Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (78)

77.
Бягайте! Бягайте! Бягайте!

Действително няколкото часа, които Мирабо преживя още, бяха само агония.

Жилбер удържа даденото обещание и остана до леглото му чак до последната минута.

Впрочем, колкото и да беше мъчително, за лекаря и философа това зрелище на последната борба между духа и материята беше винаги поучително.

Колкото духът бе по-велик, толкова по-любопитно бе да се изучава как Мирабо се държи в борбата срещу смъртта, която трябваше да завърши с усмиряването му.

Освен това в гледката на този издъхващ човек душата на доктора намираше още един извор за мрачни размишления.

Защо умираше Мирабо, човекът с атлетичен характер и херкулесовско телосложение?

Не беше ли, защото бе протегнал ръка да подкрепи тази монархия, която отиваше към сгромолясване? Не беше ли, защото бе подкрепил за миг с ръката си онази жена, олицетворяваща нещастието, която наричаха Мария-Антоанета?

Калиостро не му ли беше предрекъл нещо подобно на тази смърт по отношение на Мирабо? И не бяха ли тези две странни същества, които беше срещнал — едното унищожаващо репутацията, а другото убиващо здравето на великия оратор на Франция, превърнал се в опора на монархията, доказателство за него, Жилбер, че всяко нещо, застанало като пречка, трябваше да рухне като Бастилията пред този човек или по-скоро пред идеята, която представляваше той?

Докато Жилбер бе потънал в размислите си, Мирабо направи едно движение и отвори очи.

Той се връщаше в живота през вратите на болката.

Опита се да говори. Беше безполезно. Но далеч от това да изглежда раздразнен от новото произшествие, след като се увери напълно, че езикът му е онемял, той се усмихна и се опита да изрази с очи чувството на признателност, което изпитваше към Жилбер и към онези, чиито грижи го придружаваха в онзи върховен и последен етап от пътя, чиято цел беше смъртта.

При все това изглежда една-единствена мисъл го занимаваше. Единствен Жилбер можеше да се досети за това.

Болният не можеше да прецени продължителността на припадъка, от който излизаше. Беше ли продължил час? Беше ли продължил цял ден? През този час или през този ден беше ли изпратила кралицата някого да попита за здравето му?

Накара да му покажат списъка, който се намираше долу и в който всеки, било дошъл като пратеник, било дошъл лично, вписваше името си. Нямаше нито едно име от кръга на кралските приближени, което да издава дори прикрита загриженост от тяхна страна. Накара да дойдат Тейш и Жан и ги разпита. Никой, нито камериер, нито разсилен, не беше идвал.

Тогава видяха, че Мирабо предприема върховно усилие, за да произнесе няколко думи, едно усилие, като онова, което е трябвало да направи синът на Крез, когато видял баща си заплашен от смърт, успял да разкъса превръзката, запушваща устата му и да извика: „Войниче, не убивай Крез!“^[1]

Той успя.

— О! — провикна се той. — Те не знаят ли, че умра ли аз, са загубени? Отнасям със себе си траура по монархията и върху гроба ми бунтарите ще си поделят парцалите…

Жилбер се хвърли към болния. За добрия лекар докато има живот, има надежда. Впрочем не беше ли необходимо да се остави тази красноречива уста да произнесе още няколко думи, не трябваше ли да се използват всички средства на изкуството?

Той взе една лъжица, сипа в нея няколко капки от онази зеленикава течност, от която веднъж вече бе дал един флакон на Мирабо, и без да я смесва този път с ракия, я приближи до устните на болния.

— О, скъпи докторе! — каза той, усмихнат. — Ако искате живителната течност да подейства върху мен, дайте ми пълна лъжица или целия флакон.

— Как така? — попита Жилбер, гледайки втренчено Мирабо.

— Мислите ли — отвърна той, — че аз, който злоупотребявам с всичко, бих държал в ръцете си това съкровище на живота, без да злоупотребя с него? Съвсем не. Разложих вашата течност, драги ми Ескулапе, и като узнах, че е направена от корена на индийския коноп, я пих не на капки, а с лъжици, не само за да живея, но и за да мечтая.

— Нещастнико, нещастнико! — прошепна Жилбер. — Добре се бях досетил, че ви давам отрова.

— Сладка отрова, докторе, благодарение на която удвоих, учетворих, умножих стократно последните часове от съществуванието си. Благодарение на която, умирайки на четирийсет и две години, изживях живота на столетник. Благодарение на която, в края на краищата, притежавах насън всичко, което бях пропуснал наяве — сила, богатство, любов… О, докторе, докторе! Не се разкайвайте, напротив, поздравете се. Бог не ми беше дал друго, освен истинския живот, живот тъжен, беден, безцветен, малко печален и който човек би трябвало винаги да бъде готов да му върне като лихварски заем. Докторе, не зная дали трябва да изкажа на Бога благодарност за живота, но зная, че трябва да ви благодаря за вашата отрова. Така че напълнете лъжицата, докторе, и ми я подайте!

Докторът направи това, което искаше Мирабо, и му подаде течността, като я подслади предварително. Тогава, след няколко секунди мълчание, той каза:

— Ах, докторе! Като че ли с приближаването на човека към вечността смъртта позволява да се повдигне за него завесата на бъдещето. Щастливи са тези, които ще умрат през 1791 година! Те ще видят само чистата и сияйна страна на революцията. До днес никога по-велика революция не е струвала по-малко кръв. Това е, защото днес тя става само в умовете, а ще дойде момент, когато тя ще се върши с нещата и фактите. Може би си мислите, че ще съжаляват за смъртта ми там долу, в Тюйлери? Изобщо не. Смъртта ми ги освобождава от поетите задължения. С мен те трябваше да управляват по определен начин. За тях аз не бях вече подкрепа, а препятствие. Тя се извиняваше за мен на брат си. „Мирабо си мисли, че ме съветва — писа му тя, — и не забелязва, че го залъгвам.“ О! Ето защо поисках тази жена да стане моя любовница, а не моя кралица. Да изиграеш такава хубава роля в историята, докторе, на човек, който с едната си ръка подкрепя младата свобода, а с другата старата монархия и ги кара да вървят с една и съща крачка, към една и съща цел — щастието на народа и уважението към монархията! Може би беше възможно, може би беше само една мечта. Но бях убеден, че тази мечта мога да осъществя единствено аз. Това, което ме измъчва, докторе, не е, че ще умра, а че ще умра с чувството за нещо недовършено, като човек, който се е захванал с едно дело и разбира, че не може да го доведе докрай. Кой ще прослави идеята ми, ако тя не сполучи, бъде осакатена или обезглавена? Това, което ще се знае за мен, докторе, е точно онова, което не бива да се знае. Това е щурият ми, нередовен, скитнически живот. Онова, което ще се чете от мен, са моите „Писма до Софи“, „Еротика Библион“, „Пруската монархия“, памфлетите и неприличните ми книги. Онова, за което ще ме упрекнат, е, че съм се съюзил с двора, а ще ме упрекнат, защото от този съюз не излезе нищо от това, което трябваше да произлезе. Делото ми ще бъде само един безформен зародиш, едно чудовище, на което му липсва главата. И при все това ще ме съдят — мен, умрелия на четирийсет и две години, сякаш съм преживял цял човешки живот. Мен, изчезналия сред една буря, сякаш вместо да съм принуден да вървя неспирно върху вълните, сиреч върху бездна, аз съм вървял по широк път, със солидна настилка от закони, с разпоредби и правила. Докторе, на кого ще завещая непрахосаното си богатство — това няма значение, аз нямам деца, — но на кого ще завещая оклеветената си памет, моята памет, която един ден би могла да бъде наследство, правещо чест на Франция, на Европа, на света?…

— Защо толкова бързате да умрете? — отвърна тъжно Жилбер.

— Да — каза Мирабо, — наистина има мигове, в които и аз се питам това. Но чуйте добре това. Не мога нищо без нея, а тя не поиска. Поех задължение като глупак. Заклех се като малоумник, винаги подчинен на невидимите криле на мозъка ми, които отнасят сърцето, докато тя, тя не се закле за нищо, не се задължи за нищо… И така, всичко е наред, докторе, и ако вие поискате да ми обещаете едно нещо, никакво съжаление повече няма да смути последните няколко часа, които ми остава да преживея.

— И какво мога да ви обещая, Боже мой?

— Е, добре, обещавате ли ми, че ако преминаването ми от този живот към другия стане твърде трудно, твърде мъчително, обещайте ми, докторе — не само като лекар, но и като човек, а освен това и като философ, — обещавате ли ми, че ще ми помогнете?

— Защо искате да ви дам подобно обещание?

— А, ще ви кажа! Защото макар и да чувствам, че смъртта е тук, чувствам, че в мен остава твърде много живот. Не умирам мъртъв, скъпи докторе, умирам жив и последната крачка ще бъде трудна за преодоляване!

Докторът наведе лицето си над това на Мирабо.

— Аз ви обещах да не ви напускам, приятелю — каза той, — ако Бог — все още се надявам, че това не е краят, — ако Бог е наредил така, е, добре, оставете на моята дълбока нежност към вас да направя това, което трябва да направя! Ако смъртта е тук, аз също ще бъда тук.

Би могло да се каже, че болният чу само това обещание.

— Благодаря — прошепна той.

И отпусна глава на възглавницата. Този път въпреки надеждата, която е задължение на всеки лекар да влива до последната капка в ума на болния, Жилбер вече не се съмняваше. Голямата доза хашиш, която бе взел Мирабо, подобно на разтърсване от електрически ток, бе възвърнала за миг на болния, заедно с речта и движението на мускулите, онзи живот на мисълта, който, ако може да се каже така — го придружаваше. Но когато той престана да говори, мускулите се отпуснаха. Този живот на мисълта се изгуби и смъртта, вече отпечатала се върху лицето му след последната криза, изглеждаше, че го е белязала по-дълбоко отвсякога.

В продължение на три часа ледената му ръка остана между ръцете на доктор Жилбер. През тези три часа, сиреч от четири до седем часа, агонията беше тиха. Толкова тиха, че всички можаха да влязат. Можеше да се помисли, че болният спи.

Но към осем часа Жилбер усети ледената ръка да потреперва между неговите. Треперенето беше толкова силно, че той изобщо не се заблуди.

— Хайде — каза той, — ето го часа на борбата, ето че започва истинската агония.

И наистина, челото на умиращия се покри с пот. Очите му се отвориха отново и от тях сякаш изскочи мълния. Той направи движение, което показваше, че иска да пие. Веднага побързаха да му предложат вода, вино, оранжада, но той поклащаше глава. Изобщо не беше онова, което той искаше. Той направи знак да му донесат перо, мастило и хартия.

Подчиниха му се, както за да изпълнят желанието му, така и за да не би някоя мисъл на гения, дори и мисъл, породена от бълнуване, да бъде изгубена. Той взе перото и с твърда ръка начерта тези две думи:

Да заспя, да умра!

Това бяха двете думи на Хамлет^[2].

Жилбер се направи, че не разбира. Мирабо захвърли перото, сграбчи гръдта си с цели длани, сякаш за да я разкъса, нададе няколко нечленоразделни вика, хвана отново перото и правейки свръхчовешко усилие, за да заповяда на болката да спре за миг, написа:

Болките станаха мъчителни, непоносими. Трябва ли да се остави един приятел да бъде измъчван сякаш на колело, когато мъките му могат да бъдат спестени с няколко капки опиум?

Но докторът се колебаеше. Да, както бе обещал на Мирабо, той беше тук, лице в лице със смъртта, но за да се бори с нея, а не за да й помага.

Болките ставаха все по-жестоки. Умиращият се вцепеняваше, ръцете му се сгърчваха, той хапеше възглавницата си. Накрая болките разкъсаха връзките на парализата.

— О, лекари, лекари! — провикна се той изведнъж. — Не сте ли мой лекар и мой приятел, Жилбер? Не ми ли обещахте да ми спестите мъките на подобна смърт? Искате да отнеса в гроба съжалението, че съм ви се доверил? Жилбер, обръщам се към приятелството ви! Обръщам се към честта ви!

И с въздишка, със стенание и с вик на болка той се отпусна на възглавницата си. Жилбер въздъхна на свой ред и протегна ръка на Мирабо.

— Добре, приятелю мой — каза той, — ще ви се даде онова, което искате.

И той взе перото, за да напише рецепта, която не беше за друго, а за една голяма доза сироп от бял мак с дестилирана вода. Но едва бе написал последната дума, когато Мирабо седна в леглото и протегна ръка, искайки перото. Жилбер побърза да му го даде. Тогава, с ръката на агонизиращ човек, сгърчена от смъртта, той сграбчи хартията и с едва разчитащ се почерк написа:

Бягайте! Бягайте! Бягайте!

Поиска да се подпише. Но успя да надраска само първите четири букви на името си и като протегна ръка към Жилбер, прошепна:

— За нея.

И падна обратно на възглавницата неподвижен, невиждащ, бездиханен. Той беше мъртъв.

Жилбер се приближи до леглото, погледна го, опипа пулса, сложи ръка на сърцето му. После, като се обърна към зрителите на тази върховна сцена, каза:

— Господа, Мирабо не страда вече.

И като допря за последен път устни до челото на мъртвеца, той взе хартията, на която единствен знаеше предназначението, сгъна я с почти религиозна почит и я сложи до гърдите си, без да помисли, че има правото да я задържи дори и секунда повече от времето, необходимо, за да отиде от „Шосе-д’Антен“ в Тюйлери, според разпореждането на знаменития покойник.

Няколко секунди след излизането на доктора от стаята на покойния на улицата се надигна силен вопъл. Това беше шумът, предизвикан от смъртта на Мирабо, който започваше да се разпространява. Скоро влезе един скулптор — той беше изпратен от Жилбер, за да запази за потомството картината на големия оратор в момента, когато в битката му със смъртта, той беше паднал.

Няколко минути вечност вече бяха придали на тази маска спокойствието, което една могъща душа отпечатва, напускайки тялото, върху физиономията, която е оживявала.

Мирабо не е мъртъв, Мирабо изглежда сякаш спи и сънува сън, изпълнен с живот и усмихнати блянове.