Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (99)

98.
Заминаването

Знаем как беше тръгнал кралят. При все това ни остава да кажем няколко думи за това заминаване и това пътуване, през което ще видим да се разиграват различните съдби на верните служители и последните приятели, които случайността или предаността бяха събрали около умиращата монархия.

Нека се върнем в къщата на господин Сос.

Едва Шарни бе докоснал земята, както казахме, когато вратата се отвори и Бийо се появи отново на прага. Лицето му беше мрачно. Погледът му, изпод свъсените от мислите му вежди, беше дълбок и изпитателен — той огледа последователно всички действащи лица в драмата. Но в кръга, който обиколи, погледът му забеляза само две неща.

Бягството на Шарни — то беше очевидно. Графът не беше вече в стаята, а господин Дьо Дамас затваряше прозореца след него. Провесвайки се, Бийо би могъл да види как графът прескача градинската стена.

Второто нещо бе подобието на съюз, което току-що се сключи между кралицата и господин Дьо Ромьоф, съюз, в който господин Дьо Ромьоф бе обещал всичко на всичко да остане неутрален.

Зад Бийо първата стая се бе изпълнила със същите хора, въоръжени с пушки, коси или саби, които един жест на арендатора бе отпратил. Впрочем тези хора изглежда бяха увлечени от някакво магнетично влияние да се подчиняват на този вожд, плебей като тях, у когото виждаха патриотизъм, равен на техния, или да го кажем по-точно, омраза, равна на тяхната омраза.

Бийо хвърли един поглед зад себе си, който се кръстоса с погледите на въоръжените хора и му даде да разбере, че може да разчита на тях в случай, че потрябва да се прибегне до насилие.

— Е, какво — попита той господин Дьо Ромьоф, — решиха ли се да тръгнат?

Кралицата хвърли на Бийо един от онези нейни погледи, които биха превърнали в прах непредпазливите хора, към които ги насочваше, ако тя би могла да вложи в тях могъществото на светкавицата. После, без да отговори, тя седна, хващайки се за облегалката на фотьойла, сякаш искаше да се вкопчи в него.

— Кралят иска още няколко минути — отвърна господин Дьо Ромьоф. — Никой не е спал през нощта и Техни величества са смазани от умора.

— Господин Дьо Ромьоф — рече Бийо, — вие много добре знаете, че Техни величества искат още няколко минути съвсем не защото са уморени, а защото се надяват, че през тези няколко минути господин Дьо Буйе ще пристигне. Само че — добави Бийо надуто — нека Техни величества внимават, защото ако откажат да тръгнат доброволно, ще ги завлекат за краката до колата.

— Негодник! — кресна господин Дьо Дамас и се хвърли към Бийо със сабя в ръка.

Но Бийо се обърна и скръсти ръце. Наистина, той нямаше нужда лично да се защитава. Осем или десет човека се хвърлиха на свой ред от първата във втората стая и господин Дьо Дамас се оказа под заплахата на десетина различни оръжия.

Кралят видя, че са достатъчни само една дума или един жест, за да бъдат изклани двамата телохранители — господин Дьо Шоазьол и господин Дьо Дамас, както и двамата или трима офицери и подофицери, които бяха около него.

— Добре — каза той, — накарайте да впрегнат конете. Ние тръгваме.

Госпожа Брюние, едната от двете дами на кралицата, нададе вик и припадна. Този вик събуди двете деца. Малкият дофин започна да плаче.

— Ах, господине! — каза кралицата, обръщайки се към Бийо. — Вие изглежда нямате деца, щом сте така жесток по този въпрос към една майка!

Бийо потрепери, но веднага отвърна с горчива усмивка:

— Не, госпожо, вече нямам.

После се обърна към краля.

— Няма проблем с конете. Те вече са впрегнати.

— Е, добре, тогава накарайте да докарат колата.

— Тя е пред вратата.

Кралят се приближи до прозореца и видя, че наистина колата е впрегната. Сред силната глъчка, която се вдигаше на улицата, не я бяха чули да идва. Народът забеляза краля през стъклото на прозореца. Тогава от множеството се надигна страхотен вик или по-скоро страхотна заплаха. Кралят побледня.

Господин Дьо Шоазьол се приближи до кралицата.

— Какво заповядва Нейно Величество? — каза той. — Аз и моите другари ще предпочетем да умрем, отколкото да гледаме това, което става.

— Мислите ли, че господин Дьо Шарни се е измъкнал? — попита бързо и съвсем тихо кралицата.

— О, да! — отвърна господин Дьо Шоазьол. — Сигурен съм в това.

— Е, добре, да тръгваме. Но в името на небето, повече заради вас, отколкото заради нас, не ни напускайте, вие и вашите приятели.

Кралят разбра страха, обхванал кралицата.

— Действително — каза той, — господата Дьо Шоазьол и Дьо Дамас ни придружават, а не виждам техните коне.

— Вярно е — каза господин Дьо Ромьоф, обръщайки се към Бийо, — не можем да пречим на тези господа да следват краля и кралицата.

— Тези господа — каза Бийо — ще следват краля и кралицата, ако могат. Нашите заповеди са да отведем краля и кралицата и в тях не се споменава нищо за тези господа.

— Но аз — каза кралят с повече твърдост, отколкото би могла да се очаква, — заявявам, че изобщо няма да тръгна, докато тези господа не получат конете си.

— Какво ще кажете за това? — попита Бийо, обръщайки се към хората, струпали се в стаята. — Кралят нямало да тръгне, докато тези господа не си получат конете!

Мъжете избухнаха в смях.

— Ще заповядам да ги доведат — каза господин Дьо Ромьоф.

Но господин Дьо Шоазьол направи крачка напред и прегради пътя на господин Дьо Ромьоф.

— Не напускайте Техни величества — каза му той. — Вашата мисия ви дава известна власт над народа и честта ви зависи от това косъм да не падне от главите им.

Господин Дьо Ромьоф се спря. Бийо сви рамене.

— Ами добре — каза той, — ще отида аз.

И тръгна пръв. Но на прага на вратата се обърна.

— Следвате ме, нали? — добави той, смръщвайки вежди.

— О, бъдете спокоен! — казаха мъжете с изблик на смях, който показваше, че в случай на съпротива, от тях не биваше да се очаква никаква милост.

Наистина, стигнали до такава степен на възбуда, тези мъже биха могли със сигурност да упражнят насилие срещу кралското семейство или да открият огън по всекиго, опитал се да побегне. Така че за Бийо нямаше да е трудно да ги качи отново в колата. Един от хората му беше до прозореца и наблюдаваше какво става на улицата.

— Ето ги конете — каза той. — На път!

— На път! — повториха другарите му с тон, който не оставяше място за спор.

Кралят тръгна пръв. След него потеглиха господин Дьо Шоазьол, под ръка с кралицата, следвани от господин Дьо Дамас, под ръка с госпожа Елизабет, госпожа Дьо Турзел с двете деца и около тях, образувайки групичка, остатъкът от малкия верен отряд.

Господин Дьо Ромьоф като пратеник на Националното събрание и, следователно, ползващ се с неприкосновеност, имаше за задача да проявява особена бдителност по отношение на кралското шествие. Но трябва да кажем, че господин Дьо Ромьоф самият имаше нужда някой да бди над него — беше се разнесъл слухът, че той не само изпълнява мекушаво заповедите на Събранието, но и че е подпомогнал, ако не с действие, то поне с бездействие, бягството на един от най-преданите служители на краля, който, както казваха, бил напуснал Техни величества само за да отиде и да предаде на господин Дьо Буйе заповедта да им се притече на помощ.

От това последва, че когато стигна до прага на вратата, докато народът прославяше поведението на Бийо, господин Дьо Ромьоф чу да отекват около него, придружени със заплахи, думите „аристократ“ и „предател“.

Качиха се по колите в същия ред, който бяха следвали, слизайки по стълбите. Двамата телохранители заеха местата си на капрата. Докато слизаха по стълбите, господин Дьо Валори се бе приближил до краля.

— Сир — беше казал той, — другарят ми и аз искаме милост от Ваше Величество.

— Каква, господа? — отвърна кралят, учуден, че още може да разполага с милост за раздаване.

— Сир, милостта е, че след като нямаме повече щастието да ви служим като военни, бихме искали да заемем близо до вас местата на ваши прислужници.

— На мои прислужници ли, господа? — извика кралят. — Невъзможно!

Но господин Дьо Валори се поклони.

— Сир — каза той, — в положението, в което се намира Ваше Величество, ние смятаме, че да са прислуга би било чест и за принцове по кръв. Това е още по-силен довод за бедни благородници като нас.

— Е, добре, така да бъде, господа — каза кралят със сълзи на очи. — Останете и повече никога не ни напускайте.

Така двамата младежи, превърнали в истина своите ливреи и мнимите си задължения на куриери, заеха своите места на капрата. Господин Дьо Шоазьол затвори вратичката на колата.

— Господа — каза кралят, — заповядвам да ме отведете в Монмеди. Пощальони, към Монмеди!

Но един-единствен огромен по силата си, сякаш не беше гласът на цялото население, а на обединеното население на десетина градчета, извика:

— Към Париж! Към Париж!

После, в един момент на затишие, Бийо показа с върха на сабята си пътя, по който трябваше да тръгнат:

— Пощальони, на път за Клермон!

Колата се разклати, за да изпълни заповедта.

— Всички сте свидетели, че над мен се извършва насилие — каза Луи XVI.

После нещастният крал, изчерпан от това усилие на волята, което надминаваше всичко друго, което би могъл да направи, се тръшна на седалката в дъното на колата между кралицата и госпожа Елизабет.

Колата продължи своя път.

След пет минути и преди още да е изминала и двеста метра, долетя силен вик.

Поради разположението на хората, а може би и поради характера си кралицата първа подаде глава през прозореца на вратичката. Но почти в същия миг се хвърли обратно назад в колата, закривайки очите си с ръце.

— О! Нещастие за нас! — каза тя. — Убиват господин Дьо Шоазьол!

Кралят се опита да направи някакво движение. Но кралицата и госпожа Елизабет го дръпнаха назад и го накараха да се стовари обратно на седалката между тях. Впрочем колата завиваше на ъгъла на улицата и беше невъзможно да се види какво става на двайсет крачки след нея.

Ето какво се случваше:

При портата на господин Сос господин Дьо Шоазьол и господин Дьо Дамас се бяха качили на коне. Но конят на господин Дьо Ромьоф, който впрочем беше пощенски, беше изчезнал.

Така че господин Дьо Ромьоф, господин Дьо Флориак и подофицерът Фук вървяха след колата пеш, надявайки се да намерят коне — било от останали верни на краля хусари или драгуни; било ако срещнат коне, изоставени от господарите си, които, поне в по-голямата си част, се побратимяваха с народа и пиеха за здравето на нацията.

Но не бяха направили и петнайсетина крачки, когато, яздейки покрай вратичката на колата, която придружаваха, господин Дьо Шоазьол се усети, че господата Дьо Ромьоф, Дьо Флориак и Фук са заплашени от опасността да бъдат обкръжени, разпръснати и задушени от тълпата.

Тогава той спря за момент, остави колата да отмине и като прецени, че господин Дьо Ромьоф в името на мисията, с която бе натоварен, може измежду тези четирима души, заплашени от еднаква опасност, да бъде онзи, който би оказал най-големи услуги на кралското семейство, извика на прислужника си Джеймс Брисак, намиращ се в тълпата:

— Дайте втория ми кон на господин Дьо Ромьоф!

Едва беше произнесъл тези думи и народът се разгневи, заръмжа и го наобиколи, викайки:

— Това е граф Дьо Шоазьол, това е един от онези, които искаха да отвлекат краля! Смърт на аристократа! Смърт на предателя!

Известно е с каква бързина при народните бунтове действието следва заплахата.

Изтръгнат от седлото си, господин Дьо Шоазьол беше отхвърлен назад и изчезна, погълнат от тази ужасна бездна, която наричат тълпа и от която, в онази епоха на смъртоносни страсти, никой не можеше да се измъкне, освен на парцали.

Но в същото време, когато падаше, петима души се хвърлиха към него на помощ.

Това бяха господин Дьо Дамас, господин Дьо Флориак, господин Дьо Ромьоф, подофицерът Фук и онзи същият прислужник, Джеймс Брисак, от ръцете на когото току-що бяха изтръгнали коня, който държеше, и той можеше след като ръцете му бяха свободни, да ги употреби в служба на господаря си.

Настъпи момент на ужасяваща схватка, подобна на онези битки, които народите от древността и арабите в наши дни водят около окървавените тела на техните мъртви или ранени.

Противно на всяка вероятност, за щастие господин Дьо Шоазьол не беше нито мъртъв, нито ранен, или поне за ужасните оръжия, които му бяха нанесли раните, те бяха твърде леки.

Един жандарм парира с цевта на мускетона си удар с коса, предназначен за него. Джеймс Брисак парира друг с един бастун, изтръгнат от нападател. Бастунът беше разсечен като тръстика, но ударът се отклони и не нарани никого, освен коня на господин Дьо Шоазьол.

Тогава на подофицера Фук му хрумна да извика:

— Драгуни, при мен!

Няколко войници притичаха при този вик и срамувайки се да оставят човека, който ги беше командвал, да бъде заклан, си проправиха път до него. Господин Дьо Ромьоф също се хвърли напред.

— В името на Националното събрание, чийто пълномощник съм аз, и на генерал Дьо Лафайет, от когото съм изпратен — провикна се той, — отведете тези господа в общината.

Тези две имена — на Събранието и на генерал Лафайет, се радваха тогава на най-голяма популярност. Те предизвикаха необходимото въздействие.

— Към общината! Към общината! — викнаха голямо множество гласове.

Добронамерени хора помогнаха и господин Дьо Шоазьол и неговите другари се оказаха помъкнати към кметството. Беше им необходим повече от час и половина, за да пристигнат. Всяка минута от тези час и половина означаваше заплаха или опит за убийство. Всеки отвор, оставен от техните защитници, даваше път на някое острие на сабя, на тризъбеца на някоя вила или на върха на някоя коса.

Най-накрая стигнаха до кметството. Един-единствен общински служител остана, твърде уплашен от отговорността, тежаща върху него. За да се освободи от тази отговорност, той се разпореди господата Дьо Шоазьол, Дьо Дамас и Дьо Флориак да бъдат затворени в килия и да бъдат охранявани от Националната гвардия.

Но тогава господин Дьо Ромьоф заяви, че не желае да изоставя господин Дьо Шоазьол, който бе пострадал заради него от всичко това. Тогава общинарят се разпореди господин Дьо Ромьоф да бъде заведен в килията, заедно с другите. По знак, който господин Дьо Шоазьол направи на прислужника си, който беше твърде дребна риба, за да се занимават с него, той неусетно изчезна.

Първата му грижа — да не забравяме, че Джеймс Брисак беше коняр, — беше да се заеме с конете. Той научи, че конете, почти напълно здрави и читави, са в една странноприемница, пазени от няколко часови.

Успокоен по този въпрос, той влезе в едно кафене, поиска чай, перо и мастило и написа на госпожа Дьо Шоазьол и госпожа Дьо Грамон, за да ги успокои относно съдбата на сина и племенника им, който по всяка вероятност беше в безопасност, докато е затворник.

Бедният Джеймс Брисак се изхвърляше твърде много като съобщаваше тези добри новини. Да, господин Дьо Шоазьол беше затворник. Да, господин Дьо Шоазьол беше в килия. Да, господин Дьо Шоазьол беше под охраната на градското опълчение. Но бяха забравили да поставят часови при отдушниците на килията и през тези отдушници по затворниците бяха дадени множество пушечни изстрели. Те бяха принудени да се крият по ъглите. Твърде несигурното положение продължи двайсет и четири часа, през които господин Дьо Ромьоф с възхитителна преданост отказваше да напусне своите другари.

Най-накрая, на 23 юни пристигна Националната гвардия от Вердюн, господин Дьо Ромьоф издейства затворниците да му бъдат предадени и не ги напусна, докато не получи честната дума на офицерите, че ще ги пазят, докато стигнат до затворите на висшия съд.

Колкото до бедния Изидор дьо Шарни, тялото му беше отнесено в къщата на един тъкач, където го погребаха благочестиви, но чужди ръце — в това той бе по-малко щастлив от Жорж, който поне бе получил последните грижи от братските ръце на графа и приятелските ръце на Жилбер и Бийо.

Защото тогава Бийо беше предан и почтителен приятел. Ние видяхме как приятелството, предаността и уважението бяха заменени от омраза; омраза толкова непоклатима, колкото бяха дълбоки това приятелство, тази преданост и това уважение.