Джудит Макнот
Нощни шепоти (24)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

— Толкова е весело, когато има деца наоколо — каза малко по-късно Слоун.

— Весело е, когато ти си наоколо — поправи я той.

— Благодаря ти. Ти не обичаш ли деца?

— Не, не обичам.

— Наистина ли? Затова ли никога не си имал деца?

— Бях на двадесет и пет, когато се роди Кортни, и тя ме излекува от всички илюзии, които някога може би съм таял относно това да имам дете или някое дете да ме иска за родител.

— Нямах намерение да любопитствам — каза тя. — Не трябваше да те питам.

— Можеш да ме питаш за всичко, което те интересува, и аз ще бъда толкова откровен и прям, колкото мога. Този начин повече ми допада.

Думите му я смутиха.

— Добре — неубедително каза тя.

— А това беше и твоята възможност да ме убедиш, че и аз мога да те питам всичко и ти също ще бъдеш пряма и откровена.

— Не съм сигурна, че идеята е чак толкова добра — обезпокои се тя, а той избухна в смях.

— Нека да пробваме, искаш ли? — Хвана я за ръката и я спря точно до живия плет, който ограждаше имението на баща й.

— Имаш предвид точно сега ли?

— Точно сега — каза той със смущаваща прямота. — Искам да се срещаме докато си тук. И като начало да започнем с тази вечер.

— Не мога — отвърна тя, обзета от паника.

— Защо?

— Има три много важни причини — успя да овладее гласа си тя, — и те са Париш, Пол и Картър.

— Снощи Париш ми каза, че двамата с Пол сте просто приятели. Същото се отнася за нас с Париш и след като никой от нас няма интимна връзка и с Картър, смятам, че това не е пречка.

— Исках да кажа, че имам нужда да прекарвам известно време с тях.

— Лесно ще се справим с това. Има ли още нещо, което ни пречи да се опознаем?

— Какво например? — попита уклончиво тя.

— Хайде да не си играем игрички.

Слоун се загледа в малката мида, която бе взела от плажа и се престори, че я изучава. Той я чакаше мълчаливо и тя нямаше друг избор, освен да го погледне. Тогава Ноа каза:

— Едно от нещата, които харесвам в теб, е, че си открита и честна, а това не се среща често. Въпреки всичко има нещо, което те притеснява, когато си насаме с мен. Какво е то?

Тя помисли за колко ли честна щеше да я сметне, ако му кажеше истината: „Това, което ме притеснява, когато сме насаме, е, че съм ченге под прикритие и не съм тук да се опозная с баща си. Тук съм, за да го шпионирам. Пол не ми е приятел, а агент на ФБР и е тук по същата причина. И между другото иска да шпионирам и теб.“ Всъщност тя не беше невинна и откровена, вероятно беше най-голямата измамница, която той бе срещал. Също така бе тъй привлечена от него, че сърцето й се свиваше на топка само при мисълта как би реагирал, ако научеше истината.

— Привличам ли те? — попита я той.

Слоун имаше усещането, че той вече е наясно с чувствата й.

— Знаеш това — гласът й трепереше, — хайде да не ставаме прекалено откровени.

Той все още се смееше, когато се наведе и леко я целуна по устата.

— Ето че отстранихме тази пречка. Началото е най-трудно. Отсега нататък нещата ще са по-лесни.

Тя го наблюдаваше, обзета от страх, копнеж и неверие.

Очакваше, че Ноа ще я придружи до входа, но той я последва вътре. Слоун чу гласа на Пол, последван от смях, който звучеше странно в тази къща, изпълнена с безсмислено достойнство и тъмни мебели.

— Май всички са в трапезарията — каза тя на спътника си. Семейството бе приключило със закуската и Париш разглеждаше албум със снимки, а Пол се бе навел над рамото й.

— Тази тенис ракета е голяма почти колкото теб — засмя се той.

— Там е тригодишна — включи се Едит. — Аз започнах да взимам уроци на същата възраст.

Те вдигнаха погледи при влизането на Ноа и Слоун и усмивката на Картър замръзна.

— Вие двамата цялата сутрин ли бяхте заедно?

— Баща ми и Кортни причакаха Слоун на плажа и я поканиха да закуси с нас — отвърна Ноа.

Баща й се отпусна и доброто му настроение се възвърна.

— Внимавай с Дъглас, Слоун. Той доста си пада по жените.

Едит погледна мрачно Ноа.

— Трябва да усмириш онова дете, Ноа. Маниерите му са отвратителни.

— Тя с самотна и отегчена — защити я Слоун. — Също така е и изключително умна, но тук няма познати на своята възраст. Единственото й развлечение е да шокира и да дразни. Така правят децата. — Като извинение за това, че открито бе изказала несъгласие със старицата, тя я потупа по рамото и каза: — Добро утро, прабабо.

— Добро утро — сдържано отговори тя.

— Слоун обича децата — вметна Ноа, наливайки си чаша кафе от сребърната кана върху бюфета. — Дори Кортни.

— Аз не харесвам децата — напомни му Едит, — а доколкото си спомням, ти също.

— Точно така — съгласи се той.

— Това беше единственото ми възражение относно брака ви с Париш.

Тази твърде лична забележка накара прислужникът да излезе от стаята и Слоун реши да го последва.

— Трябва да се измия — изрече тя. — Извинете.

Пол стана.

— Трябва да взема нещо от колата си — каза той, но когато излезе от трапезарията, стигна само до гостната в другия край на коридора. Взе списание от масичката за кафе и започна да го разглежда.

— Говоря сериозно, Ноа — долетя строгият глас на Едит от трапезарията, — не съм живяла деветдесет и пет години само за да видя как фамилията ми завършва с Париш.

— Не забравяш ли Слоун? — попита Ноа.

— Бях забравила за нея — отбеляза тя, смекчавайки тона си. — Предполагам, че не съм я познавала достатъчно дълго, за да мисля за нея като за член на семейството, но въпреки това си абсолютно прав.

Картър обаче гневно заяви:

— Независимо дали Слоун има деца или не, тя никога няма да може да продължи рода. Тази идея е нелепа. Тя не знае какво означава да си Рейнълдс, а и сме закъснели тридесет години с обучението й. Децата й ще следват нейното възпитание и ценности, не нашите.

— Би могла да се научи — смело се намеси Париш.

— Не съм искал мнението ти, Париш. Ти може и да я приемаш вече за пълноправен член на семейството ни, но никой друг няма да я приеме. Приятелите ни не я познават, никога дори не са чували за нея и никога няма да приемат…

— Зная решението на проблема ти, Картър — прекъсна го остро Ноа. — Какви са плановете ти за довечера?

— Нямам планове за вечерите, докато Слоун и Пол са тук — отвърна той, леко смутен от тона му. — Предположих, че вие с Париш вероятно бихте искали да прекарвате някои от вечерите си с тях и да правите това, което вие младите хора харесвате.

— Добре. След като никой няма специални планове за довечера, можеш да дадеш прием, за да представиш Слоун на приятелите си и дяволски добре ще се убедиш, че те я приемат.

— Това е невъзможно — отсече той.

— Наложително е — хладно му се противопостави Ноа. Колкото по-дълго отлагаш, толкова повече догадки ще се правят за нея и за това защо се страхуваш да я представиш на хората. Баща ми без съмнение е споменал за нея на приятелите си, а клюките се разнасят като пожар.

— Бъди благоразумен! Тя ще бъде тук само две седмици. Освен това смятам, че един прием ще бъде твърде голямо изпитание за нея.

— Ще трябва да го понесе — каза Ноа с едва прикрит сарказъм.

— Мисля, че това е чудесна идея — обади се Париш, след което се сепна от ледения израз на баща си.

— Париш — каза той със смразяващ глас, — мнението ти започва да дразни…

— Картър, ти винаги се нервираш, когато не си прав — намеси се Едит. — Случайно съм съгласна с Ноа и Париш. Трябва да дадем прием, за да въведем Слоун в обществото, и колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Отлично — вдигна ръце той, след което си отмъсти на Париш заради това, че му се противопоставяше, като хладно й посочи: — Беше казала, че докато Слоун е тук, искаш да прекарваш възможно най-много време с нея. А вместо това ще трябва да организираш прием, на който тя няма да се зарадва, и да изпращаш покани на хора, които ще дойдат да я зяпат, но няма да я приемат.

— Ще я приемат — ледено изрече Мейтланд, — ако им покажеш, че очакваш от тях да го направят. Ако се страхуваш, че нямаш достатъчно влияние, за да го сториш, тогава ще се радвам да ти предложа моето влияние на приема, тъй като и двамата познаваме едни и същи хора. — След като бе хвърлил, ръкавицата, Ноа смекчи тона си и погледна към Париш: — Няма да ти се наложи да пропилееш и една минута от времето си със Слоун, Париш. Ще помоля госпожа Сноудън да организира всичко. Предполагам, че имаш някакъв списък с гости, който можеш да ми дадеш, нали? — Тя кимна и той продължи: — Чудесно, тогава всичко, което трябва да направите, е да накарате прислугата си днес да подготви къщата, а аз ще кажа на госпожа Сноудън да свърши останалото.

— Аз ще се справя с прислугата — заяви Едит. — Слоун и Париш могат да използват деня си, за да си направят прически или каквото правят там младите жени, които трябва да присъстват на специален прием, за който подготовката ще им отнеме цял ден.

В този момент влезе Слоун и се изненада, като забеляза усмивката на Париш и сърдития поглед на Картър.

— На прием ли ще ходим? — попита тя, когато всички млъкнаха и я погледнаха.

— Ще дадем прием в твоя чест и всичко ще бъде прекрасно — възкликна сестра й. — Ноа, много ти благодаря за госпожа Сноудън. Страхувам се, че ще й се наложи да кани гостите по телефона.

— Госпожа Сноудън обича предизвикателствата.

— Аз наистина нямам нужда от прием — опита се да възрази Слоун, — не искам никой да си създава неприятности заради мен.

Картър погледна към останалите трима и победоносно заяви:

— Казах ви, че ще се чувства по този начин.

Младата жена искаше да потвърди думите му, но Ноа безцеремонно я информира:

— Не ти взимаш това решение. Добре е за семейството ти да те представи на своите приятели, а един прием е идеалният начин за това.

Слоун усети враждебността между двамата мъже и не можеше да си представи как един обикновен прием би могъл да я причини. Реши да пренебрегне заповедта на Ноа да не изказва мнението си, но Париш изглеждаше толкова въодушевена, че не можеше да си позволи да я разочарова, а Едит изглеждаше толкова непреклонна, че нямаше смисъл да се опитва да й възразява.

— В такъв случай — неуверено се усмихна тя на Ноа — бих искала и Кортни да присъства. — Когато той кимна, тя реши да се оттегли и погледна към Париш: — Мисля да се кача горе и да се изкъпя.

Сестра й също стана.

— Отивам да взема списъка с гостите — обърна се тя към Ноа.

Слоун бе приятно изненадана, когато Париш я настигна до вратата, хвана я под ръка и каза: — Ще бъде толкова забавно. Тази сутрин ще пазаруваме, ще си направим косите и ще отидем на масаж. Пол каза, че има да свърши някой работи…

Слоун бе толкова притеснена от перспективата да бъде изложена като експонат пред група непознати, които да я наблюдават, преценяват и обсъждат, че се остави Париш да я отведе покрай стълбището до една затворена врата вдясно, точно зад гостната. Когато сестра й протегна ръка за да отвори вратата, тя си спомни за душа и отстъпи назад, но после промени решението си. Отворената врата разкриваше просторна, елегантно обзаведена стая, която можеше да бъде само кабинетът на Картър. От време на време Гари Дишлър излизаше оттук. Отсреща имаше махагоново бюро, а зад него етажерки за книги и бюфет. Париш тръгна към бюрото, взе ключ от едно чекмедже и отвори една двойна вратичка на стената. Погледът на Слоун се прикова в компютъра, който бе скрит зад нея. Екранът светеше, компютърът бе готов за работа и имаше изписа но съобщение, изискващо от потребителя да въведе парола. Париш седна на кафявия кожен стол с висока облегалка, който стоеше до бюрото, и се завъртя към компютъра. Сърцето на сестра й започна да бие от вълнение, когато застана до нея.

— Паролата ми е Франция — невинно каза Париш.

Слоун я наблюдаваше, докато изкара файл с име „списък за гости от Палм Бийч“ от директория „Адреси“ и след това го пусна за отпечатване. Тя се наведе и отвори още един шкаф, където стояха високоскоростен лазерен принтер и централният процесор на компютъра. Слоун го погледна, но най-голям интерес за нея представляваха иконките на монитора, които показваха до какви програми и вероятно до какъв тип информация има достъп Картър. Тя едва бе успяла да хвърли един поглед, когато Париш взе листа от принтера и се върна на мястото си, закривайки екрана.

— Мислиш ли, че Картър би имал нещо против да използвам компютъра му? — попита гостенката, — искам да си проверя имейла и да изпратя няколко съобщения.

— Странно е, че го наричаш по име — усмихна се Париш.

— Мисля, че няма да има нищо против, освен ако в момента не го използва самия той.

— Използва ли го често? — попита Слоун с нарастващо вълнение.

— Да. Осъществява връзка с компютъра в банката в Сан Франциско, за да разбере как вървят нещата. Ползва го най-често за това и за други бизнесдела.

Слоун знаеше, че „банката“ означава „Рейнълдс Тръст“ в Сан Франциско.

— С какъв друг бизнес се занимава?

— Не зная. Татко не обича да обсъжда работата си. Казва, че е прекалено сложно за мене и за прабаба. — Взе и останалите страници от принтера, затвори и заключи вратите, върна ключа в най-горното дясно чекмедже на бюрото и взе молив от една кожена калъфка върху бюрото.

— Ще занеса това на Ноа. Вече съм облечена за излизане.

— Когато излязоха от кабинета, щастливо добави: — Ще прекараме чудесно. Целия ден ще си угаждаме, а после ще се върнем у дома и ще се облечем за твоя дебют.

Слоун я остави до стълбището и се отправи към стаята си. Париш отнесе списъка за гости в трапезарията и седна на масата. Прегледа някои от имената и после погледна към баща си и прабаба си.

— Колко хора искате да поканите? За толкова кратко време половината от тях вече ще имат други планове, така че ще трябва да набележим два пъти повече гости.

— Нека са по-малко — отсече Картър.

Ноа се намеси:

— Отбележи тези, които специално искаш да поканиш, а аз ще избера останалите. Познаваме едни и същи хора.

Париш набеляза по няколко имена на всеки един от единадесетте листа и после му ги подаде.

— Госпожа Сноудън ще се погрижи за всичко останало обеща той, докато се изправяше. — Седем часа удобно ли е?

— Отлично — обади се Едит. — Времето е толкова хубаво, че бих искала да бъде в градината.

— Ще видя какво мога да направя.

— Не увеличавай списъка на поканените — напомни му Картър.

Мислите на Едит неумолимо се насочиха към парите.

— Няма нужда от екстравагантност — извика тя след него — ще им предложим само ордьоври. Двама от нашите слуги могат да изпълняват ролята на келнер и барман. Не е необходимо да наемаме хора.

— Ще се погрижа за това — рязко отвърна Ноа.

— Трябва да има шампанско — напомни му Париш.

— Домашно шампанско — настоя Едит.

Той вече бе завил по коридора, когато младата жена го настигна.

— Ноа — каза притеснено тя, — може би трябва да изчакаме с този прием.

Той стисна зъби.

— За какво се тревожиш? За парите? За това, че ще извадите на показ тайните на семейството? Или се притесняваш от това, че Слоун ще те засенчи?

Тя отстъпи назад така, сякаш я бе ударил.

— За какво говориш?

— А ти за какво говориш?

— Исках да изчакаме и да организираме по-добре приема. Татко не разсъждава правилно. Винаги сме давали хубави партита и ако това на Слоун не е като тях, хората ще сметнат, че тя не е толкова важна за нас. Добрите организатори имат нужда от повече време, за да подготвят менютата и да наемат персонал, а в момента всичките ще бъдат заети. Освен това са необходими цветя, музика, столове, маси и ленени покривки — те не могат да се уредят за няколко дни, камо ли за няколко часа.

Гневът му се изпари и той виновно изрече:

— Извинявам се, че възприех погрешно мотивите ти. Би трябвало да те познавам по-добре. Остави подробностите на мен.

Когато Ноа влезе в къщата, Кортни и баща му го погледнаха.

— Какво става? — попита нетърпеливо тя, забелязвайки стиснатата му челюст.

— Картър ще даде прием заради Слоун — отвърна той без да спира, — госпожа Сноудън горе ли е?

Сестра му изсумтя.

— Къде другаде може да бъде? Следва те от град на град, от къща на къща, от хотел на хотел, винаги на твое разположение по двадесет и четири часа в денонощието.

Това беше доста преувеличено. Просто сестрата на госпожа Сноудън живееше на около шестдесет километра от Палм Бийч и два пъти в годината, когато Ноа идваше тук, секретарката му го придружаваше. Това беше изгодно и за двамата. Той винаги имаше по малко работа за нея, дори когато беше на почивка, и за сметка на това й плащаше всички разноски по пътуването.

— Добро утро — поздрави госпожа Сноудън, извръщайки се от картотеката, когато той влезе в библиотеката, която се превръщаше в негов кабинет, докато беше в Палм Бийч.

— Как е сестра ти? — попита младият мъж.

— Чудесно.

Ноа седна зад бюрото си и й кимна да седне срещу него.

— Ще даваме прием — съобщи, подавайки й списък и молив.

— Не каза ли, че Картър Рейнълдс ще дава прием? — подхвърли Кортни и се отпусна на един стол до госпожа Сноудън. Ноа не й обърна внимание, а секретарката му взе листа и молива и попита:

— Кога ще бъде приемът?

— Довечера.

— Малко вечерно парти?

— Нещо малко по-голямо.

— Колко?

Вместо да й отговори веднага, Ноа прегледа имената и адресите на приятелите на Рейнълдс в Палм Бийч. Взе химикалка и задраска имената на хората, които лично не харесваше и на тези, които смяташе, че Слоун няма да хареса. След това подаде списъка на госпожа Сноудън.

— Около сто и седемдесет души, предполагам.

— След като времето е толкова малко, а искате да сервирате вечеря, сигурно ще го направите в някой от клубовете си? Макар че няма достатъчно време за…

— Искам да го направим в градината в имението на Картър.

Тя примигна срещу него.

— Искате тази вечер да дадете прием на открито за сто и седемдесет души? Това означава наемане на персонал…

Той я прекъсна:

— Можеш да го направиш по начина, по който направихме последното парти тук — шведска маса, но ще наемем много сервитьори, за да разнасят храна на гостите, които не желаят да стават. Искам всичко да е първокласно.

— Естествено — каза тя.

— Трябва да има много шампанско — „Дом Периньон“. О, и вземете от онези ледени фигури. Изглеждат чудесно върху масите…

— Ледени скулптури? — отчаяно попита тя.

— Да. И, разбира се, цветя.

— Разбира се — повтори плахо секретарката.

— Също така ще имаме нужда от оркестър. Знаеш какво е необходимо. Правила си го за мен милиони пъти.

— Да, но не за толкова кратко време — възкликна госпожа Сноудън. — Господин Мейтланд, наистина мисля, че не е възможно да свърша всичко това.

— Не очаквам ти да го свършиш — нетърпеливо отвърна той, — съвсем наскоро купихме два хотела тук. Остави на персонала им тази работа.

Секретарката видя начина, по който да се справи логично и дипломатично с това, което все още представляваше херкулесовски труд, и веднага прие предизвикателството.

— Ще се разбера с управителите на хотелите — щастливо заключи тя.

— Сигурен съм, че ще го направите — сухо отговори той. — Трябва да отправите поканите по телефона. Кажете на всички, че се обаждате от името на Картър и че на приема ще бъде представена дъщеря му Слоун.

Тя кимна.

— Ще имам нужда от помощ. В офиса ни в Сан Франциско има две жени, на които може да се разчита, че могат да поканят на парти в последната минута и да го направят много деликатно. Ще им изпратя списъка по факса.

— Отлично.

— Има и още един проблем. Хората, на които ще се обадим, има вероятност да решат, че ги търсим в последната минута, за да запълним местата, и не са били първоначално включени в списъка. Това ще ги обиди и вероятно ще откажат.

Ноа посегна към пощата, която тя бе отворила и оставила в кожена кутия върху бюрото.

— Тогава им кажете, че току-що сме разбрали, че първоначалните покани никога не са били изпратени. Ако искате обвинете пощенските служби. Всички го правят.

Кортни се изправи.

— Звучи като още един скучен прием в Палм Бийч. Дяволски щастлива съм, че името ми не е в списъка. Не би могъл дори да ме завлечеш на такова парти.

Ноа вдигна поглед от писмото в ръката си.

— Слоун специално помоли да те поканя. Моля те, не ме карай да те влача дотам.

Вместо да упорства, както очакваше Ноа, тя изглеждаше изумена:

— Слоун ме е поканила? Шегуваш се.

— Не, не се шегувам.

— Тогава предполагам, че нямам друг избор — примирено изрече момичето. — Искам да кажа, че ако не дойда, тя ще бъде заобиколена само от невероятно скучни хора. — Кортни тръгна към вратата, но се спря. — Ноа.

— Какво? — попита той, без да вдига поглед от писмото, което четеше.

— Защо правиш всичко това за Слоун? Защо Картър или Едит, или Париш не се погрижат за приема?

— Картър се държи като арогантен кучи син, а Едит е прекалено стисната и прекалено възрастна, за да може да й се има доверие при взимането на решения. Париш искаше да се заеме с това, но не може да им се противопоставя. Ако не дадат приличен прием и не представят Слоун по подходящия начин, тя никога няма да се чувства част от семейството. — След малко Ноа забеляза, че Кортни все още не е излязла и го изучава. — Сега пък какво има? — нетърпеливо попита той.

— Това обяснява защо не го правят те. Но не обяснява защо го правиш ти.

— Не зная защо — отвърна той, — предполагам, че ми е мъчно за нея, защото Картър се държеше като сноб и говореше за нея като за бедната роднина. Това ме ядоса.

— Тя наистина е бедната — отбеляза Кортни, — а ти също си сноб.

— Благодаря ти — саркастично изрече брат й, — свърши ли вече, или имаш още забележки?

— Всъщност имам да кажа още нещо — отвърна тя. — Сетих се за един филм, в който някакъв мъж притежаваше голямо филмово студио и похарчи цяло състояние, за да превърне една руса проститутка в най-голямата филмова звезда. И знаеш ли защо го направи?

— Не, защо го е направил?

— Защото искаше да се ожени за нея, но първо искаше да я направи почтена и известна, за да бъде достойна за него.

— Какво общо има това с приема?

Кортни сви рамене.

— Просто си го помислих.

— Ако намекваш, че възнамерявам да се оженя за Слоун или че ме интересува какво мислят хората за нея, грешиш. Сега си тръгвай и ме остави да работя.

Когато тя си тръгна, Ноа два пъти прочете първия абзац от писмото, след което го хвърли върху бюрото си и се облегна назад в стола. Не знаеше защо се бе разбързал с партито. Тази вечер други мъже щяха да се запознаят със Слоун и също като него щяха да открият, че е толкова възбуждащо и очарователно да разговарят с нея. Те щяха да опознаят същите лъжливи надежди, които красавицата несъзнателно даваше, и същата прямота, която бе заинтригувала Ноа. Освен това щяха да открият, че тя притежава и нещо много повече. Като се имаше предвид, че той вече изпитваше чувството за власт над нея, приемът щеше да бъде пречка. Не знаеше защо бе изпуснал нервите си пред Картър или защо лично се бе застъпил за нея, но у Слоун имаше нещо толкова открито и чисто, такава доброта и нежна гордост, че той се чувстваше на нейна страна дори когато бе замесен баща й.