрастната жена е живяла по-дълго време, тя би могла да я убеди да й бъде отделен малък дял от парите. При настоящата ситуация остава с празни ръце.

— Нищо, освен отмъщение — напомни му колегата му.

— Какъв ти е проблемът със Слоун Рейнълдс? — попита Флин, но въпреки лекия сарказъм в гласа му той не подценяваше предложенията на Кейгъл. Хлапето беше пълно с идеи, много наблюдателно и преследваше всяка следа, без значение колко усилия се изискваха. — Спря се на нея като заподозряна още когато напуснахме къщата и мислехме, че мотивът е кражба. Сега знаем, че е убийство, а ти все още се съмняваш в нея.

— Освен всичко останало времето, по което е напуснала къщата и се е завърнала, е доста удобно. Забелязах колко угоднически ми каза, че въпреки че Едит Рейнълдс не е била неподвижна, не е можела да се движи бързо. Имах чувството, че Слоун знае, че търсим човек близък на жертвата, защото Едит очевидно не се е опитала да избяга.

Флин обмисли това и леко кимна.

— Съгласен съм с теб, но тя със сигурност не отговаря на образа на потенциалния убиец. Трябва действително силно да желаеш едно отмъщение, за да имаш куража да си намериш оръжие, да планираш всичко и след това да насочиш оръжието срещу безпомощната старица и да я застреляш. Освен това, ако е искала да отмъсти, защо не е застреляла баща си?

Кейгъл забарабани с пръсти по бюрото, спря, за да повдигне очилата си, и се обърна към Ханк, който извличаше информацията от база-данните.

— Хей, Ханк — извика той, — колко време ти трябва още?

— Не много.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Кейгъл.

— Сигурно се шегуваш. Никога не зная какво мислиш и защо го мислиш.

Детективът не обърна внимание на тази забележка.

— Има само още една значителна подробност, която не сме проверили. Известно ли ти е името на адвоката на Едит Рейнълдс — този, за когото Картър каза, че е изготвил завещанието й?

Флин взе бележника си, започна да го прелиства и накрая каза:

— Уилсън.

— Да отидем и да си поговорим лично с господин Уилсън — рече Кейгъл, стана и се протегна. — Ще ни бъде от полза и ще имаме повече информация, когато започнем да преглеждаме базата-данни.