Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- No Crime in the Mountains, 1941 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Правда Митева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 16гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2009)
Издание:
Реймънд Чандлър. Убиец в дъжда
Американска, първо издание
ИК „Колибри“, 1993
Корица: Фараон Дизайн
Редактор: Жечка Георгиева
Техн. редактор: Кирил Настрадинов
ISBN 954-529-026-9
История
- —Добавяне
VII
Мъжът с тежките рунтави вежди и затъкнатата в уста пура се облягаше на затворената врата и нито продумваше, нито даваше вид, че възнамерява да го стори. Шериф Барън седеше, прекрачил един стол, и наблюдаваше как лекарят, чието име беше Мензис, преглежда трупа. Аз пък стоях в ъгъла, където ми беше мястото. Лекарят бе ъгловат мъж с изпъкнали очи и жълтеникаво лице, което за разнообразие почервеняваше на бузите. Пръстите му бяха кафяви от никотин и общият му вид не създаваше впечатление за чистота.
Той издуха цигарен дим в косата на мъртвеца, претъркули го върху леглото и го опипа тук-там. Даваше си вид на човек, който знае какво върши. Ножът бе измъкнат от гърба на Вебър и лежеше на леглото до него. Беше къс нож с широко острие, от ония, дето се носят в калъфи, прикрепени отстрани на колана. Имаше тежък предпазител, запечатил раната след нанасянето на удара, поради което кръвта не беше избила по дръжката. По острието обаче имаше много кръв.
— Специален ловджийски номер 243 — каза шерифът, като го оглеждаше. — Такива край езерото има с хиляди. Не са лоши, но не са и много добри. Какво ще кажеш, докторе?
Лекарят се изправи и извади носната си кърпа. Изкашля се шумно в нея, погледна я, поклати тъжно глава и запали нова цигара.
— За кое? — попита.
— Причина и час на смъртта.
— Умрял е съвсем скоро — отвърна лекарят. — Преди не повече от два часа. Още не е започнал да се вкочанясва.
— А според теб, ножът ли го е убил?
— Не се прави на глупак, Джим Барън.
— Има случаи, когато човекът е отровен, или нещо подобно, но забиват нож в него, за да изглежда друго.
— Това би било страшно хитро — заядливо отвърна лекарят. — Много такива случаи ли си имал тук?
— Единственото убийство, което съм имал тук — отвърна шерифът миролюбиво, — бе на стария татко Мичъм. Колибата му беше в каньона Шийди. Хората не го били виждали от известно време, но понеже било студено, решили, че се е свил край печката и си почива. Когато не се появил още известно време, те почукали, видяли, че вратата е заключена и решили, че се е прибрал в село за през зимата. После наваля голям сняг и покривът поддаде. Бяхме отишли и се опитвахме да го изправим, за да спасим покъщнината му и о, Боже, какво да видим. Татко лежи в леглото, а в тила му забита брадва. Имаше малко злато. Беше го промил през лятото. Предполагам, че за това го бяха убили. Така и не разбрахме кой.
— С моята линейка ли искаш да го свалиш надолу? — попита лекарят и посочи с цигарата към леглото.
Шерифът поклати глава.
— Не. Ние сме беден район, докторе. Ще го извозим по-евтиничко.
Лекарят си сложи шапката и се упъти към вратата. Онзи с веждите отстъпи настрани, та докторът да си отвори.
— Уведомете ме, ако искате да платя за погребението — рече той и излезе.
— Така не се говори — каза шерифът.
Веждестият се обади:
— Хайде да свършваме и да се измитаме, че да ходя да си върша работата. В понеделник пристига киноекипировка и съм много зает. Да не говорим, че трябва да си намеря и нов касиер, което никак не е лесно.
— Ти откъде намери Вебър? — попита шерифът. — Имал ли е някакви врагове?
— Мога да кажа, че е имал поне един — отвърна веждестият. — Препоръча ми го франк Лудър от Удландс Клъб. Единственото, което знам за него е, че си разбираше от работата и можеше да уреди заем от десет хиляди долара без усилие. Това е всичко, което исках да знам.
— Франк Лудърс — повтори шерифът. — Това трябва да е онзи, дето купи заведението. Май не го познавам. С какво се занимава?
— Ха-ха — отвърна веждестият.
Шерифът го изгледа спокойно.
— Е, това не е единственото място, където разиграват добър покер, господин Холмс.
Господин Холмс му отвърна с безизразен поглед и рече:
— Е, аз трябва да се връщам на работа. Ще ви трябва ли помощ да го преместите?
— Не. Засега няма да го местим. На разсъмване, но не тъкмо сега. Днес няма да имаме повече нужда от вас, господин Холмс.
Веждестият го изгледа замислено и посегна към дръжката на вратата.
Аз се обадих:
— При вас работят две немкини, господин Холмс. Кой ги е наел?
Той измъкна пурата от устата си, погледна я, а после здраво я натъпка обратно на мястото й.
— А това ваша работа ли е? — попита.
— Казват се Ана Хофман и Гертруд Смит, или може би Шмид — рекох. — Живееха заедно в едно от бунгалата на „Уайтуотър“. Тази вечер си събраха багажа и си заминаха. Гертруд е момичето, което е занесло обувките на госпожа Лейси на поправка.
Мъжът с веждите ме изгледа много съсредоточено.
Аз продължих:
— След като Гертруд взела обувките, тя ги оставила за известно време върху бюрото на Вебър. В едната обувка имало петстотин долара. Господин Лейси я бил пъхнал там, за да се пошегува. Искал жена му да я намери.
— За пръв път чувам за това — каза веждестият. Шерифът не пророни нито дума.
— Парите не били откраднати — рекох. — Семейство Лейси отишли в обущарницата и ги намерили в обувката.
— Е, искрено се радвам, че накрая всичко се е уредило — каза мъжът с веждите. Той отвори вратата, излезе и я затвори след себе си. Шерифът не се опита да го спре.
Отиде в ъгъла на стаята и се изплю в кошчето за боклук. После извади голяма носна кърпа със защитен цвят, уви окървавения нож и го прибра в колана си. Отиде до леглото и се загледа в мъртвеца. Оправи шапката си и тръгна към вратата. Отвори я и ме погледна.
— Малко е объркано — каза. — Но сигурно не чак толкова, колкото ти се иска да бъде. Да вървим в къщата на Лейси.
Аз излязох, а той заключи вратата и пъхна ключа в джоба си. Слязохме долу, минахме през фоайето и пресякохме улицата, където до противопожарния кран бе паркирана малка прашна жълтеникава кола. Зад волана седеше жилав младеж. Изглеждаше недохранен и малко мръсен, като повечето местни жители. Ние с шерифа седнахме отзад.
— Знаеш ли хижата на Болдуин на края на Бол Сейдж, Анди? — попита шерифът.
— Ъхъ.
— Отиваме там. Ще спреш малко по-настрани — каза той и погледна небето. — Цяла нощ луната е пълна. Наистина си я бива.