Реймънд Чандлър
В планината всичко е спокойно (2)

II

Прибрах портфейла обратно, изправих се и внимателно се огледах на всички страни. Никого не видях — нито във водата, нито на сушата. А и на тази светлина едва ли някой би могъл да разбере какво правя, освен ако не беше много близо.

Пристъпих няколко крачки и погледнах да видя дали оставям следи. Не. Земята бе покрита с многогодишни борови иглички и разпратена гнила дървесина.

Пистолетът беше на около метър встрани, почти под падналото дърво. Не го докоснах. Наведох се и го разгледах. Беше автоматичен колт 22-ри калибър с кокалена дръжка и лежеше почти заровен в малка купчинка разпратена, кафява, гнила дървесина. Върху купчинката пъплеха едри черни мравки, а една от тях бе тръгнала и по дулото.

Изправих се и още веднъж бързо се огледах наоколо. Някаква лодка лениво се мотаеше зад носа. Чувах неравномерното пукане на мотора й, но не я виждах. Тръгнах да се връщам към колата и почти я бях стигнал, когато някаква дребна фигурка безшумно изскочи иззад гъстия шубрак. Проблеснаха очила и нещо друго, по-надолу, в ръката.

Един глас ми изсъска:

— Вдигайте ръце нагоре, моля.

Откриваше се идеална възможност за много бърза стрелба. Не вярвах, че моята ще е толкова бърза. Вдигнах ръце.

Дребната фигурка излезе пред храстите. Лъскавото нещо под очилата се оказа пистолет. Беше насочен срещу мен.

В малката устичка, под черно мустаче, проблесна златен зъб.

— Обръщайки се, моля — успокоително измрърка тънкото любезно гласче. — Вие мъж на земя ли разглежда?

— Вижте — рекох. — Аз съм чужденец тук и…

— Обръщайте се много бързо — студено повтори мъжът.

Обърнах се.

Краят на пищова се загнезди в гръбнака ми. Лека и сръчна ръка ме опипа оттук-оттам и се задържа върху пистолета под мишницата ми. Гласът изгука. Ръката се спусна надолу. Усещането ми за портфейл изчезна. Много ловък джебчия. Почти не усещах как ме докосва.

— Сега аз ще разглеждам портфейл, а вие много кротувате — каза гласът. Пистолетът се махна от гърба ми.

За суперменът се откриваше златен шанс. Той щеше светкавично да коленичи, заднешком да избие пищова от ръката му и да насочи своя срещу гърдите му. Суперменът можеше да извърши целия този фокус със същата лекота, с която човек вади изкуственото чене от устата си — с едно единствено плавно движение. Аз обаче имах опасения, че не съм чак толкова супер.

Портфейлът се върна обратно в джоба ми, а дулото на пистолета — в ребрата ми.

— И какво излиза — обади се гласът, — идваш тук, правиш грешка.

— Братко, ти го каза — отвърнах.

— Няма значение — продължи гласът. — Сега си отидеш. Отидеш у дома. Петстотин долара. Ако мълчиш, след една седмица получаваш петстотин долара.

— Чудесно — рекох. — Имаш ли ми адреса?

— Много смешно — изгука гласът. — Ха, ха.

Нещо удари отзад свивката на коляното ми и кракът ми се сгъна така, както се сгъва когато те ударят по това място. Главата започна да ме боли там, където всеки момент щеше да ме цапардоса дръжката на пистолета, но той ме заблуди. Беше добрият стар саблен удар и то изпълнен първокласно. С опакото на малка, но много твърда ръка. Стори ми се, че главата ми се отдели от тялото, прелетя над половината езеро, извъртя се като бумеранг, върна се и болезнено се тръшна върху гръбначния ми стълб. Най-вероятно пътьом устата ми бе успяла да се напълни и с бодлички.

Последва някакъв интервал в малка задушна стаичка, в която всички прозорци бяха затворени и не проникваше глътка въздух. Гърдите ми се опираха в земята, върху гърба ми поставиха един тон въглища. Твърда буца ме подпираше някъде в средата. Издадох някакви звуци, но очевидно са били незначителни. Никой не им обърна внимание. Чух засилващ се шум от извънбордов мотор на лодка, а после меки стъпки върху сухите борови иглички. Няколко тежки изпъшквания и стъпки, които се отдалечават. После стъпки, които се връщат и дрезгав глас с особен акцент:

— Какво имаш там, Чарли?

— О, нищо — изгука Чарли. — Пуши лула. Не прави нищо. Някакъв летовник. Ха, ха.

— Видя ли трупа?

— Не вижда — отвърна Чарли, а аз се зачудих защо.

— Окей, хайде да вървим.

— Лошо — каза Чарли. — Много лошо. — Тежестта се махна от гърба ми, а буцата въглища изчезна от гръбначния ми стълб. — Много лошо — повтори. — Но трябва направи.

Този път не се пошегува. Цапардоса ме с пистолета. Елате и ще ви дам да пипнете цицината на тила ми. Имам ги няколко.

Мина време и аз вече стоях на колене и скимтях. Стъпих с единия крак на земята, подпрях се на него, избърсах си лицето с опакото на ръката, поставих и другия крак на земята и с мъка изпълзях от дупката, в която ми се струваше, че съм попаднал.

Блясъкът на водата — вече тъмна поради залязлото слънце, но пък посребрена от изгрялата луна — беше точно пред мен. Отдясно бе падналото дърво. Видът му ме накара да си припомня всичко. Предпазливо тръгнах към него, като внимателно докоснах тила си с върха на пръстите. Беше мек и подут, но не кървеше. Спрях и се огледах за шапката си, но после си спомних, че я бях оставил в колата.

Заобиколих дървото. Луната светеше така ярко, както ставаше само в планината. Човек направо можеше да си чете вестника Съвсем ясно се виждаше, че сега на земята не лежи никакво тяло и до дървото няма пистолет, по чието дуло да лазят мравки. Някой сякаш бе почиствал наоколо с гребло.

Стоях и се ослушвах и единственото, което чувах бе бученето на кръвта в главата ми, а единственото, което усещах, бе пулсиращата болка в главата ми. После ръката ми се стрелна към пистолета и той си беше на мястото. Отново се стрелна, този път към портфейла — и той си беше там. Отворих го и преброих парите си. И те като че ли бяха там.

Обърнах се и се потътрих към колата Исках да се прибера в хотела, да изпия няколко чаши и да си легна. Исках след известно време да се срещна с Чарли, но не веднага. Първо ми се щеше да полежа. Все пак бях едно пораснало момче и се нуждаех от почивка.

Влязох в колата, запалих, обърнах върху меката пръст и я изкарах на черния път, а оттам на шосето. Не срещнах никакви коли. Музиката все още гърмеше с пълна сила в павилиона за танци и певицата с гърления глас пееше: „Никога вече няма да се усмихвам“.

Когато стигнах шосето, запалих фаровете и подкарах обратно към селото. Местният шериф висеше в малка барака от чамови дъски, която се намираше на половин пряка от кея за лодки и точно срещу пожарната. Вътре, зад остъклената врата, светеше гола крушка.

Спрях колата на отсрещната страна на улицата и около минута стоях и гледах бараката. Вътре гологлав мъж седеше на въртящ се стол зад старо олющено бюро. Отворих вратата на автомобила, понечих да изляза, но се спрях, затворих вратата, запалих и потеглих.

Все пак, трябваше да спечеля сто долара.