Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (89)

88.
Съдбата продължава да играе роля

В това време колата на краля, предшествана от Изидор, летеше по пътя от Сен-Менеулд за Клермон.

Както казахме, денят клонеше към залез. Беше ударил осем часът и колата навлизаше в гората Аргон, простираща се от двете страни на големия път.

Шарни не бе могъл да предупреди кралицата за събитието, което го задържа назад, защото кралската кола беше заминала преди Друе да му отговори, че няма повече коне.

На излизане от града кралицата забеляза, че кавалерът й не е при вратичката на колата. Но нямаше начин нито да се забави ходът на колата, нито да попита пощальоните.

Може би десетина пъти тя се наведе навън от колата, за да погледне назад, но не видя никого.

Веднъж помисли, че различава конник, препускащ на голямо разстояние. Но този конник започваше да се губи в настъпващите сенки на нощта.

През това време — тъй като, за да стане ясна връзката между събитията и да бъде изяснен всеки въпрос на това ужасно пътуване, ние трябва да вървим от едно действащо лице към друго през това време, сиреч докато Изидор предшестваше като куриер колата на четвърт левга напред, докато колата следваше пътя от Сен-Менеулд за Клермон и навлизаше в гората Аргон, докато Друе препускаше след колата, а Шарни препускаше след Друе, маркиз Дандоан събра войниците си и заповяда да свирят сигнал за тръгване.

Но когато войниците се опитаха да тръгнат, улиците бяха така изпълнени с народ, че конете не можеха да направят и крачка напред.

Сред тази тълпа имаше и триста национални гвардейци в униформа и с пушки в ръце.

Да рискува битка — а всичко показваше, че тя би била сурова, — означаваше да бъде погубен кралят.

Беше по-добре да останат и оставайки, да задържат всичкия този народ. Господин Дандоан щеше да преговаря с тях, да попита водачите им какво желаят и защо са всички тези заплахи и враждебни демонстрации. Докато траеше всичко това, кралят щеше да стигне Клермон и да срещне господин Дьо Дамас и неговите сто и четирийсет драгуни.

Ако разполагаше със сто и четирийсет драгуни, както господин Дьо Дамас, маркиз Дандоан може би щеше да опита да направи нещо. Но той имаше само трийсет. Какво да направи с трийсет драгуни срещу три-четири хиляди души?

Да преговаря — и както вече казахме, той това и направи. В девет и половина часа колата на краля, предшествана от Изидор само на неколкостотин крачки, толкова бързо караха пощальоните, пристигна в Клермон. Колата беше изминала само за час и четвърт четирите левги, които отделяха единия град от другия. Това обясняваше до известна степен на кралицата отсъствието на Шарни. Той щеше да ги настигне при смяната на конете.

Господин Дьо Дамас очакваше колата на краля пред града. Той беше предупреден от Леонар и като разпозна ливреята на куриера, спря Изидор.

— Простете, господине — каза той, — сигурно вие предшествате краля?

— А вие, господине — попита Изидор, — сигурно сте граф Шарл дьо Дамас?

— Да.

— Е, добре, господине, аз наистина предшествам краля. Съберете драгуните си и съпроводете колата на Негово величество.

— Господине — отвърна графът, — във въздуха духа някакъв бунтовен вятър и аз съм длъжен да ви призная, че не отговарям за драгуните си, ако разпознаят краля. Всичко, което мога да ви обещая, е, когато колата отмине, да разгърна отряда си след нея и да затворя пътя.

— Направете най-доброто, господине — каза Изидор. — Ето го краля.

И той му показа в тъмнината пристигащата кола, чието преминаване можеше да се проследи по искрите, изскачащи под копитата на конете. Що се отнася до него, задължението му беше да препусне напред и да поръча коне за смяна.

Пет минути по-късно той спря пред странноприемницата на пощата.

Почти едновременно с него пристигнаха и господин Дьо Дамас и петима или шестима драгуни. После пристигна и колата на краля.

Колата следваше Изидор толкова отблизо, че той нямаше време дори да смени коня си. Тази кола, без да е великолепна, беше толкова забележителна, че голям брой хора започнаха да се струпват пред дома на станционния надзирател. Господин Дьо Дамас стоеше срещу вратичката на колата, без да даде да се разбере, че познава знаменитите пътници.

Но нито кралят, нито кралицата можеха да устоят на желанието си да получат сведения.

От едната страна кралят направи знак на господин Дьо Дамас. От другата кралицата направи знак на Изидор.

— Вие ли сте господин Дьо Дамас? — попита кралят.

— Да, сир.

— Защо драгуните ви не са въоръжени?

— Сир, Ваше Величество закъсня с пет часа. Ескадронът ми беше по конете от четири часа следобед. Протаках възможно най-дълго време. Но градът започна да се вълнува. Дори драгуните ми започнаха да правят обезпокоителни догадки. Ако избухнеха вълнения преди минаването на Ваше Величество, щяха да ударят камбаните за тревога и пътят щеше да бъде преграден. Така че оставих една дузина от хората си по конете и отпратих останалите по квартирите им. Само че заключих тръбачите у дома, за да могат да свирят сигнал за качване по конете при първа необходимост. От друга страна, Ваше Величество вижда, че така е по-добре, защото пътят е свободен.

— Много добре, господине — каза кралят, — вие сте действали като предпазлив човек. Тръгна ли, наредете да свирят за поход и следвайте колата ми на около четвърт левга.

— Сир — каза кралицата, — бихте ли поискали да чуете онова, което казва господин Изидор дьо Шарни?

— И какво казва той? — попита кралят с известно нетърпение.

— Той казва, сир, че сте били разпознат от сина на станционния надзирател в Сен-Менеулд. Че той е сигурен в това. Че е видял този млад човек с един съкровищен бон в ръка да се уверява в приликата с вашия портрет и да го сравнява с вас самия. Че брат му, предупреден от него, е останал назад и че несъмнено се случва нещо важно в този момент, след като не сме видели граф Дьо Шарни да се връща.

— Тогава, след като сме разпознати, имаме още една причина да бързаме, госпожо. Господин Изидор, накарайте пощальоните да побързат и препуснете напред.

Конят на Изидор беше готов. Младежът се метна на седлото, викайки на пощальоните:

— Варенският път!

Двамата телохранители, седнали на капрата, повториха: „Варенският път!“. Господин Дьо Дамас се отдръпна, поздравявайки почтително краля, и пощальоните подкараха конете си.

Колата беше запрегната за миг и се отдалечаваше с бързината на светкавица.

На излизане от града тя пресече пътя на един хусарски подофицер, който влизаше.

За миг на господин Дьо Дамас му хрумна да последва колата с няколкото души, които имаше на разположение. Но кралят му беше дал съвсем противоположни заповеди и той счете за свой дълг да им се подчини, толкова повече, че в града започваше да се надига някакво вълнение. Буржоата тичаха от къща на къща, прозорците се отваряха и се виждаше как се появяват глави и светлини. Господин Дьо Дамас се замисли, че можеха да ударят камбаните за тревога и изтича към църквата, за да застане на пост пред вратата й.

Впрочем господин Дандоан щеше да пристигне всеки момент с трийсетте си души и да го подсили.

В това време всичко изглеждаше сякаш се успокоява. След четвърт час господин Дьо Дамас се върна обратно на мястото си. Той откри вахмистъра на ескадрона си, господин Дьо Ноарвил. Даде му заповедите си относно пътя и му нареди да накара хората да се въоръжат.

В този момент дойдоха да предупредят господин Дьо Дамас, че един драгунски подофицер, изпратен от господин Дандоан, го чака в квартирата му. Този подофицер идваше, за да му съобщи, че не трябва да чака нито господин Дандоан, нито драгуните му. Господин Дандоан бил задържан при кметството от жителите на Сен-Менеулд и освен това — това вече беше известно на господин Дьо Дамас, — че Друе беше заминал с възможно най-голямата бързина, за да последва колите, които вероятно не беше могъл да настигне, защото изобщо не го бяха видели в Клермон.

Господин Дьо Дамас още обмисляше сведенията, получени от подофицера от Кралския полк, когато му съобщиха за ординарец от хусарите на Лозюн. Този ординарец беше изпратен от господин Дьо Рориж, командващ, заедно с господата Дьо Буйе-син и Дьо Режкур, поста при Варен. Обезпокоени от това, че часовете минаваха, без никой да пристигне, тези храбри благородници го бяха изпратили при господин Дьо Дамас, за да разбере дали той самият няма новини от краля.

— В какво състояние оставихте поста при Варен? — попита най-напред господин Дьо Дамас.

— Напълно спокойно — отговори ординарецът.

— Къде са хусарите?

— В казармата, с оседлани коне.

— Не срещнахте ли никаква кола по пътя?

— Тъй вярно, една кола с четири коня и още една с два.

— Това са колите, за които сте дошли да търсите новини. Всичко върви добре — каза господин Дьо Дамас.

След което се прибра в квартирата си и даде заповед тръбачите да свирят за поход. Той се готвеше да следва краля и да му окаже подкрепа във Варен, ако има нужда. След пет минути тръбите засвириха. Така че всичко вървеше добре, с изключение на инцидента, който задържаше в Сен-Менеулд трийсетте души на господин Дандоан. Но със своите сто и четирийсет души господин Дьо Дамас можеше да мине и без това подкрепление към силите.

Да се върнем при колата на краля, която вместо да поеме, потегляйки от Клермон, по десния път, водещ за Вердюн, беше завила наляво и вървеше по пътя за Варен.

Ние вече разказахме за топографското разположение на Варен, разделен на горен и долен град. Разказахме как беше решено, че конете ще се сменят на края на града откъм Дюн и как, за да се стигне там, трябваше да се напусне пътят, водещ към моста, да се премине самият мост, след което да се мине под свода на кулата и да се стигне до мястото за смяна на коне на господин Дьо Шоазьол, около което трябваше да бдят с войниците си господата Дьо Буйе и Дьо Режкур. Що се отнася до господин Рориж, млад двайсетгодишен офицер, на него не му се бяха доверили и той мислеше, че е дошъл тук, за да придружава армейското съкровище.

Впрочем спомняте си, че стигайки до този труден мост, Шарни бе човекът, който трябваше да преведе кралската кола в лабиринта на улиците. Шарни бе останал във Варен петнайсет дни и беше разгледал и разучил всичко. Бяха му познати всяка уличка и всеки крайпътен камък.

За нещастие Шарни не беше тук!

Така че безпокойството на кралицата беше двойно. За да не настигне Шарни при подобни обстоятелства колата, трябваше да му се е случило някакво тежко произшествие.

Приближавайки към Варен дори кралят се обезпокои. Разчитайки на Шарни, той дори не беше взел със себе си плана на града.

Освен това нощта беше съвсем тъмна, осветявана единствено от звездите. Беше една от онези нощи, в които е лесно да се изгубиш дори в познати места, а още повече из криволиците на един непознат град.

Предписанието на Изидор, предписание, дадено от самия Шарни, беше да спрат преди града.

Там брат му щеше да го смени и както казахме, да поеме водачеството на кервана.

Но, както и кралицата, а може би и повече от нея, Изидор беше обезпокоен от отсъствието на брат си. Единствената надежда, която му оставаше, беше, че в нетърпението си господин Дьо Буйе или господин Дьо Режкур ще тръгнат към краля и ще го изчакат преди Варен. Бидейки от два или три дни в града, те трябваше да го познават и щяха с лекота да станат водачи.

Така че, стигайки до подножието на хълма, като видя две-три светлинки да проблясват из града, Изидор спря нерешително и хвърли поглед наоколо, опитвайки се да прониже тъмнината с поглед. Не видя нищо.

Тогава той повика, отначало тихо, после по-силно, а накрая с пълен глас господата Дьо Буйе и Дьо Режкур. Никой не отвърна.

Чуваше се шумът от колелата на колата, който, идвайки от четвърт левга като далечна гръмотевица, малко по малко се приближаваше.

На Изидор му хрумна една мисъл. Може би тези господа са се скрили в покрайнините на гората, която се простираше отляво на пътя. Той навлезе в гората и обследва цялата й покрайнина. Никой.

Не му оставаше друга възможност, освен да чака, и той зачака. След пет минути колата на краля го настигна. Две глави — на краля и на кралицата, се подадоха от двете страни на колата, два гласа го попитаха едновременно:

— Не видяхте ли граф Дьо Шарни?

— Сир — отвърна Изидор, — не съм. И понеже не е тук, трябва при преследването на онзи нещастен Друе да му се е случила някаква голяма беда.

Кралицата простена.

— Какво да правим? — каза кралят.

После се обърна към двамата телохранители, които бяха слезли от колата:

— Познавате ли града, господа? — попита той.

Никой не го познаваше и отговорът беше отрицателен.

— Сир — каза Изидор, — всичко е тихо, следователно, изглежда, че всичко е спокойно. Ако Ваше Величество обича, да изчака десет минути. Ще вляза в града и ще опитам да получа новини за господата Дьо Буйе и Дьо Режкур или поне за мястото за смяна на конете на господин Дьо Шоазьол. Ваше Величество не си ли спомня името на хана, където конете трябваше да чакат?

— Уви, не! — каза кралят. — Знаех го, но го забравих. Няма значение, вървете, все пак. В това време ние също ще се опитаме да съберем сведения.

Изидор препусна по посока на долния град и скоро изчезна зад първите къщи.