Реймънд Чандлър
Перлите създават главоболия (3)

3

Събудих се в пет часа следобед и установих, че лежа в собственото си легло, в собствения си апартамент в „Шато Морейн“ на Франклин Авеню, близо до Айвър Стрийт в Холивуд. Обърнах морна глава и видях, че до мен лежи Хенри Ейчълбъргър по потник и панталон. Тогава забелязах, че и аз съм доста леко облечен. На близката маса се кипреше почти пълна еднолитрова бутилка „Олд Плантейшън“, а на пода се търкаляше още една от същата първокачествена пиячка, само че празна. Навсякъде по пода бяха разхвърлени дрехи, а брокатената тапицерия на един от фотьойлите ми бе прогорена от цигара.

Внимателно опипах тялото си. Стомахът ми беше скован и натъртен, а челюстта ми изглеждаше леко отекла от едната страна. Иначе ставах за работа. Изправих се и остра болка прониза слепоочието ми, но я пренебрегнах, твърдо закрачих към масата и надигнах бутилката. След яка глътка от огнената течност изведнъж се почувствах доста по-добре. Обзе ме бодра жизнерадостност и бях готов за всякакви приключения. Върнах се при леглото и решително разтърсих Хенри за рамото.

— Събуди се, Хенри — рекох. — Заник слънце наближава. Червеношийките подвикват, катеричките цвърчат, а цветовете на зората се готвят да заспят.

Като всички енергични мъже Ейчълбъргър се събуди със свит юмрук.

— Каква беше тая шегичка? — изръмжа той. — О, да. Здравей, Уолтър. Как се чувстваш?

— Прекрасно. А ти отпочина ли си?

— Има си хас — отвърна той, спусна боси крака на пода и разроши с пръсти гъстата руса четина на главата си. — Бяхме го подкарали много добре, докато теб не те хвана. Тогава и аз легнах да подремна. Никога не пия сам. Наред ли си?

— Да, Хенри. Наистина се чувствам прекрасно. А и работа ни чака.

— Чудесно.

Той отиде при бутилката и щедро се възползва от съдържанието й. После поглади корем с опакото на дланта си. Зелените му очи светеха омиротворено.

— Аз съм болен човек — рече — и трябва да си взема лекарството.

После остави шишето на масата и заразглежда апартамента.

— Леле, така бързо се оляхме, че нямах време да ти огледам бърлогата. Добре си се устроил тук, Уолтър. Леле, бяла пишеща машина и бял телефон. Първо причастие ли си получил наскоро, що ли?

— Просто глупава прищявка, Хенри — отвърнах и махнах небрежно.

Той се приближи и разгледа машината и телефона върху бюрото, до които беше и сребърният комплект писалки и мастилница, където върху всяка част се мъдреха инициалите ми.

— Май падаш мангизлия, а? — попита той, като обърна към мен зеления си взор.

— Поносимо — отвърнах скромно.

— А сега какво, приятел? Имаш ли някакви идеи, или да си пийнем?

— Да, Хенри. Имам идея. И ако ти ми помогнеш, мисля, че можем да я осъществим. Все ми се струва, че трябва да се включим в клюкарската мрежа, както се казва. Задигне ли се перлена огърлица, престъпният свят мълниеносно научава. Перлите трудно се продават, Хенри, още повече, за разлика от диамантите, не могат да се разфасоват и лесно се разпознават от експертите. Чел съм го някъде. Сега в престъпния свят кипи трескава дейност. Сигурно няма да ни е чак толкова трудно да намерим някой, който да препрати сведения където трябва, че сме склонни да платим разумна сума, за да ни ги върнат.

— Добре ги нижеш за пиян — отбеляза Хенри и посегна към шишето, — но не забравяш ли, че камъчетата са фалшиви?

— Няма значение. От сантиментални подбуди съм готов да платя, стига да ми ги върнат.

Хенри отпи от уискито, видимо го одобри и си пийна повторно. После учтиво ми подаде бутилката.

— Дотук добре — каза, — но престъпният свят, в който според теб ври и кипи, едва ли ще кипне чак толкова за някакво си стъклено герданче. Или може би греша?

— Мислех си, Хенри, че престъпният свят вероятно не е лишен от чувство за хумор и може да падне голям смях.

— Има нещо такова — съгласи се Хенри. — Да речем, някой бунак научи, че госпожа Пенръдок си има наниз от мидени рожби, който чини бала пари, ловко се оправя с касата и търчи право при посредниците. И там пада голям смях. Съгласен съм, известно време историята може да развлича народа из билярдните зали. Дотук добре, но не смяташ ли, че касоразбивачът много бързо ще се отърве от мънистата, защото фалшиви или не, ченгетата пак ще го пипнат. За кражба с взлом, Уолтър.

— Обаче, Хенри, в цялата работа има още една подробност. Ако крадецът е много глупав, тя, разбира се, е без значение, но ако той притежава макар и незначително количество интелект, нещата коренно се променят. Госпожа Пенръдок е особено горда жена и живее в един от най-елитните квартали на града. Ако се разчуе, че е носила фалшиви перли, или пък журналистите само намекнат, че точно тези перли са били подарени от съпруга й за златната им сватба… сигурен съм вече разбираш, Хенри.

— Касоразбивачите нямат много-много умствен багаж — изтъкна той и потри челичената си брадичка. После захапа десния си палец и замислено го загриза. Погледът му обиколи прозорците, ъгъла на стаята и пода. Изгледа косо и мен.

— Изнудване значи? — рече. — Може би, но мошениците не си мешат бизнеса. И все пак онзи може и да се изпусне някъде. Съществува такава вероятност, Уолтър. Не че бих си заложил златните пломби, но все пак съществува. Колко смяташ да предложиш?

— Сто долара са предостатъчно, но съм склонен да стигна до двеста, което е и истинската цена на имитацията.

Хенри поклати глава и гушна покровителствено бутилката.

— Не става. Никой няма да се разкрие за толкоз мангизи. Просто не си струва рискът. Ще захвърли мънистата и ще стои настрана.

— Поне бихме могли да опитаме, Хенри.

— Да, но къде? Да не говорим, че и пиенето намаля. Най-добре да се обуя и да изтичам за още, а?

Точно в този миг, сякаш в отговор на неизречените ми молитви, нещо глухо тупна пред входната врата. Отворих я и вдигнах последното издание на вечерния вестник. Затворих отново и понесох вестника към стаята, като го разгърнах още докато вървях. Докоснах го с десния си показалец и самоуверено се усмихнах на Хенри Ейчълбъргър.

— Ето. Обзалагам се на цял литър „Олд Плантейшън“, че отговорът ще бъде в криминалната хроника на вестника.

— Тук няма криминална хроника — изкиска се Хенри. — Това е Лос Анджелис. Ще черпиш.

Отворих вестника на трета страница с известно вълнение, тъй като, макар и вече да бях видял съобщението в по-ранното издание още докато чаках в агенцията „Ейда Туми“, не бях сигурен, че ще се появи в същия вид и във вечерния брой. Но вярата ми бе възнаградена. Всичко си беше както преди и съобщението се мъдреше насред третата колона цяло и непокътнато. Параграфът бе съвсем кратък и под заглавие:

ЛУ ГАНДЕЗИ РАЗПИТВАН ЗА КРАДЕНИ БИЖУТА.

— Слушай, Хенри — рекох и започнах да му чета:

„Действайки по анонимен сигнал, късно снощи полицията задържа Луис (Лу) Гандези, собственик на известно заведение на Спринг Стрийт, и дълго го разпитва по повод зачестилите напоследък нападения в един от елитните западни квартали на града. Обявената стойност на бижутата надхвърля двеста хиляди долара, а собственичките им — дами, гостуващи на свои приятелки — са били заплашвани с пистолет. Гандези бил освободен късно през нощта и отказал да говори пред журналисти. «Не се кодоша с ченгета» — скромно заявил той. Капитан Уилям Норгард от отдел «Кражби» декларира задоволството си, че Гандези няма връзка с кражбите и сигналът бил акт на лично отмъщение.“

Сгънах вестника и го метнах върху леглото.

— Печелиш, приятел — каза Хенри и ми връчи бутилката. Отпих голяма глътка и му я върнах. — А сега какво? Пипваме този Гандези и го правим на кайма?

— Може да е опасен, Хенри. Смяташ ли, че ще се справим?

Хенри презрително изсумтя.

— Ха! Кокошкар от Спринг Стрийт. Сигурно е пихтиест шишко с фалшив рубин на пръстена. Води ме при него. Ще го изтърбушим наопаки и ще му извадим черния дроб. Само дето пиячката е на свършване. Я имаме половинка, я не.

Той огледа шишето срещу светлината.

— Мисля, че пихме достатъчно, Хенри.

— Да не искаш да кажеш, че сме пияни? Откакто съм дошъл, съм изпил само седем чаши, най-много девет.

— Разбира се, че не сме пияни, Хенри, но ти си пълниш чашите догоре, а ни чака тежка нощ. Мисля, че сега е редно да се избръснем и преоблечем, а освен това съм убеден, че ни трябва вечерно облекло. Имам един смокинг в повече, който ще ти е съвсем по мярка, защото сме почти еднакви. Не приемаш ли това за знамение — двама толкова едри мъже да ги свързва едно и също начинание? Смокингите правят силно впечатление на пропадналите типове, Хенри.

— Страхотно — рече Хенри. — Ще помислят, че бачкаме за някой тежкар. Този Гандези така ще си изкара акъла, че ще си глътне вратовръзката.

Решихме да действаме, както предложих. Извадих дрехи за Хенри и докато той се къпеше и бръснеше, аз се обадих на Елен Макинтош.

— Уолтър, толкова се радвам, че позвъни — извика тя. — Откри ли нещо?

— Още не, скъпа, но вече имаме идея. С Хенри тъкмо се каним да я приведем в действие.

— Хенри ли каза, Уолтър? Кой Хенри?

— Как така кой, скъпа? Разбира се, Хенри Ейчълбъргър. Толкова бързо ли го забрави? С Хенри сме сърдечни приятели и…

Тя сурово ме прекъсна:

— Пиеш ли, Уолтър?

— Как можа да го кажеш, скъпа! Хенри е пълен въздържател.

Елен остро изсумтя. Звукът отчетливо ме настигна по линията.

— Но не е ли Хенри крадецът на перлите? — попита след доста дълга пауза.

— Хенри ли, ангел мой? Разбира се, че не. Напуснал е, защото се влюбил в теб.

— Ах, Уолтър. Тази горила? Сигурна съм, че ужасно си се запил. Изобщо не искам повече да говоря с теб. Довиждане.

И рязко тръшна слушалката, което се отрази крайно неприятно на тъпанчето ми.

Седнах на стола с „Олд Плантейшън“-а в ръка и се замислих какво чак толкова обидно й казах. И тъй като нищо не можах да измисля, утеших се с бутилката, докато Хенри се появи от банята, поразително изискан в една от моите ризи с басти, колосана яка и черна папийонка.

Вече се беше стъмнило, когато излязохме от апартамента и аз бях изпълнен с увереност и надежда, макар и малко потиснат от начина, по който Елен Макинтош ми бе говорила по телефона.