Реймънд Чандлър
В планината всичко е спокойно (3)

III

На около две мили след селото стигнах фурната и свих към езерото по наскоро асфалтиран път. Подминах няколко къмпинга, а после видях кафявите палатки на детския лагер. Между тях бяха окачени лампи, а от една голяма палатка се чуваше потракване от миене на съдове. Малко след това заобиколих някакво заливче, последва разклон и черен път. Той беше с дълбоки коловози и целият осеян с камъни, наполовина заровени в пръстта, а гъстите дървета отстрани едва те пропускаха да минеш. Подминах няколко осветени хижи. Бяха стари, построени от борови греди с необелена кора. После пътят се заизкачва и наоколо стана пусто, но след малко една голяма хижа увисна на ръба на склона. Цялото езеро беше в краката й. Хижата имаше два комина, груба ограда и двоен гараж извън оградата. Откъм езерото бе построена просторна тераса и стъпала, които водеха до водата. Прозорците светеха, фаровете ми биеха достатъчно високо, за да зърна името „Болдуин“ върху една дъска, закована на близкото дърво. Както и предполагах, точно това бе хижата, която търсех.

Гаражът беше отворен и вътре се виждаше паркирана кола с четири врати. Спрях малко по-настрани и навлязох достатъчно навътре в гаража, за да опипам ауспуха на колата. Беше студен. Минах през груба порта и по каменна пътечка стигнах до верандата. Вратата на хижата се отвори и отвътре излезе висока жена. Светлината очертаваше силуета й. Малко копринено кученце се втурна покрай нея, изтъркаля се надолу по стълбите и ме бухна в корема с двете си предни лапи. После тупна на земята и запрепуска в кръг, като издаваше звуци на одобрение.

— Долу, Шайни! Долу! — извика жената. — Нали е смешна? Такова смешно дребосъче. Наполовина койот, между другото.

Кученцето изтича обратно вкъщи. Аз казах:

— Вие ли сте госпожа Лейси? Аз съм Еванс. Обадих ви се преди около половин час.

— Да, аз съм госпожа Лейси — отвърна жената. — Съпругът ми още не се е върнал. Аз… ами… влезте де. — Гласът й звучеше някак отдалече, като в мъгла.

След като влязох, тя затвори вратата, огледа ме, повдигна леко рамене и седна в един люлеещ се стол. Аз се настаних в друг, досущ като нейния. Кученцето се появи изневиделица, скочи в скута ми, млясна ме по върха на носа и отново слезе долу. Беше дребно сивкаво животинче с остра муцунка и дълга переста опашка.

Намирах се в продълговата стая с много прозорци, чиито пердета не бяха първа младост. Имаше голяма камина, индиански черги, две кушетки с избелели кретонени покривки, още люлеещи се столове, не много удобни. На стената висяха чифт еленови рога с по шест разклонения.

— Фред още не се е прибрал — каза госпожа Лейси отново. — Не знам какво го е задържало.

Кимнах. Тя имаше бледо, напрегнато лице и тъмни, доста рошави коси. Беше облечена в аленочервено сако с две редици медни копчета, сиви панталони от трико и сабо на бос крак. На врата й имаше огърлица от мътен кехлибар и тъмнорозова кариока в косите. Беше на около трийсет и пет, следователно бе твърде късно да се научи как да се облича.

— По работа ли търсите мъжа ми?

— Да. Той ми писа да дойда тук, да отседна в хотел „Индианска глава“ и да му се обадя по телефона.

— О! В „Индианската глава“, значи — каза тя, като че ли това означаваше нещо. После кръстоса крака, но очевидно не й харесаха, защото ги разкръстоса отново. Наведе се напред и подпря длъгнестата си брадичка с ръка. — Вие с какво се занимавате, господин Еванс?

— Частен детектив съм.

— Ами тогава… да не е за парите? — попита бързо.

Кимнах. Стори ми се неангажиращо. Обикновено се отнасяше за пари. Поне със сигурност за стоте долара в джоба ми.

— Разбира се — каза жената. — Естествено. Ще пийнете ли нещо?

— С огромно удоволствие.

Тя отиде до малко дървено барче и се върна с две чаши. Отпихме. Наблюдавахме се над ръбовете на чашите си.

— „Индианската глава“ — подхвана жената. — Отседнахме там за два дена, когато пристигнахме. Докато почистят хижата. Била е необитаема цели две години преди да я купим. Нямате представа как се мърсят.

— Сигурно — промърморих.

— Казвате, че мъжът ми ви е писал? — Сега тя гледаше в чашата си. — Предполагам, че ви е разказал историята?

Предложих й цигара. Посегна, но после тръсна глава Сложи ръка върху коляното си и я завъртя, изгледа ме изпитателно, отдолу нагоре.

— Беше малко неясен — рекох. — На някои места.

Тя ме погледна изпитателно, аз също я погледнах изпитателно. Лекичко издишах в чашата си, докато се запоти.

— Хм, мисля че няма смисъл от тайнственост — започна жената, — макар че знам за тези неща много повече, отколкото Фред предполага. Той, например, не знае, че съм видяла писмото.

— Което ми изпрати ли?

— Не. Което получи от Лос Анджелис, с доклада за десетдоларовата банкнота.

— А как го видяхте? — попитах я.

Тя се изсмя, без да й е много смешно.

— Фред е прекалено потаен. Грешка е да си прекалено потаен с жена. Хвърлих му един поглед, докато той беше в банята. Измъкнах го от джоба му.

Кимнах и отпих още малко от чашата си. Рекох:

— Ъхъ. — Това не ме обвързваше кой знае колко и бе добра идея, поне докато не знаех за какво си говорим. — Но как разбрахте, че е в джоба му? — попитах.

— Току-що го му го бяха дали в пощата. Аз бях с него. — Тя се изсмя, този път малко по-весело. — Видях, че в него има банкнота и че е от Лос Анджелис. Знаех, че беше изпратил една от банкнотите на свой приятел, който е експерт по тези неща. И, разбира се, досетих се, че писмото е някакъв отчет. И не се излъгах.

— Май Фред не се прикрива много добре — рекох. — Какво пишеше в писмото?

Тя лекичко се изчерви.

— Не знам дали трябва да ви казвам. А и не съм сигурна дали сте детектив и дори, че името ви е Еванс.

— Е, това поне може да се уреди без насилие — отвърнах. Станах и й показах достатъчно, за да й докажа. Когато седнах отново, кученцето се приближи и задуши маншетите на панталона ми. Наведох се да го потупам по главата и се сдобих с една шепа лиги.

— Ами, пишеше, че банкнотата била прекрасна изработка. Особено хартията — била, на практика, идеална. Но при сравнение под микроскоп имало много дребни разлики в регистрацията. Какво значи това?

— Това значи, че банкнотата, която е изпратил, не е била произведена в държавна печатница. Други нередности?

— Да. На черна светлина — да пукна ако знам това пък какво е — като че имало известна разлика в състава на мастилата. В писмото обаче добавяха, че за просто око фалшификатът бил практически недоловим. Щял да заблуди всеки банков експерт.

Кимнах. Това бе нещо, което изобщо не бях очаквал.

— От кого беше писмото, госпожо Лейси?

— Беше се подписал Бил. На проста хартия. Не знам кой го е писал. О, да, имаше още нещо. Бил пишеше, че Фред трябва незабавно да уведоми полицията, защото парите били толкова сполучливи, че щели да направят сума бели, ако много от тях навлязат в употреба. Но, разбира се, Фред не би желал да действа по този начин. Може би тъкмо за това ви е повикал.

— Ами да, разбира се — отвърнах. Това бе изстрел в тъмното, но нямаше вероятност да улучи нищо. Още по-малко в тъмнината, в която трябваше да стрелям.

Жената кимна, сякаш бях казал нещо смислено.

— С какво се занимава Фред напоследък? — попитах.

— Бридж и покер. Прави го от години. Почти всеки следобед играе бридж в спортния клуб, а покер до късно през нощта. Разбирате, че не може да се обвързва с фалшиви пари дори и по най-невинния начин. Винаги ще се намери някой да не повярва, че наистина е било невинно. Залата и на конни състезания, но само за удоволствие. Така спечели петстотинте долара, които пъхна в обувката ми, за да ми направи подарък. В „Индианска глава“.

Искаше ми се да изтичам на двора, да покрещя и да се поблъскам в гърдите, за да изпусна малко пара, но единственото, което можех да сторя, бе да седя, да гледам умно и да си смуча питието. Изсмуках го докрай и многозначително раздрънках самотните ледени кубчета. Жената стана и ми наля още. Отпих и от него, поех дълбоко въздух и рекох:

— Щом банкнотата е била толкова сполучлива, как е разбрал, че е фалшива, ако разбирате какво искам да кажа.

Очите й се разшириха.

— О, разбирам. Не я е познал, естествено. Но имаше още петдесет като нея, всичките десетдоларови и чисто нови. А парите не са били такива, когато ги е пъхнал в обувката.

Запитах се дали ако си заскубя косата ще ми поолекне. Едва ли. Главата ми бе прекалено контузена. Чарли. Милият стар Чарли! Окей, Чарли, много скоро и аз ще събера бандата.

— Вижте — подхванах. — Вижте, госпожо Лейси, той нищо не ми е казал за обувката. Винаги ли държи парите си в обувка, или случаят е бил по-специален? Може би защото ги е спечелил на надбягванията, а и конете ги обуват — макар и с подкови.

— Нали ви казах, че е искал да ми направи изненадващ подарък. Като си обуя обувките, да ги намеря.

— О! — Изгризах около сантиметър от горната си устна. — Но не ги намерихте, така ли?

— Как да ги намеря, при положение, че изпратих камериерката да ги занесе на обущаря в селото да им сложи подложки? Не съм ги гледала вътре. Не знаех, че Фред е слагал нещо в тях.

Леко започна да ми просветва. Светлинката идваше много отдалече и много бавно. И беше много мъничка — колкото половин светулка.

— И Фред не е знаел. А камериерката занесла обувките на поправка. Какво стана после? — попитах.

— Ами, Гертруд — така се казва камериерката — каза, че и тя не била забелязала парите. Когато Фред разбра какво е станало, отиде до обущаря, и тъй като човекът още не беше стигнал до тях, парите си стояли непипнати в едната обувка. Тогава Фред се засмял, извадил ги и ги пъхнал в джоба си, като дал на обущаря пет долара заради късмета си.

Допих и втората чаша и се облегнах назад.

— Сега започвам да разбирам — казах. — После Фред извадил парите, разгледал ги и установил, че не са същите. Всичките били все нови десетдоларови банкноти, за разлика от предишните, които били различни и далеч не нови.

Жената изглеждаше изненадана, че ми се наложи сам да стигна до този извод. Интересно, колко ли дълго писмо смяташе, че ми е написал Фред.

Аз продължих:

— После Фред е заключил, че очевидно е имало някаква причина да подменят парите. Хрумнала му една и изпратил банкнота на своя приятел за експертиза. И резултатът бил, че става дума за много добър фалшификат, но все пак фалшификат. С кого е разговарял за случилото се в хотела?

— Мисля, че с никого, освен с Гертруд. Не искаше да предприема нищо сам. Предполагам, че веднага се е свързал с вас.

Изгасих цигарата и се загледах през отворените прозорци към осветеното от луната езеро. Една моторница със силен бял фар се плъзна, пърпорейки, по водата и се скри зад далечен, горист нос.

Отново погледнах госпожа Лейси. Тя седеше все така, подпряла брадичка с тънката си ръка. Очите й гледаха някъде надалеч.

— Защо ли се бави Фред? — каза.

— Къде е той?

— Не знам. Излезе с един човек на име франк Лудърс, който живее в Удланд Клъб, на другия край на езерото. Фред ми каза, че господин Лудърс притежава дял от клуба. Аз обаче му се обадих преди малко и той рече, че Фред само бил отишъл до центъра с него и слязал пред пощата. Цяла вечер го чакам да ми позвъни и да ми каже откъде да го взема с колата. Излезе толкова отдавна.

— Може би играят карти в Удланд Клъб. Сигурно е там.

Тя кимна.

— И все пак обикновено ми се обажда.

Постоях известно време, загледан във вратата, като се стараех да не се чувствам като мръсник. После се изправих.

— Смятам да се прибера в хотела, госпожо Лейси. Ще бъда там, в случай че поискате да ми се обадите. Струва ми се, че съм срещал господин Лейси някъде. Не е ли около четирийсет и пет годишен, набит, с малки мустачки и леко плешив?

Тя дойде до вратата с мен.

— Да — рече. — Точно така изглежда Фред.

Беше затворила кученцето в къщата и стоеше навън сама, докато обръщах колата и потеглях. Господи, колко самотна изглеждаше!