Джудит Макнот
Нощни шепоти (1)

ГЛАВА ПЪРВА

Той я следеше от три дни. Наблюдаваше я. Изчакваше. Вече познаваше навиците й и знаеше как протича денят й. Знаеше кога става, с кого се среща и кога си ляга. Знаеше, че вечер обича да чете в леглото, облегната на възглавници. Знаеше заглавието на книгата и това, че винаги я оставя разтворена върху нощното шкафче.

Знаеше, че гъстата й коса е естествено руса и че невероятният теменужен цвят на очите й не се дължи на контактните лещи. Знаеше, че купува гримовете си от дрогерията и сутрин се нуждае точно от двадесет и пет минути, за да се приготви за работа. Очевидно за нея бе по-важно да е чиста и спретната, отколкото да подчертае красотата си. Въпреки това той бе заинтригуван от нея. Но не прекалено и не поради обичайните причини.

В началото я следеше много внимателно, докато се убеди, че не го е забелязала, но предпазните му мерки бяха по-скоро навик, отколкото необходимост. С населението си от сто и петдесет хиляди души, петнадесет хиляди от които бяха студенти, малкото градче Бел Харбър, намиращо се на източното крайбрежие на Флорида, бе достатъчно голямо, за да може един непознат да се разхожда незабелязано, но не чак толкова, че да изпусне от очи жертвата си.

Днес той я проследи до парка, където прекара един здравословен, но досаден следобед сред весели възрастни, които пиеха бира, и шумни хлапета, дошли да се забавляват на пикника и празненствата по случай деня на президента. Той не обичаше да е сред деца, особено такива, които имаха лепкави ръце и изцапани лица и стъпваха по краката му, докато се гонеха. Наричаха го „господине“ и го караха да им подхвърля обратно бейзболните топки, които бяха изпуснали. Лудориите им така го дразнеха, че вече бе принуден да стане от няколко удобни скамейки и сега трябваше да търси подслон и уединение под едно дърво с грапаво стебло и дебели разклонени корени и не можеше нито да се облегне, нито да седне на земята под него. Всичко започваше да го дразни и той си даде сметка, че търпението му се изчерпва. Но наблюдението и изчакването също бяха към края си.

Докато съсредоточаваше вниманието си върху жертвата си, той прехвърли наум плана, за да се поуспокои. В момента Слоун се спускаше по клоните на едно голямо дърво, след като беше свалила едно хвърчило, което приличаше на черен сокол с разперени светложълти криле. Под дървото се бяха събрали пет-шестгодишни деца и я насърчаваха. Зад тях стояха няколко по-големи момчета. Малките се интересуваха от това да си върнат хвърчилото, а големите — от загорелите крака на Слоун Рейнълдс. Момчетата се побутваха едно друго с лакът и я гледаха влюбено и той разбра причината за вълнението им — ако тя беше двадесетгодишна ученичка, краката й щяха да са забележителни, но за тридесетгодишно ченге те бяха изключителни.

Привличаха го високите и чувствени жени, но тя бе само около метър и шестдесет, с малки гърди и стройно тяло, което бе предизвикателно грациозно и крехко, но не и чувствено. Тя не беше от първите кандидатки в списъка му, но с панталонките си в цвят каки, бялата плетена блузка и русата си конска опашка изглеждаше свежа и елегантна — нещо, което му бе направило впечатление през изтеклите дни.

Вик откъм бейзболното игрище накара две от по-големите момчета да се обърнат по посока към него и той вдигна картонената чаша с оранжада към устата си, за да прикрие лицето си — жест, който бе по-скоро механичен, отколкото необходим. През последните три дни тя не го беше забелязала докато я следеше по входове и улици, така че дори сега да го видеше, едва ли щеше да намери за съмнителен един мъж в парк, пълен с възпитани граждани. В действителност, помисли си той със задоволство, тя бе изключително небрежна извън работата си. Не се обърна назад, когато една нощ чу стъпките му, и дори не заключваше колата си, когато я паркираше. Като повечето провинциални ченгета имаше измамното усещане за сигурност в своя град, за неуязвимост, вървяща редом със значката и пистолета, и малките тайни на съгражданите си, които знаеше.

За него обаче тя не представляваше никаква загадка. Бяха му необходими по-малко от седемдесет и два часа, за да узнае всичко за нея — възраст, тегло, номер на шофьорската й книжка, баланс на банковата й сметка, годишен доход, домашен адрес — информацията, намираща се на разположение в Интернет и достъпна за всеки, който знае къде да търси. В джоба му имаше нейна снимка, но всички тези данни бяха нищо в сравнение с онова, което знаеше в момента.

Отпи още една глътка от топлата оранжада и се опита да преодолее нетърпението. Понякога тя бе толкова праволинейна, педантична и предвидима, че направо го учудваше; друг път беше непредсказуема, а непредсказуемите неща бяха рисковани и опасни за него. И така, той продължи да чака и да наблюдава. През последните три дни бе успял да събере всички малки парченца, които по принцип дават представата за една жена, но в случая със Слоун Рейнълдс, картинката все още бе неясна и объркана.

С хвърчилото в ръка, тя бавно се спусна до най-ниския клон, после скочи на земята и го подаде на собственика му сред шумни ръкопляскания и одобрителни възгласи.

— Благодаря ти, Слоун! — изчерви се Кени Лендри от удоволствие и възхищение. Той фъфлеше, защото му липсваха два предни зъба, и това го правеше изключително мил за Слоун, която бе учила заедно с майка му в гимназията.

— Майка ми се уплаши да не се нараниш, но аз се обзалагам, че ти никога не се плашиш.

В действителност тя доста се бе притеснила, докато се спускаше през преплетените клони, защото шортите й се закачаха по тях.

— Всеки се страхува от нещо — отвърна му Слоун и разроши пясъчнорусата му коса.

— Аз веднъж паднах от едно дърво! — сподели малко момиченце с розови шорти и розово-бяла тениска, гледайки я със страхопочитание.

— Аз също съм се удряла, на лакътя — добави срамежливо Ема. Тя имаше къса къдрава червена коса и лунички по малкото носле. Държеше парцалена кукла в ръцете си.

Само Бъч Ингърсол не се впечатли.

— Момичетата трябва да си играят с кукли — заяви той на Ема. — Момчетата се катерят по дървета.

— Учителката ми каза, че Слоун е истинска героиня — отвърна му тя, притискайки куклата към гърдите си, сякаш й даваше кураж да говори. После вдигна очи към Слоун и промърмори: — Тя каза, че си рискувала живота си, за да спасиш онова момче, което падна в кладенеца.

— Учителката ти е много мила. — Слоун вдигна конеца на хвърчилото и започна да го навива около пръстите си. Майката на Ема също й беше съученичка и местейки погледа си от Ема към Кени, тя не можеше да прецени кой от двамата е по-сладък. Беше учила заедно е родителите на повечето от децата и докато им се усмихваше, с носталгия си спомняше приятелите от гимназията.

Заобиколена от децата на съученици и приятели, усети силен копнеж за собствено дете. През последната година това желание ставаше неустоимо. Искаше една малка Ема или един малък Кени, когото да обича, закриля и възпитава. За съжаление нямаше никакво желание да се омъжва.

Другите деца я гледаха със страхопочитание, но Бъч Ингърсол бе твърдо решен да не се впечатлява. Знаеше, че баща му и дядо му някога са били футболни звезди на гимназията. На шестгодишна възраст момчето не само имаше същата набита фигура като тях, но бе наследило и квадратната им челюст и надменността им. Дядо му беше капитан в полицията и началник на Слоун. Бъч издаде брадичката си напред по начин, който силно й напомни за шефа Ингърсол.

— Дядо ми каза, че всяко ченге би могло да спаси детето, но хората от телевизията вдигали шум само защото си жена.

Преди седмица тя се бе отзовала на повикване за изчезнало дете. Наложи се да слезе в един кладенец, за да го спаси. Местните телевизионни станции бяха надушили новината, а по-късно медиите на Флорида поеха историята около спасяването му. Три часа след като слезе в кладенеца и прекара най-ужасните мигове в живота си, тя се превърна в героиня. Мръсна и изтощена, бе посрещната с оглушителни ръкопляскания от жителите на Бел Харбър, събрали се да се молят за спасението на детето, устремили се към поредната новина, която да покачи рейтинга им.

Седмица по-късно тя намираше ролята на медийна звезда и местна героиня не само за неподходяща, но и за крайно смущаваща. От една страна трябваше да се бори е хората, които я смятаха за светица. От друга, налагаше се да се справя с капитан Ингърсол, петдесет и пет годишния дядо на Бъч, който приемаше необмисления й героизъм за „съзнателно парадиране“, а присъствието й в полицейския му отряд за оскърбление.

Слоун тъкмо бе навила въженцето на хвърчилото и усмихната го подаваше на Кени, когато пристигна Сара Гибън — най-близката й приятелка.

— Чух викове и ръкопляскане — каза тя. — Какво се е случило с хвърчилото ти, Кени? — Усмихна му се и той засия. Сара действаше по този начин на всички мъже, независимо от възрастта им. С лъскавата си, късо подстригана кестенява коса, искрящите зелени очи и деликатните черти, тя можеше да спре мъжете насред път само с един-единствен поглед.

— Беше се закачило на дървото.

— Да, но Слоун го свали — възбудено го прекъсна Ема, сочейки дървото.

— Тя се изкачи чак до върха — включи се Кени — и не се уплаши, защото е смела.

Като евентуална бъдеща майка Слоун почувства, че трябва да поправи впечатлението, което е оставила у децата.

— Да си смел не означава да не се страхуваш, а въпреки страха си да правиш това, което трябва. Например — усмихна се тя към децата — вие сте смели, когато казвате истината, независимо от това, че се страхувате да не си навлечете неприятности. Това също е смелост.

Пристигането на клоуна Кларънс, който носеше огромни балони, накара децата да й обърнат гръб и да хукнат след него. Останаха само Кени, Ема и Бъч.

— Благодаря ти, че ми свали хвърчилото — каза Кени с още една от обезоръжаващите си усмивки.

— Моля — отговори Слоун, потискайки желанието да го грабне в прегръдките си. Трите деца се обърнаха и си тръгнаха, спорейки на висок глас колко смела е в действителност тя.

— Госпожица Макмълин беше права. Слоун е истинска благородна героиня — заключи Ема.

— Тя е смела — обади се Кейн.

— Смела е за жена — пренебрежително изрече Бъч. В този момент още по-силно напомни на Слоун за шефа Ингърсол.

Срамежливата малка Ема се обиди:

— Момичетата също са смели.

— Не са! Тя дори не е трябвало да става полицай. Това е мъжка професия.

— Майка ми — заяви момиченцето — казва, че Слоун Рейнълдс би трябвало да е шеф на полицията!

— Така ли? — високомерно изрече Бъч. — Е, дядо ми пък е шеф на полицията и казва, че тя е таралеж в гащите! Казва още, че тя би трябвало да се омъжи и да ражда бебета. Момичетата са за това!

Ема отвори уста, за да протестира, но не знаеше как.

— Мразя те, Бъч Ингърсол — извика и избяга — една малка феминистка със сълзи в очите.

— Не биваше да казваш това — обади се Кени. — Разплака я.

— Не ми пука? — заяви Бъч — малък еснаф, който разсъждаваше като дядо си.

— Ако утре се държиш мило с нея, вероятно ще забрави обидата — посъветва го Кени — малък политик, точно като баща си.