Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (82)

81.
Ясновидство

На 19 юни, към осем часа сутринта, Жилбер се разхождаше неспокойно из жилището си на улица „Сен Оноре“, отивайки от време на време до прозореца, през който се навеждаше навън, като човек, който с нетърпение очаква нещо.

В ръката си държеше хартия, сгъната на четири, с букви и печати, които прозираха от другата страна на листа, където бяха отпечатани. Несъмнено това беше много важен документ, защото на два-три пъти през тези минути на неспокойно очакване Жилбер го разгъваше, прочиташе го, разгъваше го наново и го препрочиташе, за да го разгъне и сгъне отново.

Накрая шумът от една кола го накара да изтича възможно най-бързо до прозореца. Но беше твърде късно. Този, когото колата беше довела, вече беше навлязъл в алеята. При все това Жилбер, както изглежда, не се съмняваше относно самоличността на идващия, тъй като бутна вратата на стаята и каза:

— Бастиен! Отворете на граф Дьо Шарни, когото очаквам.

И за последен път разгъна документа, който щеше да започне да чете, когато Бастиен, вместо да съобщи за граф Дьо Шарни, съобщи:

— Господин граф Дьо Калиостро.

В този час това име бе толкова далеч от мислите на Жилбер, който потрепери, сякаш светкавица, предшестваща гърма, току-що бе преминала пред очите му.

Той сгъна бързо документа и го пъхна в джоба на дрехата си.

— Господин граф Дьо Калиостро? — повтори той, още напълно учуден от съобщението.

— Ех, Боже мой, да! Самият аз, драги Жилбер — каза графът. — Зная добре, че не очаквате мен, а господин Дьо Шарни. Но господин Дьо Шарни е зает — веднага ще ви кажа с какво, — така че изобщо не би могъл да дойде, преди да е изминал още половин час. Като видях това, Бога ми, си казах: „След като съм в квартала, ще се кача за миг при доктор Жилбер.“ Надявам се, че макар и да не съм очакван, все пак ще бъда приет добре.

— Скъпи учителю — каза Жилбер, — знаете, че по който и да е час на деня и нощта за вас тук са отворени две врати — вратата на дома ми и вратата на сърцето ми.

— Благодаря, Жилбер. Може би някой ден и на мен също ще ми се удаде да ви докажа колко много ви обичам. Дойде ли този ден, доказателството няма да закъснее. Сега да поговорим.

— И за какво? — попита Жилбер, усмихвайки се, защото присъствието на Калиостро беше за него винаги нов повод за учудване.

— За какво? — повтори Калиостро. — Е, добре, ами по най-модната тема, за скорошното заминаване на краля.

Жилбер усети, че изтръпва от главата до краката, но усмивката не изчезна нито за миг от устните му и благодарение на силата на волята си можа да удържи, ако не потта да избие в корените на косите му, поне бледността да не се появи на бузите му.

— И тъй като ще продължи известно време, защото материалът на разговора го предполага — продължи Калиостро, — аз сядам.

И Калиостро наистина седна.

Все пак, когато първият порив на ужас премина, Жилбер съобрази, че ако случайността е довела Калиостро в дома му, то тя е плод на Провидението. Калиостро, който нямаше навика да пази тайни от него, щеше несъмнено да му разкаже за заминаването на краля и кралицата, за което току-що бе подметнал.

— Е, добре — добави Калиостро, като видя, че Жилбер изчаква, — значи е решено за утре?

— Прескъпи учителю — каза Жилбер, — вие знаете, че имам навика да ви оставям да се изкажете докрай. Дори когато грешите, аз имам какво да се поуча не само от една ваша реч, но дори от една ваша дума.

— И къде се излъгах досега, Жилбер? — каза Калиостро. — Дали когато ви предсказах смъртта на Фаврас, на която в решителния момент при все това направих всичко, което можах, за да попреча? Дали когато ви предупредих, че кралят лично плете интриги срещу Мирабо и че Мирабо няма да бъде назначен за министър? Дали когато ви казах, че Робеспиер ще издигне отново ешафода на Чарлз I, а Бонапарт трона на Карл Велики? Що се отнася до това, не бихте могли да ме обвините в грешка, защото времената още не са се сменили и едни от тези неща принадлежат на края на този век, а други на началото на следващия. Обаче днес, скъпи Жилбер, вие знаете по-добре от всекиго другиго, че казвам истината за това, че кралят трябва да бяга утре през нощта, защото вие сте един от агентите, подготвящи това бягство.

— Ако е така — каза Жилбер, — нали не очаквате да го призная?

— А имам ли нужда от признанието ви? Вие добре знаете, че аз не само съм онзи, който е, но и освен това съм онзи, който знае.

— Но ако вие сте онзи, който знае — каза Жилбер, — вие знаете, че кралицата е казала вчера на господин Дьо Монморен по повод на отказа на госпожа Елизабет да присъства на празника Тяло Господне: „Тя не иска да дойде с нас в Сен-Жермен л’Оксероа, тя ме огорчава. Би могла, при все това, заради краля да пожертва убежденията си.“ Обаче ако кралицата отива в неделя с краля на църква в Сен-Жермен л’Оксероа, те няма да тръгнат тази нощ или пък няма да заминат на дълъг път.

— Да — отвърна Калиостро. — Но също така знам, че един голям философ е казал: „Речта е дадена на човека, за да прикрива мислите му^[1].“ Обаче Бог не е направил толкова голямо изключение да поднесе на човека единствено този така скъпоценен дар.

— Скъпи учителю — каза Жилбер, непрекъснато опитвайки се да остане в тона на шегата, — нали знаете историята за невярващия апостол?

— Който започнал да вярва, когато Христос му показал ръцете, краката и хълбока си^[2]. Е, добре, скъпи мой Жилбер, кралицата, която е свикнала да има всички удобства и която не иска да се лишава от навиците си по време на своето пътуване, въпреки че то не трябва да продължи, ако сметките на господин Дьо Шарни са верни, повече от трийсет и пет или трийсет и шест часа, кралицата е поръчала при Деброс, на улица „Нотр Дам-де-Виктоар“, един очарователен несесер, изцяло от позлатено сребро, който се смята, че е предназначен за нейната сестра, ерцхерцогиня Кристина, управителка на Холандия. Несесерът е бил завършен едва вчера сутринта и вечерта е бил отнесен в Тюйлери — това е за ръцете. Тръгват с една голяма пътна каляска, просторна и удобна, в която лесно се събират шестима души. Тя е била поръчана при Луи, първия майстор колар на „Шан-з-Елизе“, от господин Дьо Шарни, който в този момент е при него и му брои сто двайсет и пет луи, сиреч половината от уговорената сума. Вчера са я изпитали, карайки я да препуска, запрегната с четири пощенски коня, и тя е издържала чудесно изпитанието. Така че докладът, който е направил господин Изидор дьо Шарни, е бил, че е превъзходна — това е за краката. Най-накрая, господин Дьо Монморен, без да знае какво подписва, е подписал тази сутрин един паспорт за госпожа баронеса Дьо Корф, нейните две деца, двете й камериерки, интенданта й и тримата й прислужници. Госпожа Дьо Корф е госпожа Дьо Турзел, гувернантка на кралските деца. Нейните две деца са госпожица принцесата и господин дофинът. Двете й камериерки са кралицата и госпожа Елизабет. Нейният интендант е кралят. Накрая тримата прислужници, които трябва, облечени като куриери, да предшестват и придружават колата, са господин Изидор дьо Шарни, господин Дьо Малден и господин Дьо Валори. Този паспорт е документът, който вие държахте, когато пристигнах, и който сгънахте и скрихте в джоба си, виждайки ме, и който съдържа следните думи:

В името на краля.

Заповядвам да бъде пропускана госпожа баронеса Дьо Корф заедно с двете й деца, една камериерка, един камериер и трима прислужници.

Министърът на външните работи

Монморен

— Това е за хълбока. Добре ли съм осведомен, скъпи Жилбер?

— Освен едно малко противоречие между думите ви и редакцията на споменатия паспорт.

— Какво противоречие?

— Вие казвате, че кралицата и госпожа Елизабет ще представляват двете камериерки на госпожа Дьо Турзел, а аз виждам в паспорта само една камериерка.

— А, ето какво било! Това е така, защото стигайки в Бонди, госпожа Дьо Турзел, която мисли, че ще пътува чак до Монмеди, ще бъде помолена да слезе. Господин Дьо Шарни, който е предан човек и на когото може да се разчита, ще се качи на нейно място, за да си подава носа през вратичката в случай на нужда и да извади два пистолета от джоба си, ако се наложи. Тогава кралицата ще се превърне в госпожа Дьо Корф и понеже с изключение на принцесата, която впрочем е едното от децата, в колата няма да има друга жена, освен госпожа Елизабет, би било безполезно да вписват в паспорта две камериерки. Сега искате ли други подробности? Може. Подробности не липсват и аз ще ви ги дам. Заминаването трябваше да стане на първи юни. Господин Дьо Буйе много държеше на това. Той дори написа по този повод на краля едно любопитно писмо, в което го приканваше да бърза, предвид това, казва той, че войските се корумпират от ден на ден и че той вече за нищо не отговаря, ако войниците бъдат оставени да положат клетва. Обаче — добави Калиостро със своя насмешлив вид — под тези думи „се корумпират“ е ясно, че трябва да се разбира, че армията, която трябва да избира между една монархия, която цели три века принася в жертва народа на благородничеството и войника на офицера, и една конституция, която прокламира равенство пред закона, тази неблагодарна армия ще предпочете конституцията. Но нито каляската, нито несесерът бяха довършени и е било невъзможно да се тръгне на първи, което е голямо нещастие, предвид това, че след първи армията можа да се корумпира все повече и повече и че войниците се заклеха в конституцията. След което беше решено да се тръгне на осми. Но господин Дьо Буйе получи твърде късно съобщението за тази дата и на свой ред трябваше да отвърне, че няма да бъде готов. Тогава нещата по общо съгласие бяха отложени за дванайсети. Биха предпочели единайсети, но една жена, твърде голям демократ, нещо повече, любовница на господин Дьо Гувион, адютанта на господин Дьо Лафайет — госпожа Дьо Рошрьол, ако искате да знаете името й, — беше дежурна при дофина и се страхуваха да не забележи нещо и да не издаде, както казваше бедният господин Дьо Мирабо, онова гърне, което кралете непрекъснато подгряваха в някой ъгъл на двореца си. На дванайсети кралят се усети, че трябва да изчака шест дни, за да докопа една четвърт от цивилната листа — шест милиона. Чума да го тръшне! Ще се съгласите, скъпи Жилбер, че това си струва да чакаш шест дни! Освен това Леополд, великият майстор на изчакването, този Фабий^[3] на кралете, най-накрая обеща, че петнайсет хиляди австрийци ще заемат на петнайсети изходите на Арлон. Проклятие! Сам разбирате, че на тези добри крале не им липсва воля, но си имат някои малки работици за довършване. Австрия току-що погълна Лиеж и Брабант и е на път да смели града и провинцията. Обаче Австрия е като змиите боа — докато смила храната си, спи. Екатерина е на път да смачка малкото кралче Густав III, на когото най-накрая пробута едно примирие, за да му даде време да приеме в Екс, в Савоя кралицата на Франция при слизането й от колата. През това време тя ще отхапе каквото може от Турция и ще осмуче костите на Полша. Тя обича костния мозък на лъва, тази достойна императрица. Философска Прусия и човеколюбива Англия са на път да сменят кожата си, за да може едната да се разпростре по бреговете на Рейн, а другата в Северно море. Но бъдете спокоен, кралете са вкусили като конете на Диомед човешко месо и не биха искали да ядат нищо друго, освен ако не смутим вкусното им пиршество. Накратко, заминаването беше прехвърлено за неделя, деветнайсети, в полунощ, после на осемнайсети сутринта беше изпратено ново бързо съобщение, преместващо отпътуването в понеделник, на двайсети, по същото време, сиреч утре през нощта, което ще създаде доста затруднения, като се има предвид, че господин Дьо Буйе вече е разпратил заповедите си до всички свои отряди и ще му се наложи да изпрати нови. Внимавайте, скъпи мой Жилбер, внимавайте, всичко това изморява войниците и дава на населението материал за размишление.

— Графе — каза Жилбер, — няма да хитрувам с вас. Всичко, което току-що казахте, е истина и няма защо да крия, че и моето мнение е, че кралят заминава, или по-скоро, че кралят напуска Франция. А сега признайте откровено, от гледна точка на опасността за личността, от гледна точка на опасността за кралицата и за децата й, дали кралят трябва да остане като крал, мъж, съпруг и баща, или му е позволено да избяга?

— Е, добре, искате ли да ви кажа едно нещо, скъпи Жилбер? То е, че Луи XVI бяга не като баща, не като съпруг и не като мъж. Че напуска Франция не заради пети и шести октомври. Не, по баща, общо взето, той е Бурбон, а Бурбоните знаят какво е да гледаш в лицето на опасността. Не, той напуска Франция заради тази конституция, която му изработи, по примера на Съединените щати, Националното събрание, без да помисли, че моделът, който следва, е направен за република и приложен върху една монархия, не оставя на краля достатъчно въздух за дишане. Не, той напуска Франция заради онази знаменита афера с Рицарите на кинжала, в която вашият приятел Лафайет действа непочтително спрямо монархията и нейните верни хора; не, той напуска Франция заради онази знаменита история със Сен Клу, когато той поиска да установи дали е свободен и народът му показа, че е пленник. Не, виждате ли, скъпи мой Жилбер, вие, който сте почтен, откровен и предан конституционен монархист, вие, който вярвате в онази сладка утешителна утопия за монархия, оцветена от свобода, трябва да разберете едно нещо и то е, че кралете, по подобие на Бога, на когото те твърдят, че са представители на земята, имат само една религия, религията на монархията. Не само личността им, натъркана с масло в Реймс, е неприкосновено свята, но и дворецът им е свещен, слугите им са свещени. Дворецът им е храм, където трябва да влизаш само молейки се. Техните слуги са свещеници, на които трябва да говориш само коленичил. Не бива да докосваш кралете под страх от смърт! Не бива да докосваш слугите им под страх от отлъчване от църквата! Обаче в деня, когато попречиха на краля да направи пътуването си до Сен Клу, го засегнаха. В деня, когато изхвърлиха от Тюйлери Рицарите на кинжала, засегнаха слугите му. Това кралят не можа да понесе — ето защо е отвратен и опечален. Ето защо накара господин Дьо Шарни да се върне обратно от Монмеди. Ето защо кралят, който отказа да се остави да бъде отвлечен от господин Дьо Фаврас и да се спаси с лелите си, се съгласява да бяга утре с паспорт от господин Дьо Монморен, който не знае за кого е подписал паспорта, под името Дюран, и в облеклото на прислужник, заповядвайки все пак — кралете винаги са си крале, — заповядвайки да не забравят да поставят в пътните чанти червената бродирана дреха, която бил носил в Шербур.

Докато Калиостро говореше, Жилбер гледаше втренчено и имаше вид на човек, който се опитва да отгатне онова, което се криеше в дъното на мислите на събеседника му. Но това беше безполезно. Никой човешки поглед не притежаваше силата да надникне зад насмешливата маска, която последователят на Алтотас имаше навика да поставя на лицето си. Жилбер взе решение да премине направо към въпроса.

— Графе — отбеляза той, — всичко, което току-що казахте, е вярно, повтарям това. А сега — с каква цел ми го казвате? В качеството си на какъв идвате при мен? Като почтен враг, който предупреждава, че ще се бие? Като приятел, който предлага помощ?

— Идвам най-напред, скъпи мой Жилбер — отвърна сърдечно Калиостро, — както учителят идва при ученика, за да му каже: Приятелю, ти вървиш по грешен път, привързвайки се към тази развалина, която пада, към тази постройка, която ще рухне, към този принцип, който умира и който наричат монархия. Хората като теб не са хора на миналото, не са дори хора на настоящето, те са хора на бъдещето. Остави нещото, в което не вярваш, заради нещото, в което ние вярваме. Не се отдалечавай от реалността, за да следваш сянката, и ако не станеш активен войник на революцията, гледай я как преминава и не се опитвай да я спреш по пътя й. Мирабо беше гигант и Мирабо падна победен от делото.

— Графе — каза Жилбер, — ще отговоря на това, когато кралят, който ми се е доверил, бъде на сигурно място. Луи XVI ме взе за свой довереник, за свое второ аз, за свой съучастник, ако щете, в онова, което предприема. Приех тази мисия и ще я изпълня докрай с открито сърце и затворени очи. Аз съм лекар, скъпи графе, и за мен телесното спасение на моя болен е над всичко! Сега на свой ред ми отговорете вие. Дали във вашите тайнствени проекти, във вашите мрачни комбинации вие смятате, че това бягство трябва да успее, или да се провали? Ако искате да бъде провалено, не е необходимо да се борите. Кажете: „Не тръгвайте!“, и ние ще останем, и ние ще преклоним глава, ние ще дочакаме удара.

— Братко! — каза Калиостро. — Ако, подтикван от Бога, който е начертал пътя ми, е необходимо да поразя онези, които сърцето ти обича или духът ти закриля, ще остана в сянка и ще поискам само едно нещо от свръхчовешката сила, на която съм подчинен, и то ще е да не знаеш от чия ръка произлиза ударът. Не, ако не идвам като приятел — не мога да бъда приятел на кралете, аз, който съм бил тяхна жертва — не идвам и като враг; идвам с везни в ръка, казвайки ти: „Премерих съдбата на този последен Бурбон и не вярвам да има някакво значение за благополучието на каузата. Обаче, опазил ме Бог — мен, който като последовател на Питагор смятам, че нямам правото да разполагам с живота и на най-последното насекомо, — да посегна непредпазливо на живота на човека, този цар на сътворението!“ Няма повече, не само ще ти кажа: „Оставам неутрален“, но и ще добавя още: „Имаш ли нужда от помощта ми? Предлагам ти я.“

Жилбер опита за втори път да прочете какво е скрито в дъното на сърцето на Калиостро.

— Хубаво! — каза Калиостро, възприемайки отново насмешливия тон. — Ето, че се съмняваш. Хайде, книжни човече, не познаваш ли онази история с копието на Ахил, което ранява и което изцерява? Аз притежавам това копие. Жената, която мина за кралицата в храсталаците на Версай, не би ли могла да мине за кралицата в апартаментите на Тюйлери или по някой път, съвсем противоположен на онзи, по който ще мине истинската бегълка? Хайде, това, което ви предлагам, не е за пренебрегване, скъпи Жилбер.

— Тогава бъдете откровен докрай, графе, и ми кажете с каква цел ми правите това предложение?

— Ама, скъпи докторе, много е просто. С цел кралят да си отиде, с цел кралят да напусне Франция, с цел да ни остави да провъзгласим републиката.

— Републиката! — каза учудено Жилбер.

— Защо не? — отвърна Калиостро.

— Но, скъпи графе, гледам Франция около себе си, от север на юг и от изток на запад, но не виждам и един-единствен републиканец.

— Най-напред вие се лъжете, аз виждам трима: Петион, Камий Демулен и вашият слуга. Тези можете да ги видите, както виждате мен. После виждам още и онези, които вие не виждате, но и които ще видите, когато дойде времето да се появят. Тогава елате при мен да ви изиграя един театър, който ще ви учуди. Само че разберете, че не желая по време на промяната на възгледите да станат твърде тежки произшествия. Те винаги се стоварват на гърба на този, който движи декорите.

Жилбер помисли за момент. После каза, протягайки ръка на Калиостро:

— Графе, ако ставаше въпрос само за мен, ако ставаше въпрос само за моя живот, ако ставаше въпрос само за моята чест и моята репутация, за моята памет, бих приел още в същия миг. Но става въпрос за цяло кралство, за един крал и една кралица, за един род, за една монархия и аз не мога да поема отговорността да преговарям за тях. Останете безучастен, скъпи графе, това е всичко, което искам от вас.

Калиостро се усмихна.

— Да, разбирам — каза той, — човекът с колието!… Е, добре, скъпи мой Жилбер, човекът с колието ще ви даде един съвет.

— Тихо! — каза Жилбер. — Звъни се.

— Какво значение има това! Вие знаете много добре, че този, който звъни, е господин граф Дьо Шарни. Обаче той също може да чуе съвета, който искам да ви дам и да се възползва от него. Влезте, господин графе, влезте.

Действително Шарни току-що се беше появил на вратата. Виждайки външен човек там, където беше разчитал да намери само Жилбер, той се беше спрял неспокоен и колебаещ се.

— Ето съвета ми — продължи Калиостро. — Не се доверявайте много на богатите несесери, на много тежките коли и на твърде приличащите си портрети. Сбогом, Жилбер! Сбогом, господин графе! И за да използвам израза за онези, на които, както на вас, пожелавам добър път, Бог да ви запази здрави и читави!

И пророкът, като поздрави приятелски Жилбер и учтиво Шарни, се оттегли, следван от неспокойния поглед на единия и въпросителния поглед на другия.

— Кой е този човек, докторе? — попита Шарни, когато шумът от стъпките му по стълбите затихна.

— Един от моите приятели — каза Жилбер, — един човек, който знае всичко, но който дойде да ми даде думата си, че няма да ни предаде.

— И как го наричате?

Жилбер се поколеба за миг.

— Барон Заноне — каза той.

— Много просто — подхвана Шарни, — не познавам това име, а все пак ми се струва, че познавам това лице. У вас ли е паспортът, докторе?

— Ето го, графе.

Шарни взе паспорта, бързо го разгъна и напълно погълнат от вниманието, което отдаваше на това важно нещо, изглеждаше забравил поне за момент всичко, включително и барон Заноне.