Реймънд Чандлър
В планината всичко е спокойно (14)

XIV

Япончето изврещя и се изниза през вратата. Ние с Барън се метнахме върху масата и сграбчихме пистолетите си. Върху ръката ми капна кръв, после Лудърс бавно се свлече покрай стената.

Барън вече беше навън. Когато излязох след него, видях япончето, което тичаше с всички сили надолу по хълма към едни храсти.

Шерифът се разкрачи и вдигна колта, но после отново го свали.

— Не е достатъчно далече — каза. — Винаги давам на човек трийсет и пет метра.

Той повдигна големия колт отново, леко извъртя тялото си, а когато пистолетът достигна необходимата за стрелба височина, започна да го движи много бавно, като леко наведе главата си, докато ръката, рамото и дясното му око образуваха една линия.

Един дълъг миг шерифът остана така, съвършено неподвижен, а после пищовът изтрещя, подскочи в ръката му, тънка струйка дим се издигна нагоре и постепенно се изгуби.

Япончето продължи да тича. Барън свали колта, за да види как онзи се метна в едни храсти.

— По дяволите! — рече. — Не го уцелих. — Бързо ме погледна, а после отмести очи. — Но той няма къде да иде и няма с какво да избяга. С тия къси крачета не може да прескочи и шишарка.

— Имаше пистолет — рекох. — Под лявата си мишница.

Барън поклати глава.

— Не. Забелязах, че кобурът му е празен. Сигурно Лудърс му го е взел. Май е смятал да го застреля, преди да тръгне.

В далечината блеснаха фарове и осветиха прашния път.

— Защо ли Лудърс толкова се разкисна?

— Предполагам, че гордостта му бе наранена — замислено отвърна Барън. — Организатор от такава висока класа, сгащен на Тясно от две дребни човечета като нас.

Заобиколихме хладилния вагон. Отзад беше паркирана голяма нова двуместна кола. Барън се приближи и отвори вратата. Автомобилът на пътя вече беше съвсем близо. Той зави и фаровете му осветиха другия. Барън го гледа известно време, после яростно затръшна вратата и се изплю.

— Кадилак — рече. — Червени кожени седалки и куфари отзад. — Отвори отново и освети таблото. — Колко е часът?

— Два без дванайсет — отвърнах.

— Този часовник не е с дванайсет и половина минути назад — ядосано каза. — Тук сгреши. — Обърна се да ме изгледа, като бутна шапката си назад на тила. — По дяволите, ти си я видял паркирана пред „Индианската глава“!

— Вярно.

— А аз си помислих, че се опитваш да хитрееш.

— Вярно.

— Синко, следващият път, когато почти се стигне да ме застрелят, можеш ли така да наредиш нещата, че да си някъде наоколо?

Колата спря на няколко метра от нас и отвътре изскимтя куче.

— Има ли пострадали? — извика Анди.

Ние с Барън се приближихме до колата. Вратата се отвори и малкото копринено кученце изхвърча отвътре и хукна срещу шерифа. Когато все още беше на около метър от него, скочи, прелетя във въздуха и силно се бухна с четирите лапи в корема му. После тупна на земята и затича в кръг.

Барън каза:

— Лудърс се застреля сам вътре във вагона. Долу в храстите има едно японче, което трябва да заловим, и три-четири куфара пълни с фалшиви пари, за които трябва да се погрижим.

Той погледна някъде в далечината. Огромен мъж, здрав като канара.

— Такава нощ — каза. — Защо трябваше да е изпълнена със смърт?