Реймънд Чандлър
Перлите създават главоболия (5)

5

Бях паркирал колата си недалеч от заведението. Влязохме, Хенри се облегна на кормилото и мрачно се загледа през предното стъкло.

— Е, какво мислиш, Уолтър? — продума най-сетне.

— Ако се интересуваш от мнението ми, Хенри, мисля, че господин Гандези ни прати за зелен хайвер, само и само да се отърве от нас. Освен това изобщо не ни повярва, че сме застрахователни агенти.

— И аз не го вярвам плюс още нещо. Според мен не съществуват никакви Мелачрино и Джак Лолър, а този Гандези набра някакъв несъществуващ номер и проведе фалшив разговор. Трябва да се върна и да отскубна ръцете и краката на проклетия дебелак.

— Това беше най-добрата идея, която ни хрумна, Хенри, и я приведохме в изпълнение съобразно най-добрите си възможности. Сега ти предлагам да се върнем в апартамента и да се опитаме да измислим нещо друго.

— И да се напием — добави Хенри, включи двигателя и отдалечи колата от бордюра.

— Може би няма да е зле да погълнем известно количество алкохол — съгласих се аз.

— Да! — изпръхтя Хенри. — Замота ни. Трябва да се върна и да разпердушиня оная дупка.

Той спря на кръстовището, въпреки че светофарите не работеха по това време, и надигна бутилката. Тъкмо бе започнал да пие, когато някакъв автомобил ни блъсна отзад, но не особено силно. Хенри се задави и разля малко уиски по дрехите си.

— Тоя град бая се пренасели — изръмжа той. — Не можеш да отпиеш глътка, без някоя маймуна да ти се блъсне в лакътя.

Онзи зад нас нетърпеливо наду клаксона, тъй като колата ни все още не се беше отместила. Хенри гневно отвори вратата и изскочи. Чух високи гласове, като по-гръмогласният определено беше на Хенри. След малко той се върна, седна в колата и подкара.

— Трябваше да му откъсна топките — рече, — но се размекнах.

До Холивуд и „Шато Морейн“ кара бързо, а щом пристигнахме, се качихме в апартамента и седнахме с големи чаши в ръце.

— Имаме малко повече от литър и половина пиячка — отбеляза Хенри, като разглеждаше двете бутилки на масата редом с другите, отдавна вече изпразнени. — Достатъчно за някоя нова идея.

— Ако не ни стигне, Хенри, там, откъдето е дошло, има изобилни количества — рекох и весело пресуших чашата си.

— Виждаш ми се свястно момче — каза Хенри, — само че защо говориш толкова смешно?

— Не съм в състояние да променя речта си, Хенри. И майка ми, и баща ми бяха непреклонни пуристи в традицията на Нова Англия. И жаргонът никога не е звучал естествено в устата ми, дори когато бях в колежа.

Хенри се опита да смели обяснението ми, но беше ясно, че му дойде твърде тежичко на стомаха.

Поговорихме още малко за Гандези и съмнителната меродавност на съветите му и така мина около половин час. А после, някак неочаквано, белият телефон върху бюрото ми взе да звъни. Бързо се насочих към него, като се надявах, че е Елен Макинтош и лошото й настроение е отзвучало. Гласът обаче се оказа мъжки и непознат. Говореше рязко, с неприятни метални нотки.

— Ти ли си Уолтър Гейдж?

— Господин Гейдж на телефона.

— Е, господин Гейдж, доколкото разбрах, интересуваш се от някакво бижу.

Здраво стиснах слушалката, обърнах се и с гримаси заопитвах да привлека вниманието на Хенри. Той обаче замислено си наливаше поредната конска доза „Олд Плантейшън“.

— Вярно е — казах, като се стараех да говоря твърдо, макар че вълнението ми беше прекалено силно, — ако под „бижу“ разбирате перли.

— Четирийсет и девет на връвчицата, братле. И цената им е пет бончета.

— Но това е нелепо — зяпнах от изненада. — Пет хиляди долара за тези…

Гласът грубо ме прекъсна:

— Много добре чу, братле. Пет бона. Разпери длан и си преброй пръстчетата. Ни повече, ни по-малко. Помисли си. Ще ти се обадя по-късно.

Телефонът сухо изщрака и разтреперан оставих слушалката. Целият се тресях. Върнах се при стола си, седнах и избърсах лице с кърпичка.

— Хенри — казах с тих, напрегнат глас. — Номерът проработи. Но колко странно.

Хенри постави празната чаша на пода. За пръв път го виждах да оставя празна чаша, без да я напълни отново. Той се втренчи в мен с присвитите си немигащи зелени очи.

— Да? — промълви тихо. — Кое проработи, малкият? — Бавно облиза устни с върха на езика си.

— Онова, което постигнахме в заведението на Гандези, Хенри. Току-що ми се обади някакъв мъж и ме попита дали искам да купя перли.

Хенри сви устни и тихичко подсвирна.

— Виж ти? Значи проклетият жабар все пак е знаел нещо.

— Но цената е, пет хиляди долара, Хенри. Това, струва ми се, надхвърля всички разумни обяснения.

— Ъ? — Очите на Хенри сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си. — Пет бона за тези стъкълца? Тоз не е с всичкия си. Ти каза, че стрували две стотачки. Онзи съвсем е превъртял. Пет бона? Ха, че за пет бона мога да купя толкова фалшиви мъниста, че да покрия на слона клетката.

Виждах, че е озадачен. Той безмълвно напълни чашите и се втренчихме един в друг.

— Добре де, какво, по дяволите, ще правиш сега, Уолтър? — попита след продължително мълчание.

— Хенри — отвърнах твърдо, — може да се направи само едно. Наистина Елен Макинтош разговаря с мен поверително и след като не е имала изричното разрешение на госпожа Пенръдок да ми съобщи за перлите, предполагам, би трябвало да запазя тайната. В момента обаче Елен ми е сърдита и не желае да разговаря с мен, и то само защото поглъщам значителни количества уиски. Независимо от факта, че и речта, и умът ми са все още относително бистри. Последното развитие на събитията е крайно странно и мисля, че въпреки всичко би трябвало да се поиска съветът на някой близък приятел на семейството. За предпочитане е, разбира се, той да е мъж с богат бизнес опит и, естествено, да разбира от бижута. Има такъв човек, Хенри, и аз ще го посетя утре сутринта.

— Леле! — възкликна Хенри. — Всичко това можеше да го кажеш с пет думи. Кой е човекът?

— Казва се господин Лансинг Галъмор и е президент на бижутерийната компания „Галъмор“ на Седма улица. Много стар приятел на госпожа Пенръдок. Елен често ми е говорила за него. Между другото, той е осигурил сполучливата имитация на перлите.

— Но той ще пропее пред ченгетата — възпротиви се Хенри.

— Мисля, че няма. На мнение съм, че не би сторил нищо, което би накърнило достойнството на госпожа Пенръдок.

Хенри повдигна рамене.

— Фалшификатът си е фалшификат — рече. — От него нищо не става. Дори и да е президент на бижутериен магазин.

— И все пак трябва да има някакво обяснение за огромната сума, която ми поискаха. Единственото, за което се сещам, е, че става въпрос за изнудване, и си признавам, че няма да успея да се справя сам, защото не познавам достатъчно добре семейство Пенръдок.

— Добре — въздъхна Хенри. — Щом така ти подсказва интуицията, най-добре й се довери. Аз пък ще се омитам към къщи да подремна, та да съм във форма за грубата работа, ако има такава.

— Не би ли желал да прекараш нощта тук, Хенри?

— Благодаря, приятел, но по-добре се чувствам в хотела. Ще взема само тази бутилка тигрова пот, че по-лесно да се приспя. Може сутринта да ми се обадят и от агенцията, та ще трябва да замия зъби и да отида където ми кажат. Освен това смятам да се преоблека, та спокойно да движа сред народа.

След тази реч влезе в банята и скоро се появи в собствения си костюм от син шевиот. Предложих му да вземе колата ми, но той каза, че било рисковано да я остави в квартала на хотела си. Склони обаче да сложи връхната дреха, която му бях дал, и след като внимателно пусна в джоба й неотворената бутилка уиски, сърдечно раздруса ръката ми.

— Един момент, Хенри — казах и извадих портфейла си. Подадох му двайсетдоларова банкнота.

— Това пък за какви заслуги е? — изръмжа той.

— Временно си без работа, Хенри, а тази вечер извърши забележителни дела, колкото и озадачаващи да са резултатите. Трябва да бъдеш възнаграден, а аз спокойно мога да си позволя тази дребна сума.

— Ами… благодаря, приятел — каза Хенри, — но го приемам само като заем. — Гласът му бе станал дрезгав от вълнение. — Да ти ударя ли една жица сутринта?

— Непременно. Хрумна ми още нещо. Няма ли да е по-разумно да смениш хотела си? Представи си, че не по моя вина полицията научи за кражбата. Няма ли най-малкото да те заподозрат?

— По дяволите! Ще ме разиграват с часове — рече Хенри. — Но каква полза, като не съм техният човек?

— Ти, разбира се, сам решаваш, Хенри.

— Така е. Е, лека нощ, приятел, и да не сънуваш кошмари.

И си тръгна, а аз изведнъж се почувствах много потиснат и самотен. Присъствието на Хенри се бе оказало изключително стимулиращо въпреки грубия му речник. Той беше истински мъж. Налях си доста яка доза уиски от остатъците в бутилката и я изпих бързо, но тъжно.

Резултатът бе, че ме обзе неудържимо желание на всяка цена да разговарям с Елен Макинтош. Отидох до телефона и набрах номера й. След доста време ми се обади съненият глас на слугинята. Елен обаче отказа да дойде на телефона, след като й бе съобщено кой я търси. Това ме потисна още повече и довърших остатъците от уискито почти без да забелязвам какво върша. После легнах и потънах в неспокоен сън.