Реймънд Чандлър
Перлите създават главоболия (7)

7

Събудих се и беше почти тъмно. Станах със свито сърце и пронизваща болка в слепоочията. Оказа се обаче, че е само шест и половина. Бях сам в апартамента и по пода се точеха удължени сенки. Видът на строените върху масата празни бутилки беше крайно отблъскващ. От Хенри Ейчълбъргър нямаше и следа. Подтикван от първичен импулс, от който почти веднага ме досрамя, бързо се спуснах към сакото си, преметнато на облегалката на стол, и бръкнах във вътрешния джоб. Пачката бе непокътната. След кратко колебание и чувство за скрита вина бавно я извадих и преброих банкнотите. Не липсваше нито една. Пак прибрах парите и се опитах да се усмихна на собствената си недоверчивост, а сетне запалих лампата и влязох в банята, където редувах горещ със студен душ, докато мозъкът ми се поизбистри.

Вече бях приключил и се преобличах в чисто бельо, когато в ключалката се превъртя ключ и Хенри Ейчълбъргър влезе, стиснал две увити бутилки под мишница. Изгледа ме, както ми се стори, с най-искрена обич.

— Можеш ли да си отспиваш така, си истински шампион, Уолтър — каза с възхищение. — Измъкнах ти ключовете, за да не те будя. Трябваше да взема малко кльопачка и още пиячка. Пийнах му малко сам, което, както ти бях казал, противоречи на принципите ми, но днес е голям ден. Отсега нататък обаче ще я караме по-кротко с глътката. Не можем да си позволяваме волности, докато не свършим работата.

Докато говореше, вече беше развил едната бутилка и ми наля малко в чашата. Изпих го с признателност и веднага усетих как топлинката се разля по вените ми.

— Обзалагам се, че си проверил в джоба си за онази бала с мангизите — рече Хенри и ми се ухили.

Усетих, че се изчервявам, но нищо не отговорих.

— Окей, приятел, постъпил си правилно. В крайна сметка какво, по дяволите, знаеш ти за Хенри Ейчълбъргър? Свърших още нещо. — Той бръкна в задния си джоб и извади автоматичен пистолет с късо дуло. — Ако на онези юнаци им загрубее играта, за пет долара съм им осигурил желязо, което няма нищо против грубите игрички. А стреля ли по някого, един Ейчълбъргър рядко пропуска.

— Това не ми харесва, Хенри — рекох строго. — Противоречи на споразумението.

— Майната му на споразумението — отвърна Хенри. — Ония ще си получат мангизите, а няма и никакви ченгета. Аз пък ще се погрижа те да предадат мънистата, без да си използват патлаците.

Видях, че няма смисъл да споря с него, затова привърших с обличането и се приготвих да излезем от апартамента. И двамата пихме още по едно, след което Хенри скъта бутилка в джоба си и напуснахме жилището.

Докато вървяхме към асансьора, той тихичко каза:

— Долу съм наел едно такси, с което да те проследя, ако онези юнаци ги осени същата идея. Можеш да се повъртиш малко из околните пресечки, за да разбера как стоят нещата. Най-вероятно ще те поемат чак като се спуснеш долу към плажа.

— Всичко това сигурно ти струва много пари, Хенри — казах и докато чакахме асансьора, извадих още една двайсетдоларова банкнота от портфейла си и му я предложих. Той взе парите неохотно, но в крайна сметка ги сгъна и пъхна в джоба си.

Постъпих така, както ми бе казал Хенри. Повъртях се из страничните улички северно от булевард „Холивуд“ и не след дълго чух неподлежащия на съмнение клаксон на такси зад себе си. Отбих встрани и спрях. Хенри слезе от таксито, плати на шофьора и се качи отзад в моята кола.

— Чисто е — каза. — Няма опашка. Просто ще седя леко приведен, а ти най-добре спри някъде, за да сипем в стомасите си малко гориво, че ако се наложи да грубеем, няма да ни е излишно.

Подкарах на запад, спуснах се по Сънсет Булевард и скоро спрях пред препълнена закусвалня, където седнахме на бара и хапнахме по един омлет с по чаша силно кафе. Сетне продължихме. Стигнахме Бевърли Хилс и Хенри пак ме накара да се повъртя из тузарските улички, докато той особено зорко наблюдаваше през задното стъкло на колата.

Най-после окончателно удовлетворени, се насочихме през Бел Еър и покрайнините на Уестууд, та почти до игрищата за поло при Ривиерата.

Точно там, долу в ниското, се намира така нареченият Мандевилски каньон, който е изключително усамотено място. Хенри ме накара да вляза в него. След известно разстояние спряхме и пийнахме по малко уиски, а после той се премести отзад и сгъна едрото си тяло на пода с постелката отгоре, а пистолета и уискито остави така, че да са му винаги подръка. След като приключихме и с тези приготовления, отново подкарах.

Пасифик Палисейдс, изглежда, е район, чиито жители се прибират рано. Когато стигнах бизнес центъра, вече всичко беше затворено с изключение на дрогерията до банката. Паркирах и докато стоях на тъмния тротоар, от Хенри не се чуваше нито звук, освен едно задушевно бълбукане. После влязох в дрогерията, чийто часовник показваше осем без петнайсет. Купих си пакет цигари, запалих една и заех позиция до отворената телефонна кабина.

Продавачът, набит червендалест мъж на неопределена възраст, беше надул портативното си радио и слушаше някаква тъпа музика. Помолих го да намали, тъй като очаквам важен телефонен разговор. Той удовлетвори молбата ми, но с огромна неохота и незабавно се отдръпна в задната част на магазина си, откъдето злобно ме зазяпа през едно прозорче.

Точно в осем без една минута по часовника на дрогерията телефонът рязко зазвъня. Бързо влязох в кабината и плътно затворих след себе си. Вдигнах слушалката леко разтреперан, независимо от усилията, които полагах.

Беше същият хладен, металически глас.

— Гейдж?

— Господин Гейдж на телефона.

— Направи ли точно каквото ти казах?

— Да — отвърнах. — Парите са в джоба ми и съм съвсем сам.

Никак не ми допадна, че излъгах така безочливо, пък било и крадец, но твърдо се противопоставих на обзелата ме слабост.

— Слушай тогава. Върни се малко назад по същия път. До пожарната има затворена бензиностанция, боядисана в зелено, червено и бяло. На юг от нея продължава черен път. Карай по него около три четвърти миля, докато стигнеш до бяла телена ограда, издигната буквално на самия път. От лявата страна има проход, точно колкото да провреш колата си. Пъхни се там, превключи на габарити и продължи напред, докато се спуснеш в падинка, обрасла в пелин. Паркираш, гасиш фаровете и чакаш. Ясно ли е?

— Напълно — отвърнах студено. — Всичко ще изпълня точно по указанията.

— И слушай, момчето ми, на половин миля наоколо няма ни къща, ни жива душа. За да стигнеш дотам, ти трябват точно десет минути. В този момент вече те наблюдават. Отиваш бързо и сам. Иначе ще се понесеш към отвъдното. И не пали нито кибрит, нито фенерче. Сега тръгвай!

Телефонът прекъсна и аз излязох от кабината.

Още не бях затворил вратата на магазина зад гърба си и продавачът се метна към радиото и го усили до дупка. Качих се в колата, обърнах и подкарах обратно към Сънсет Булевард, каквито бяха указанията. На пода зад мен Хенри беше ням като гроб.

Сега вече бях много нервен, а всичките ни алкохолни запаси бяха при Хенри. Стигнах пожарната за нула време и през прозореца й видях четирима огнеборци да играят карти. Свих вдясно по черния път, покрай бяло-зелено-червената бензиностанция, и почти веднага нощта така внезапно утихна, че независимо от бръмченето на двигателя ясно чух щурчетата и дървесните жаби, които свиреха и стържеха от всички посоки, а от някаква близка локва самотно квакаше крастава жаба.

Пътят се спусна, изкачи се отново и нейде в далечината се мярна жълт прозорец. А после, някак зловещо в безлунната нощ, изплува неясният силует на бялата ограда. Забелязах прохода отстрани, изгасих фаровете и внимателно се промуших през него. Продължих по неравно нанадолнище, докато се озовах в овална падина, заобиколена от ниски храсти и щедро обсипана с празни бутилки, консервни кутии и мръсни хартии. В тъмната доба обаче наоколо нямаше жива душа. Спрях колата, изгасих фаровете и двигателя и зачаках неподвижен, с ръце върху кормилото.

От Хенри ни звук. Чаках може би пет минути, въпреки че ми се сториха много повече, но нищо не се случи. Беше изключително тихо, много самотно и изобщо не се чувствах щастлив.

Най-сетне зад мен нещо съвсем тихичко помръдна и когато се обърнах, съзрях смътните очертания на лицето на Хенри, което надничаше изпод постелката.

Гласът му дрезгаво прошепна:

— Някакви признаци на живот, Уолтър?

Енергично поклатих глава и той пак се скри от долу. Долових тихо бълбукане.

Изминаха цели петнайсет минути, преди да посмея да помръдна отново. Междувременно съвсем се бях вдървил от напрежение. Затова смело отворих вратата и стъпих на неравната земя. Нищо не се случи. Бавно се заразхождах напред-назад с ръце в джобовете. Минутите се влачеха мудно. Вече бе минал повече от половин час и търпението ми се изчерпа. Отидох при задното стъкло на колата и тихо прошепнах към вътрешността:

— Хенри, имам известни опасения, че много евтино са ни изиграли. Още повече се опасявам, че се касае за подъл номер от страна на господин Гандези, който получаваме в отговор на снощното ти поведение към него. Тук няма абсолютно никой, а пътят за насам е един-единствен. Струва ми се, че мястото не е никак подходящо за срещата, която очакваме.

— Кучият му син! — прошепна Хенри в отговор и отново забълбука от вътрешността на колата. После нещо се раздвижи и той излезе изпод постелката. Вратата до мен се отвори и отвътре надникна главата му. Той завъртя очи във всички възможни посоки. — Седни на калника — прошепна. — Излизам. Ако ни държат на прицел някъде откъм онези храсти, ще видят само една глава.

Изпълних указанията му, като вдигнах високо яката си и нахлупих шапката ниско над очите. Безшумен като сянка Хенри се измъкна от колата, затвори вратата, без да издаде нито звук, застана пред мен и заопипва с очи ограничения хоризонт. Виждах неясните очертания на пистолета в ръката му. Останахме така още десет минути.

След това вече Хенри не издържа и заряза всякаква конспирация.

— Изиграха ни! — изръмжа той. — Знаеш ли какво е станало, Уолтър?

— Не, Хенри. Не знам.

— Пратили са те за зелен хайвер, ето какво. Някъде по трасето тези мръсни едикакви си са те проверили дали играеш честно и са повторили проверката в дрогерията. Готов съм да се обзаложа на каквото искаш, че разговорът, който проведе оттам, е бил междуградски.

— Знаеш ли, Хенри, сега, като се замисля, и аз съм сигурен, че е така — отвърнах тъжно.

— Виждаш ли, приятелю, онези хитряги дори не са излезли от града. Седят си някъде край луксозните плювалници и те правят луд. А утре онзи тип отново ще ти се обади по телефона и ще ти каже, че дотук всичко върви окей, но те трябва да са много предпазливи, затова довечера ще опитат отново, може би в долината Сан Фернандо, и цената вече ще е десет бона за допълнителните им усилия. Трябва да се върна и да разкажа играта на този Гандези. Ще го накарам да брои звездите през левия си крачол.

— Виж какво, Хенри — рекох. — В крайна сметка и аз не изпълних техните условия дословно, защото ти настоя да дойдеш с мен. А може би те не са чак толкова глупави, колкото ги мислим. Смятам, че ще е най-добре сега да се върнем в града и да се надяваме утре шансът отново да ни се усмихне. А ти трябва честно да ми обещаеш да не се намесваш.

— Как не! — гневно извика Хенри. — Нали без мен ще те отмъкнат, както котката канарчето. Голям симпатяга си, Уолтър, но не ги разбираш тия работи. Онези типове са крадци, сдобили се с огърлица, която, ако са достатъчно ловки, би могла да им донесе дори двайсет бона. Искат да се отърват бързо от нея, но това няма да им попречи да те издоят максимално. Още сега трябва да се върна при онзи дебел жабар Гандези. Мога да му направя неща, които още не са измислени.

— Хайде, хайде, Хенри, не започвай да буйстваш — казах му.

— Как не! — озъби се той. — От тези типове ме заболяват задните части. — С лявата си ръка Хенри вдигна бутилката към устните си и жадно отпи. Гласът му спадна с няколко октави и зазвуча по-омиротворено. — Най-добре е да се омитаме, Уолтър. Купонът не се състоя.

— Може би си прав, Хенри — въздъхнах. — Ще ти призная, че от половин час коремът ми трепери като есенно листо.

И така, аз се изправих безстрашно до него и излях солидна доза от огнената течност в гърлото си. Смелостта ми незабавно се възвърна. Подадох бутилката на Хенри, а той внимателно я постави върху бронята на колата. Стоеше до мен и подхвърляше късия автоматичен пистолет върху широката си длан.

— Не ми трябва оръжие, за да се справя с онази пасмина. Да върви по дяволите — каза и с широк замах захвърли пистолета в храстите, където го чухме как тупна глухо на земята. После Хенри се отдалечи от колата и застана с ръце на хълбоците, вперил поглед в небето.

Приближих се до него и се взрях във вдигнатото му лице, доколкото изобщо можех да го виждам в сумрака. Обзе ме странна меланхолия. За краткото време, през което познавах Хенри, силно се бях привързал към него.

— Е, Хенри — обадих се най-после, — какъв е следващият ни ход?

— Да си вървим вкъщи, ако питаш мен — отвърна той бавно и тъжно. — И хубавичко да се натряскаме. — Сви длани в юмруци и бавно ги разтърси. После се обърна към мен. — Да — продума. — Нищо друго не ни остава. Да се омитаме към къщи. Само това можем да направим.

— Още не, Хенри — казах тихо. Извадих дясната си ръка от джоба. Имам едри длани и в дясната бях стиснал ролката двайсет и пет центови монети, които сутринта взех от банката. С тях юмрукът ми бе станал огромен.

— Лека нощ, Хенри — промълвих тихо и го фраснах с всички сили. — Ти ме удари два пъти, Хенри. Сега е мой ред.

Хенри обаче не ме чуваше. Юмрукът ми, с металната тежест вътре, го бе уцелил точно и безкомпромисно в средата на брадичката. Краката му омекнаха и той се килна право напред, като забърса ръкава ми, докато падаше. Пъргаво отскочих настрани.

Хенри Ейчълбъргър лежеше неподвижен и омекнал като желе. Наблюдавах го с известна тъга и чаках да помръдне, но той не трепваше дори с мускулче. Лежеше безжизнен, изпаднал дълбоко в несвяст.

Пуснах монетите обратно в джоба си, надвесих се над него и старателно го запретърсвах, като най-безцеремонно го подмятах и обръщах във всички посоки, но мина доста време, преди да открия перлите. Бяха усукани около глезена в левия му чорап.

— Е, Хенри — заговорих му за сетен път, макар да не ме чуваше, — ти си джентълмен, макар и крадец. Би могъл да вземеш парите десетки пъти днес след обед и нищо да не ми дадеш. Би могъл да ми ги отнемеш и преди малко, докато беше с пистолет в ръка, но дори и това ти беше противно. Захвърли оръжието и останахме един срещу друг, сами, далече от всякаква помощ и чужда намеса. Дори и тогава ти се поколеба, Хенри. Всъщност, Хенри, за сериозен крадец се колеба по-дългичко от необходимото. Затова спортният дух в мен ме кара само още повече да те уважавам. Сбогом, Хенри, и бъди щастлив.

Бръкнах в портфейла си, извадих стодоларова банкнота и внимателно я поставих в джоба, в който бях виждал Хенри да си държи парите. После отидох до колата, отпих от бутилката уиски, запуших я хубавичко и я положих до него, близо до дясната му ръка. Бях сигурен, че щом се свести, щеше да му е необходима.