Реймънд Чандлър
Мъжът, който обичаше кучета (1)

I

Пред вратата бе паркиран чисто нов алуминиево-сив десото с четири врати. Заобиколих го, изкачих три бели стъпала, минах през остъклена врата, после още три стъпала, покрити с мокет. Натиснах звънеца на стената.

Тутакси десетина кучешки гласа разцепиха въздуха. Докато те лаеха, ръмжаха и джафкаха, аз огледах малкия кабинет в нишата с бюро-секретер и чакалня с тежки, но семпли кожени кресла, три дипломи в рамки на стената и масичка в стила на креслата, отрупана с разхвърляни екземпляри на списание „Кучелюбител“.

Някой успокои кучетата извън полезрението ми, сетне се отвори вътрешна врата и при мен влезе дребен мъж с хубаво лице, облечен в бежова престилка. Подметките на обувките му бяха гумени, а усмивката под тънките, като нарисувани с молив мустачки — услужлива. Погледна около мен, сетне и под мен, не видя куче и усмивката му стана по-малко служебна.

— Много ми се иска да ги отуча, но не мога — рече. — Чуят ли звънеца и почват. Много им е скучно, а знаят, че звънецът означава гости.

— Ъхъ — казах аз и му подадох визитната си картичка Той я прочете, обърна я наопаки, после пак я обърна и я прочете втори път.

— Частен детектив — произнесе тихо и облиза малките си влажни устни. — Е… аз съм доктор Шарп. С какво мога да ви услужа?

— Търся едно откраднато куче.

Очите му премигнаха бързо. Меките му устенца се стегнаха. Цялото му лице пламна — много бавно.

— Не твърдя, че вие сте го откраднали, докторе. Всеки би могъл да го остави тук да се грижите за него, а на вас и през ум не би ви минало, че той не е собственик на животното. Нали?

— Подобна мисъл никак не ми е приятна — рече той сковано. — Какво е кучето?

— Немска овчарка.

Той постърга с носа на обувката си по тънкия килим и се загледа в единия ъгъл на тавана. Червенината напусна лицето му, на нейно място остана лъщяща белота. След продължителна пауза рече:

— При мен има оставена само една немска овчарка, но познавам собствениците й. Затова, ако ме извините…

— Значи няма да имате нищо против да й хвърля едно око — прекъснах го аз и тръгнах към вратата в дъното.

Доктор Шарп не помръдна. Пак постърга килима с обувка.

— Мисля, че не е удобно — каза тихо. — Може би, ако дойдете днес малко по-късно…

— Предпочитам сега — казах и посегнах към дръжката на вратата.

Той се затича със ситни стъпки към малкото бюро-секретер. Ръката му се пресегна към телефона.

— Аз… тогава ще позвъня в полицията, щом като ще играете грубо.

— Това е похвално. Поискайте да ви свържат с инспектор Фулуайдър. Кажете му, че Кармади е тук при вас. Тъкмо идвам от кабинета му.

Доктор Шари свали ръка от телефона. Аз му се усмихнах широко и затъркалях цигара между пръстите си.

— Хайде, докторе. Горе главата и да вървим. Бъдете любезен и току-виж съм ви казал за какво става дума.

Той подъвка и двете си устни една подир друга, взира се известно време в кафявата попивателна върху секретера, попипа едното й ъгълче, после прекоси стаята с широката си избеляла престилка, отвори вратата пред мен и двамата се озовахме в тесен сив коридор. През една отворена врата зърнах операционна маса. През друга към дъното влязохме в гола стая с циментов под, газова отоплителна печка в единия край с поставена редом купа с вода, а покрай стената — клетки на два етажа с тежки врати от метална мрежа.

Иззад мрежите в нас се втренчиха мълчаливо и очаквателно кучета и котки. Миниатюрна чихуахуа подсмърчаше под едра персийска котка с широка кожена каишка на шията. Имаше шотландски териер с кисело изражение, помияр със смъкната кожа на единия крак, коприненосив ангорски котарак, сийлихамски териер, още два мелеза и породист фокстериер с муцуна, окосмена до милиметър точно както се полага на един породист фокстериер.

Носовете им бяха влажни, очите — грейнали, и всички искаха да знаят при кого съм дошъл.

Огледах ги.

— Това са играчки, докторе — изръмжах накрая. — Аз ви говоря за немска овчарка. Сиво-черна, без следа от кафяво. Мъжка. Деветгодишна. Породиста във всяко едно изключение, само дето опашката й малко къса. Отегчавам ли ви?

Той ме изгледа втренчено, после махна обезсърчено с ръка.

— Да, ама… Елате оттук.

Излязохме през същата врата Животните изглеждаха разочаровани, особено чихуахуата, която се опита да се пребори с мрежата и почти успя. Минахме през задната врата и попаднахме в циментиран двор с два гаража. Единият зееше празен. Другият, с леко открехната врата, беше черна кутия в чието дъно едро куче подрънкваше с верига, отпуснало глава върху стария юрган, който му служеше за постеля.

— Внимавайте — предупреди ме Шарп. — Понякога е много див. Бях го сложил при другите, но много ги плашеше.

Аз влязох в гаража. Песът изръмжа. Тръгнах към него и той рязко скочи, като изопна с трясък веригата.

— Здравей, Фос — казах аз. — Направи здрасти.

Той отпусна пак глава на юргана. Полунаостри уши. Не помръдна. Очите му бяха вълчи, с черни кръгове. Сетне извитата му, прекалено къса за него опашка започна бавно да тупа по пода.

— Хайде, моето момче — повторих аз. — Дай лапа.

И протегнах моята. Застанал в рамката на вратата, дребният ветеринар ме предупреди да внимавам. Кучето бавно се надигна, тръгна към мен на големите си груби крака, върна ушите си назад до нормално положение и вдигна лявата лапа. Аз я поех.

Дребният се заоплаква:

— Крайно съм изненадан, господин… господин…

— Кармади — казах аз. — Да, не се учудвам.

Потупах кучето по главата и излязох от гаража. Влязохме в къщата и се върнахме в чакалнята, където разчистих списанията от масичката и се отпуснах в единия й ъгъл. После огледах човечето от главата до петите.

— Добре — казах. — Разправяйте. Как се казват стопаните и къде живеят?

Той мълчаливо заобмисля отговора си.

— Името им е Фос. Преместиха се в източните щати и казаха, че щом се установят, ще си вземат кучето.

— Колко мило. Кучето се казва Фос и е кръстено на прочут немски летец от войната. А стопаните са кръстени на кучето.

— Да не мислите, че ви лъжа! — разпалено запротестира дребният.

— Не. Прекалено лесно се плашите, за да сте мошеник. Според мен някой е искал да се отърве от кучето и ви го е пробутал. Ето каква е историята. Едно момиче на име Изабел Снеър изчезна от дома си в Сан Анджело преди две седмици. Живее с баба си, приятна стара дама, издокарана в копринена сива рокля, която обаче никак не е глупава. Момичето излизало с доста лошава компания и се подвизавало из нощни клубове и игрални домове. На старата дама й замирисало на скандал и не се обърнала към полицията. Към никого не се обърнала, докато приятелка на госпожица Снеър не видяла тук при вас кучето. И казала на бабата. А тя от своя страна ме нае — защото когато момичето отпратило с двуместната си кола и повече не се върнало, кучето било с нея.

Изгасих цигарата на подметката си и запалих нова. Лицето на доктор Шари беше бяло като тесто. В сладурестото му мустаче проблясваха капчици пот.

— Работата още не е за полицията — додадох, като внимавах да не съм груб. — Избудалках ви за инспектор Фулуайдър. Какво ще кажете да си остане между нас двамата?

— Какво… какво искате да направя? — заекна той.

— Смятате ли, че някой ще се обади за кучето?

— Да — отвърна много бързо. — Мъжът ми се видя силно привързан към него. Истински любител на кучета. И кучето явно го обичаше.

— Значи ще се обади. А обади ли се, искам да ме уведомите. Как изглеждаше мъжът?

— Висок и слаб, с много наблюдателни черни очи. И жена му е висока и слаба като него. Добре облечени, кротки хора.

— Госпожица Снеър е ситна като мънисто. Защо се държахте така потайно?

Той се загледа в обувката си и нищо не каза.

— Добре — примирих се аз. — Бизнесът си с бизнес. Ако играете честно с мен, няма да има никаква отрицателна реклама за вашия бизнес. Съгласен ли сте? — протегнах ръка като при сключване на устна сделка.

— Съгласен — рече той тихо и ми пъхна в шепата дребна и влажна като умряла риба ръка. Стиснах я леко, да не би да я счупя.

Казах му къде съм отседнал, излязох на слънчевата улица и извървях едната пряка до мястото, където бях паркирал крайслера. Качих се и подадох леко нос иззад ъгъла, колкото да мога да виждам десотото пред къщата на Шари.

Седях така около половин час. След което доктор Шарп се появи, облечен в дрехи за улицата, качи се в десотото, заобиколи зад ъгъла и сви в уличката, която минаваше покрай задния му двор.

Подкарах и аз, дадох газ и влязох в същата уличка от другия й край. Някъде отпред се чуваше ръмжане и лай. Продължи доста време. Сетне десотото даде на заден ход от циментовия двор и се запъти към мен. Аз побързах да изчезна зад близкия ъгъл.

Десотото тръгна на юг по булевард „Аргело“, после продължи на изток. На задната седалка с вериги беше привързана голяма немска овчарка с намордник. Виждах как изопва с глава веригата.

Потеглих подир десотото.