Реймънд Чандлър
Перлите създават главоболия (6)

6

Събуди ме настойчив телефонен звън и видях, че в стаята струи слънчева светлина. Беше девет часът и всичките лампи още светеха. Надигнах се, схванат и разгулен, тъй като все още бях в смокинг. Аз обаче съм яко момче с корави нерви и изобщо не се почувствах толкова зле, колкото очаквах. Отидох при телефона и вдигнах слушалката.

Гласът на Хенри попита:

— Как си, приятел? Мен ме мъчи махмурлук като за дузина шведи.

— Не съм много зле, Хенри — отвърнах.

— От агенцията ми се обадиха за някаква работа. Най-добре да ида да видя за какво е. Да се отбия ли после?

— Да, Хенри. Непременно. Към единайсет вече трябва да съм се върнал от мисията, за която ти говорих снощи.

— Да ти се е обаждал знаеш кой?

— Още не, Хенри.

— Добре. Дръж връзка.

Той затвори, а аз взех студен душ, избръснах се и се облякох. Избрах сдържано делови кафяв костюм и поръчах да ми донесат кафе от заведението до нас. Накарах келнера да изнесе и празните бутилки, за което му дадох долар. След като изпих две черни кафета, отново бях във форма и подкарах колата към бижутерийната компания „Галъмор“ — огромен луксозен магазин на Западна Седма улица.

Беше поредната искряща златна утрин и на мен ми се струваше, че в такъв приятен ден нещата ще се наредят от само себе си.

Срещата с господин Лансинг Галъмор се оказа нелесна работа, затова се принудих да уведомя секретарката му, че въпросът се отнася до госпожа Пенръдок и е от поверителен характер. Щом му занесоха тази вест, веднага нареди да ме приемат в дълъг, облицован с ламперия кабинет, в чийто най-отдалечен край зад масивно бюро седеше самият господин Галъмор. Протегна ми тънка розова длан.

— Господин Гейдж? Не си спомням да сме се срещали.

— Не, господин Галъмор. Не сме. Аз съм годеникът — или поне до снощи бях — на мис Елен Макинтош, която, предполагам, че знаете, е болногледачката на госпожа Пенръдок. Дошъл съм при вас с изключително деликатна мисия, затова, преди да започна, е необходимо да получа уверението ви разговорът да остане само между нас.

Господин Галъмор беше около седемдесет и пет годишен, много слаб, висок, изискан и добре гледан мъж. Имаше студени сини очи, но топла усмивка. Беше облечен доста младежки със сив костюм от тънка вълнена материя и червен карамфил в бутониерата.

— По принцип никога не обещавам такова нещо, господин Гейдж — каза той, — защото подобно искане почти винаги поставя другата страна в неизгодна позиция. Но ако ме уверите, че въпросът наистина засяга госпожа Пенръдок и е от толкова деликатно и поверително естество, ще направя изключение.

— Уверявам ви, че случаят е такъв, господин Галъмор — отвърнах и му разказах историята, без да скривам нищо, включително и факта, че предния ден бях прекалил с уискито. Към края на историята той вече ме гледаше с известно удивление. Изящно оформената му ръка взе старомодно паче перо и бавно започна да гъделичка дясното му ухо.

— Господин Гейдж — каза, — не можете ли да се досетите защо ви искат пет хиляди долара за перлите?

— Ако ми позволите да изкажа предположението си по един толкова личен въпрос, бих ви дал своето обяснение, господин Галъмор.

Той прехвърли перото към лявото си ухо и кимна.

— Говори смело, синко.

— В действителност перлите са истински, господин Галъмор. Вие сте много стар приятел на госпожа Пенръдок, дори може би нейната младежка любов. Когато тя ви е дала перлите си — подарък за златната й сватба — и ви е помолила да ги продадете, тъй като спешно се е нуждаела от пари за високоблагородна цел, вие не сте ги продали, господин Галъмор. Само сте й казали, че сте изпълнили молбата й, а сте й дали двайсет хиляди долара от вашите лични сметки и сте й върнали истинските перли, като сте обяснили, че са специално изработена В Чехословакия имитация.

— Синко — каза господин Галъмор, — ти мислиш много по-умно, отколкото се изразяваш.

Той се изправи, отиде до прозореца, повдигна фината мрежеста завеса и се загледа в гъмжилото на Седма улица. После се върна до бюрото си, седна и се усмихна малко тъжно.

— Вие сте почти смущаващо прав, господин Гейдж — изрече той и въздъхна. — Госпожа Пенръдок е много горда жена, иначе просто щях да й предложа двайсетте хиляди долара във вид на заем. По онова време изпълнявах длъжността помощник-управител и отлично знаех, че при онези условия на финансовия пазар би било абсолютно невъзможно да се сдобие с достатъчно средства за издръжката на всички тези роднини и пенсионери, без непоправимо да наруши целостта на имението. Затова госпожа Пенръдок продаде перлите си — или поне така смяташе, — но настоя никой да не научи. Аз пък сторих онова, за което и вие сте се досетили. Не беше кой знае какво. Можех да си позволя жеста. Никога не съм бил женен, Гейдж, и хората ме смятат за богат. Впрочем по онова време перлите не биха й донесли и половината от сумата, която й дадох, или от това, което ще донесат днес.

Сведох очи от страх прямият ми поглед да не смути този мил стар господин.

— Следователно трябва да осигурим тези пет хиляди, синко — бързо и делово добави господин Галъмор. — Цената е доста ниска, макар че крадените перли се продават далеч по-трудно от скъпоценните камъни. И ако реша да ти се доверя, разчитайки единствено на изражението на лицето ти, смяташ ли, че ще се справиш със задачата?

— Господин Галъмор — отвърнах тихо, но твърдо. — За вас съм напълно непознат, замесен само от плът и кръв, но ви се заклевам в паметта на починалите си и обожавани родители, че няма да допусна проява на страх.

— Е, поне плът и кръв имаш достатъчно, синко — каза любезно господин Галъмор. — А не се боя, че ще откраднеш парите, може би защото знам малко повече за мис Елен Макинтош и нейния приятел, отколкото предполагаш. Освен това перлите са застраховани на мое име, разбира се, и в действителност застрахователната компания би трябвало да се заеме със случая. От друга страна, по всичко личи, че с твоя смешен приятел дотук сте се справили чудесно, а аз съм привърженик на твърдия подход. Този Хенри очевидно си го бива.

— Много се привързах към него независимо от недодяланите му маниери.

Господин Галъмор си поигра още малко с пачето перо, после извади дебела чекова книжка, попълни чека, попи го внимателно и ми го подаде през бюрото.

— Върнете перлите, а аз ще се погрижа застрахователната компания да ми възстанови сумата — каза той. — Струва ми се, в това отношение няма да имам проблеми. Банката е долу на ъгъла и ще чакам да ми се обадят. Не вярвам да осребрят чека, без да направят проверка. Внимавай, синко, и гледай да не пострадаш.

Той стисна ръката ми още веднъж, а аз се поколебах.

— Господин Галъмор, никой досега не ми е оказвал толкова голямо доверие. С изключение на собствения ми баща, разбира се.

— Постъпвам като пълен глупак — отвърна той със странна усмивчица, — но толкова отдавна не съм чувал човек да говори така, както пише Джейн Остин, че съвсем се разнежих.

— Благодаря ви, сър. Знам, че стилът ми е малко приповдигнат. Дали бих се осмелил да ви помоля за една малка услуга, сър?

— Каква е тя, Гейдж?

— Да се обадите на мис Елен Макинтош, пред която съм изпаднал в известна немилост, да й кажете, че днес не пия и сте ме натоварили с особено деликатна мисия.

Той се разсмя.

— С удоволствие, Уолтър. И тъй като знам, че мога да й имам доверие, ще й намекна за какво става дума.

После си тръгнах, слязох до банката с чека и служителят, след като първо ме изгледа подозрително и изчезна някъде задълго, най-после ми наброи парите в стодоларови банкноти с неохотата на човек, който ги вади от джоба си.

Прибрах плоската пачка и му казах:

— А сега, ако обичате, ми дайте една ролка с двайсет и пет центови монети.

— Ролка с монети ли, сър? — повдигна вежди чиновникът.

— Точно така. Използвам ги за бакшиши. И, естествено, предпочитам да ги получа с опаковката.

— О, разбирам. Десет долара, ако обичате.

Взех ролката монети, пуснах я в джоба си и под карах обратно към Холивуд.

Хенри ме чакаше във фоайето на „Шато Морейн“ и мачкаше шапка в грубите си корави ръце. Лицето му ми се стори по-дълбоко набраздено от предния ден и дъхът му ухаеше на уиски. Качихме се в апартамента и той нетърпеливо ме попита:

— Успя ли да свършиш нещо, приятел?

— Хенри — отвърнах, — преди да продължим днешните подвизи, искам категорично да ти заявя, че аз няма да пия. Виждам обаче, че ти вече си контактувал с бутилката.

— Само колкото да се стегна, Уолтър — каза той с известно разкаяние в гласа. — Онова място, за което ходих, вече го бяха заели. Какви са добрите вести?

Седнах, запалих цигара и го изгледах косо.

— Всъщност, Хенри, не знам дали изобщо трябва да ти го казвам, но ми се струва малко подло след всичко, което направи с Гандези снощи.

Поколебах се още малко, а Хенри се бе вторачил в мен, без да мига, и пощипваше мускула на лявата си ръка.

— Перлите са истински, Хенри. Освен това имам указания да продължавам делото и в този момент разполагам с пет хиляди долара в брой в джоба си.

Разказах му накратко какво се бе случило. Удивлението му бе по-силно от думите, с които можех да го опиша.

— Господи! — възкликна той, буквално зяпнал от изумление. — Искаш да кажеш, че измъкна петте бона от онзи Галъмор просто така?

— Точно така, Хенри.

— Приятел — искрено продължи той, — има нещо в розовата ти муцунка и натруфената приказка, за което бая момчета биха дали сума ти мангизи да го притежават. Пет бона от сериозен бизнесмен просто така! Да не се казвам Хенри, ако ми е минавало през ума.

Точно в този миг, сякаш входът на сградата е бил наблюдаван, телефонът иззвъня и аз скочих да вдигна слушалката.

Беше един от гласовете, които очаквах, но не този, за който жадувах.

— Как ти изглеждат нещата тази сутрин, Гейдж?

— По-добре — рекох. — И ако получа уверение за почтеност при сделката, готов съм да я извърша.

— Искаш да кажеш, че имаш мангизите?

— В джоба ми са.

Стори ми се, че гласът бавно изпусна дълго сдържания си дъх.

— Ще си получиш мънистата, не се притеснявай — стига да дадеш посочената цена. Отдавна сме в бизнеса и никога не мамим. Иначе веднага ще се разчуе и никой няма да ни потърси повече.

— Да, логично е. Давайте си указанията — рекох хладно.

— Слушай внимателно, Гейдж. Довечера точно в осем трябва да бъдеш в Пасифик Палисейдс. Знаеш ли къде е?

— Разбира се. Богаташко кварталче западно от игрищата за поло на Сънсет Булевард.

— Така. Сънсет го пресича точно по средата. Там има дрогерия, отворена до девет. Бъди в нея точно в осем и чакай да ти се обадим. Сам! И това наистина означава сам, Гейдж. Без ченгета и биячи. Ние не си поплюваме и имаме начин да те закараме където искаме и да разберем дали си сам. Ясен ли съм?

— Не съм стопроцентов идиот — отвърнах.

— И никакви „куклички“, Гейдж. Парите ще бъдат проверени. Забрави и пистолетите. Ще бъдеш претърсен, а ние сме достатъчно на брой, за да те покрием от всички ъгли. Познаваме колата ти. Без номерца, без хитринки, без гафове — и няма да има пострадали, Така работим ние. В какъв вид са мангизите?

— Стодоларови банкноти — отвърнах. — И съвсем малко от тях са нови.

— Браво. В осем тогава. И умната, Гейдж!

Телефонът изщрака в ухото ми и аз затворих. Почти веднага иззвъня пак. Този път беше ОНЗИ глас.

— Ах, Уолтър! — възкликна Елен. — Толкова зле се държах с теб! Моля те да ми простиш! Господин Галъмор ми разказа всичко и съм ужасно уплашена.

— Няма нищо, което би трябвало да те плаши, скъпа — казах нежно. — А госпожа Пенръдок знае ли?

— Не, скъпи. Господин Галъмор настоя да не й казвам. Обаждам ти се от магазин на Шеста улица. Ах, Уолтър, наистина съм много изплашена. Хенри ще дойде ли с теб?

— Боя се, че не, скъпа. Уговорката вече е направена и според нея друго лице не се допуска. Длъжен съм да отида сам.

— Уолтър, ще се побъркам от ужас! Не мога да издържа на напрежението!

— Няма от какво да се страхуваш — уверих я повторно. — Това е обикновена делова среща, а и не съм пък съвсем джудже.

— Но, Уолтър… Наистина ще се опитам да бъда смела. Ще ми обещаеш ли нещо съвсем дребничко, скъпи?

— Нито капка, съкровище — отсякох твърдо. — Нито дори една-единствена капчица.

— О, Уолтър!

Разговорът продължи още малко в същия дух, което бе много приятно при дадените обстоятелства, макар и може би скучно за друг. Най-после се разделихме, като обещах да й се обадя веднага щом срещата ми с мошениците бъде доведена докрай.

Затворих телефона, обърнах се и заварих Хенри, яко смучещ от бутилката, която бе извадил от джоба си.

— Хенри! — извиках рязко.

Той ме изгледа над шишето с непоклатима решителност.

— Слушай, приятел — каза тихо и твърдо. — Долових достатъчно от края на разговора ти, за да ми се изясни картинката. Някакво местенце сред високите тръстики, където отиваш сам, а онези те фрасват по главата, вземат ти мангизите и те оставят проснат на земята, а мънистата — пак у тях. Няма да стане, приятел. Казах, няма да стане!

Той почти изкрещя последното.

— Хенри, това е мой дълг и трябва да го изпълня! — отвърнах тихо.

— Пфу! — изсумтя той. — Няма да мине! Ти си куку, но, от друга страна, си сладур. Не! Хенри Ейчълбъргър казва не! И като го казва, го подкрепя с две ръце.

Той пак отпи от шишето.

— Във всеки случай с нищо няма да ми помогнеш, ако се напиеш — казах с горчива нотка в гласа.

Той свали бутилката и ме изгледа с учудване, изписано върху цялото му очукано лице.

— Пиян ли, Уолтър? — избуча Хенри. — Нима те чух да казваш „пиян“? Един Ейчълбъргър пиян? Слушай, приятелче… Сега нямаме толкова време. Може би ще ни трябват три месеца. Някой ден, когато разполагаш с три месеца, около пет хиляди галона уиски и фуния, с удоволствие ще се отпусна и ще ти покажа как изглежда един Ейчълбъргър, когато е пиян. Ти просто няма да повярваш, приятел. От този град няма да е останало нищо, освен някоя попиляна греда и сума ти изпотрошени тухли, насред които… Господи, помотая ли се още малко с теб, и аз ще проговоря безгрешен английски… Та насред които, величав, без друга форма на живот в диаметър от петдесет мили наоколо Хенри Ейчълбъргър ще лежи по гръб и ще се усмихва на слънцето. Пиян, Уолтър, но не като отрепка. Не дори като каруцар. Е, тогава вече би могъл да употребиш думата „пиян“ и аз няма да се засегна.

Той седна и отново надигна бутилката. Гледах в пода. Нямаше какво да кажа.

— Това обаче — продължи Хенри — ще стане някой друг път. Сега само си вземам лекарството. Както казват момчетата, не се усещам човек, ако не ме сдруса делириумчето. С него съм отраснал. И ще дойда с теб, Уолтър. Къде е мястото?

— Близо до плажа, Хенри, и ти няма да дойдеш с мен. Ако се налага да се напиеш — напий се, но с мен няма да дойдеш.

— Имаш голяма кола, Уолтър. Ще се скрия отзад на пода под някоя дрипа. Страхотно хрумване, а?

— Не, Хенри!

— Уолтър, голям сладур си и аз ще дойда с теб в това състояние. Удари му една глътка, Уолтър. Изглеждаш ми малко бледичък.

Спорихме около час, докато ме заболя главата, изнервих се и се почувствах изморен. И тогава направих нещо, което по-късно можеше да се окаже фатално. Поддадох се на придумките на Хенри и отпих малко уиски, единствено с лечебна цел. То пък ми се отрази толкова добре, че отпих повторно и далеч по-обилно. Не бях ял нищо, като изключим сутрешното кафе и много леката вечеря предната нощ. През следващия час Хенри беше излизал да купи още две бутилки, а аз се чувствах безгрижен като славей. Сега всички трудности се бяха стопили и с готовност се съгласих Хенри да лежи на пода на колата ми, скрит под постелката, и да ме придружи до мястото на срещата.

Така приятно прекарахме времето си до два часа, когато ми се доспа, затова си легнах и потънах в непробуден сън.