Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (76)

75.
Онова, което каза кралят; онова, което каза кралицата

Жилбер изпълни точно двойното обещание, което бе дал на Мирабо.

Прибирайки се в Париж, той срещна Камий Демулен, живия вестник, олицетворението на вестникарството от онова време. Той му съобщи за болестта на Мирабо, която умишлено представи като по-тежка, отколкото беше, не че не можеше и да стане, ако Мирабо извършеше нещо непредпазливо, но не и такава, каквато беше в момента. После отиде в Тюйлери и съобщи за същата тази болест на краля. Кралят се задоволи да каже:

— Аха! Бедният граф! И загубил ли е апетит?

— Да, сир — отвърна Жилбер.

— Тогава е тежко болен — каза кралят.

И заговори за друго. Като излезе от краля, Жилбер влезе при кралицата и й повтори същото, което беше казал на краля. Високомерното чело на дъщерята на Мария-Терезия се набръчка.

— Защо — каза тя — тази болест не го прихвана в утрото на деня, когато произнесе своята хубава реч за трицветното знаме?

После, сякаш разкайвайки се, че се е изтървала пред Жилбер, като е изразила омраза към този символ на френската националност, тя каза:

— Няма значение, би било твърде голямо нещастие за Франция и за нас, ако това неразположение се задълбочи.

— Мислех, че съм имал честта и преди да кажа на кралицата — повтори Жилбер, — че е нещо повече от неразположение, че е болест.

— Която вие ще овладеете, докторе — каза кралицата.

— Правя каквото мога, госпожо, но не обещавам.

— Докторе — каза кралицата, — разчитам на вас да получавам новини за господин Дьо Мирабо, чувате ли ме добре?

И заговори за нещо друго. Вечерта, в уречения час, Жилбер изкачваше стълбата пред малкия дворец на Мирабо.

Мирабо го очакваше, легнал на един шезлонг. Но понеже го накараха да изчака няколко секунди в салона под предлог, че трябва да предупредят графа за идването му, на влизане Жилбер хвърли един поглед наоколо и очите му се спряха на един муселинен ешарф, забравен на фотьойла.

Но било за да отклони вниманието на Жилбер, било защото придаваше голямо значение на въпроса, който трябваше да последва първите разменени между него и доктора думи, Мирабо каза:

— А, това сте вие! Научих, че вече сте изпълнили една част от обещанието си. Париж знае, че съм болен, и на бедния Тейш не му остават и десет минути, през които да не дава сведения на приятелите ми, които идват да видят дали ми е по-добре, и на враговете ми, които идват да видят дали не ми е по-зле. Ето това е по първата част. Сега, удържахте ли и втората част на обещанието?

— Какво искате да кажете? — попита усмихнат Жилбер.

— Добре знаете какво.

Жилбер сви рамене в знак на отрицание.

— Бяхте ли в Тюйлери?

— Да.

— Видяхте ли краля?

— Да.

— Видяхте ли кралицата?

Жилбер кимна.

— И вие им съобщихте, че скоро ще се отърват от мен?

— Съобщих им поне, че сте болен.

— И какво казаха те?

— Кралят попита дали сте загубили апетит.

— И като му отговорихте утвърдително?

— Много искрено ви съжали.

— Добър крал! В деня на смъртта си ще каже на своите приятели като Леонид^[1]: „Довечера ще вечерям у Плутон.“ А кралицата?

— Кралицата ви съжали и се осведоми с интерес за вас.

— С какви думи, докторе? — каза Мирабо, който придаваше очевидно голяма стойност на отговора, който щеше да му даде Жилбер.

— Ами с много хубави думи — отвърна докторът.

— Дадохте ми дума да ми повторите буквално онова, което тя ви каже на вас.

— О! Не бих могъл да си спомня дума по дума.

— Докторе, вие не сте забравили нито една сричка.

— Кълна ви се…

— Докторе, имам думата ви. Да не искате да ви смятам за човек без чест?

— Много сте взискателен, графе.

— Ето такъв съм.

— И вие искате непременно да ви повторя думите на кралицата?

— Дума по дума.

— Е, добре, тя каза, че тази болест е трябвало да ви прихване в утрото на деня, когато сте защитили от трибуната трицветното знаме.

Жилбер искаше да прецени влиянието, което кралицата имаше върху Мирабо.

Той подскочи на шезлонга така, сякаш някой го беше поставил в контакт с батерия.

— Неблагодарни крале! — промърмори той. — Тази реч й е била достатъчна, за да забрави цивилната листа от двайсет и четири милиона и четирите милиона издръжка за нея лично! Но тази жена не знае, на тази кралица не й е известно, че ставаше въпрос да завоювам отново с един удар моята популярност, изгубена заради нея! Та тя вече не си и спомня, че аз предложих отлагането на присъединяването на Авиньон към Франция, за да се запазят религиозните скрупули на краля! Грешка! Та тя вече не си спомня, че по време на моето председателство при якобинците, председателство от три месеца, което ми отне десет години от живота, защитих закона за Националната гвардия, ограничаващ гражданите с политически права! Грешка! Та тя не си спомня вече, че по време на дискусията в Събранието относно законопроекта за клетвата на свещениците аз поисках да се ограничи полагането на клетва само за свещениците изповедници! Грешка! О, тези грешки! Тези грешки! Добре платих за тях! — продължи Мирабо. — И при все това тези грешки изобщо не ме повалиха. Защото има времена странни, особени, ненормални, когато човек изобщо не се проваля заради грешките, които допуска. Един ден, пак заради тях, защитавах становище по един въпрос на справедливост и на хуманност — хвърляха нападки по повод бягството на лелите на краля. Предлагаха закон против емиграцията. Аз се провикнах: „Ако създадете закон против емигрантите, заклевам се да не му се подчиня никога!“ И законопроектът беше отхвърлен единодушно. Е, добре, това, което не можаха да направят моите неуспехи, го постигна триумфът ми. Нарекоха ме диктатор, хвърлиха ме на трибуната по пътя на гнева, най-лошия път, по който може да тръгне един оратор. Триумфирах още веднъж, но нападайки якобинците. Тогава якобинците се заклеха да ме убият, глупците! Дюпор, Ламет, Барнав, те не виждат, че убивайки ме, дават диктатурата в ръцете на Робеспиер. Мен, когото би трябвало да пазят като зеницата на окото си, ме смачкаха с тяхното глупаво мнозинство. Накараха кървава пот да потече по челото ми. Накараха ме да изпия горчивата чаша до дъно. Сложиха ми корона от тръни, наложиха ме с тояги, разпънаха ме в края на краищата! Щастлив съм, че понесох тези мъки като Христос за един въпрос на човещина… Трицветното знаме! Та те не виждат, че това е единственото убежище. Че ако искат да дойдат и законно, публично да седнат в неговата сянка, може би тази сянка все пак ще ги спаси? Но кралицата не иска да бъде спасена, тя иска да бъде отмъстена. Тя не приема никаква разумна мисъл. Начинът, който предлагам като единствено ефикасен, тя отхвърля най-много — да бъде умерена, справедлива и, доколкото това е възможно, винаги да има право. Поисках да спася две неща едновременно, монархията и свободата — неблагодарна битка, в която се боря сам, изоставен, и срещу какво? Ако беше срещу хора, това би било нищо; срещу лъвове също би било нищо. Но това е борба срещу стихия, срещу море, срещу вълна, която се надига, срещу прилив, който приижда! Вчера ми беше до глезените. Днес ми е до коленете. Утре ще ми е до пояса. Вдругиден ще е над главата ми… И така, чуйте, докторе, трябва да бъда откровен с вас. Най-напред ме обхвана мъка, а после отвращение. Бях мечтал за ролята на съдник между революцията и монархията. Мислех да придобия влияние над кралицата като мъж и като мъж в един хубав ден, когато тя навлезе непредпазливо в реката и загуби почва под краката си, да се хвърля във водата и да я спася. Но не. Поискаха да ме компрометират, да унищожат популярността ми, да ме погубят, да ме унищожат, да ме направят безсилен за добро и за зло. И така, сега най-доброто, което мога да направя, докторе, ще ви го кажа — това е да умра навреме. Това е най-вече да се просна артистично като античен атлет. Това е да подложа грациозно гърлото си и да изпусна благоприлично последна въздишка.

И Мирабо се остави да падне обратно на шезлонга, чиято възглавница захапа с всичка сила. Жилбер знаеше това, което беше поискал да узнае, сиреч къде бяха животът и смъртта на Мирабо.

— Графе — попита той, — какво бихте казали, ако утре кралят изпрати да питат за вас?

Болният направи едно движение с рамене, което искаше да каже: „Ще ми е все едно!“

— Кралят… или кралицата — добави Жилбер.

Мирабо се надигна, облегнат на двата си юмрука, като приседнал лъв, и се опита да проникне до дъното на сърцето на Жилбер.

— Няма да го направи — каза той.

— Но ако все пак го направи?

— Мислите ли — каза Мирабо, — че ще падне чак дотам?

— Не мисля нищо. Предполагам, допускам.

— Добре — каза Мирабо, — ще почакам до утре вечер.

— Какво искате да кажете?

— Приемете думите ми в смисъла, в който са, докторе, и не виждайте в тях друго, освен това, което искат да кажат. Ще чакам утре до вечерта.

— И утре вечерта?

— Е, добре, ако до утре вечерта тя изпрати някого, ако например е дошъл господин Вебер, вие ще имате право, а аз ще греша. Но, ако, напротив, никой не дойде… О, тогава, докторе вие ще грешите, а аз ще имам право!

— Добре, до утре вечер. Дотогава, скъпи мой Демостен^[2], тишина, почивка и спокойствие.

— Няма да напускам шезлонга си.

— А този ешарф?

Жилбер показа с пръст предмета, който пръв бе привлякъл вниманието му на влизане в стаята. Мирабо се усмихна.

— Честна дума! — каза той.

— Хубаво! — каза Жилбер. — Опитайте да прекарате една спокойна нощ и аз отговарям за вас.

И излезе. На вратата го очакваше Тейш.

— Е, какво, добри ми Тейш, твоят господар се оправя — каза докторът.

Старият слуга тъжно поклати глава.

— Какво — каза Жилбер, — нима се съмняваш в думите ми?

— Съмнявам се във всичко, господин докторе, докато неговият зъл гений е до него.

И той въздъхна, оставяйки Жилбер на тясното стълбище. На ъгъла на една от площадките Жилбер видя нещо като забулена сянка, която го очакваше. Като го видя, тази сянка нададе лек вик и изчезна зад една врата, полуотворена, сякаш за да улесни това отстъпление, което приличаше на бягство.

— Каква е тази жена? — попита Жилбер.

— Това е тя — отвърна Тейш.

— Коя тя?

— Жената, която прилича на кралицата.

За втори път Жилбер бе поразен от същата мисъл, чувайки същото изречение. Той направи две крачки напред, сякаш искаше да последва привидението. Но се спря, шепнейки:

— Невъзможно!

И продължи по пътя си, оставяйки стария прислужник в отчаяние, че дори толкова учен човек, какъвто беше докторът, не предприема нищо, за да прогони демона, когото той вземаше, бидейки най-дълбоко убеден в това, за пратеник на ада.

Мирабо прекара нощта много добре. На другия ден, рано сутринта, той повика Тейш и го накара да отвори прозорците, за да подиша утринен въздух. Единственото нещо, което безпокоеше стария слуга, беше трескавото нетърпение, от което болният изглеждаше обзет.

Когато, запитан от господаря си, той отвърна, че е едва осем часът, Мирабо не пожела да повярва и го накара да донесе часовника му, за да се убеди сам. Този часовник той сложи на масичката до леглото си.

— Тейш — каза Мирабо на стария прислужник, — вие ще заемете долу мястото на Жан, който днес ще ми прислужва.

— О, Боже мой! — каза Тейш. — Да не би да имам нещастието господин графът да е недоволен от мен?

— Напротив, добри ми Тейш — каза Мирабо разнежено, — тъкмо защото не се доверявам на никого, освен на тебе, те пращам на вратата. На всекиго, който дойде да пита за новини за мен, ще казваш, че се подобрявам, но още не приемам. Само ако идват от страна на… — Мирабо се спря, после продължи. — Само ако идват от двореца, ако изпратят някого от Тюйлери, ще накараш пратеника да се качи, чу ли ме добре? Под какъвто и да било предлог няма да го оставяш да си тръгне, преди да съм говорил с него. Както виждаш, добри ми Тейш, отдалечавайки те от себе си, аз те издигам до свой довереник.

Тейш взе ръката на Мирабо и я целуна.

— О, господин графе! — каза той. — Само да искахте да живеете…

И излезе.

— По дяволите! — каза Мирабо, гледайки го как се отдалечава. — Точно това е трудното.

В десет часа Мирабо стана и се облече с известно кокетство. Жан го среса и го обръсна, после му приближи един фотьойл до прозореца. От този прозорец той можеше да вижда улицата.

При всеки удар на чукчето, при всяко позвъняване на звънеца от отсрещната къща би могло да се види неспокойното му лице да се появява иззад повдигнатата завеса, пронизващият му поглед да оглежда улицата, после завесата падаше, за да се повдигне отново при следващия звън на звънеца или удар на чукчето.

Към два часа Тейш се качи, следван от един лакей. Сърцето на Мирабо заби силно. Лакеят беше без ливрея.

Първото, което мина през ума на Мирабо, беше, че този безличен човек идва от страна на кралицата и е облечен така, за да не изложи тази, която го изпраща. Мирабо се лъжеше.

— Изпраща го господин доктор Жилбер — каза Тейш.

— А! — каза Мирабо, побледнявайки, сякаш беше двайсет и пет годишен и очаквайки пратеник от госпожа Дьо Моние, е видял да идва пратеник на неговия чичо.

— Господине — каза Тейш, — понеже това момче идва от страна на господин доктор Жилбер и е приносител на писмо за вас, реших, че мога заради него да направя едно изключение от нарежданията.

— И си направил добре — каза графът.

После се обърна към лакея.

— Къде е писмото? — попита той.

Онзи го държеше в ръка и го подаде на графа.

Мирабо го отвори. То съдържаше само тези няколко думи:

Съобщете ми какво ново има. Ще бъда при вас към единайсет часа вечерта. Надявам се, че първите думи, които ще ми кажете, са, че аз съм бил прав, а вие сте грешали.

— Ще кажеш на господаря си, че си ме намерил на крака и че го чакам тази вечер — каза Мирабо на лакея.

После каза на Тейш:

— Нека момчето си отиде доволно.

Тейш направи знак, че разбира, и отведе прислужника. Часовете се заредиха един след друг. Звънецът не спираше да звъни, чукчето отекваше. Цял Париж се разписваше у Мирабо. На улицата имаше групи от народа, които, научили новината не така, както я бяха разказали вестниците, не искаха да повярват на успокоителните съобщения на Тейш и принуждаваха колите да поемат наляво или надясно, та шумът от колелата да не уморява знаменития болен.

Към пет часа Тейш прецени, че трябва да се качи за втори път в стаята на Мирабо, за да му съобщи тази новина.

— А, като те видях, бедни мой Тейш, помислих, че ще ми съобщиш нещо по-добро! — каза Мирабо.

— Нещо по-добро! — каза Тейш учудено. — Не мислех, че мога да съобщя на господин графа за нещо по-добро от подобно доказателство за обич.

— Имаш право, Тейш — каза Мирабо, — аз съм неблагодарник.

Обаче щом Тейш затвори вратата, Мирабо отвори прозореца. Той излезе на балкона и направи с ръка знак на благодарност към добрите хора, които бдяха над почивката му. Те го познаха и виковете „Да живее Мирабо!“ отекнаха от единия до другия край на улица „Шосе-д’Антен“.

За какво ли мислеше Мирабо, докато му оказваха тази неочаквана почит, която при всички други обстоятелства щеше да накара сърцето му да подскочи от радост?

Той мислеше за онази високомерна жена, която изобщо не се безпокоеше за него и погледът му търсеше сред групите, наблъскали се около къщата му, дали няма да види някой лакей в синя ливрея, идващ откъм булевардите.

Прибра се в стаята си със свито сърце. Здрачът започваше да пада — той не беше видял нищо.

Вечерта се изниза, както и денят. Нетърпението на Мирабо се бе сменило с мрачна горчивина. Обезнадежденото му сърце вече не реагираше на звънеца и чукчето. Не, той чакаше с лице, обагрено от мрачна горчивина, онова доказателство за интерес, което му беше почти обещано и което не идваше. В единайсет часа вратата се отвори и Тейш съобщи за доктор Жилбер. Той влезе усмихнат и беше поразен от израза на лицето на Мирабо. Това лице бе вярно огледало на смута в сърцето му. Жилбер се съмняваше във всичко.

— Не са ли идвали? — попита той.

— Откъде? — отвърна Мирабо.

— Знаете добре какво искам да кажа.

— Аз ли? Не, кълна се в честта си!

— От двореца… От нейна страна… От името на кралицата?

— Ни най-малко, драги докторе. Никой не е идвал.

— Невъзможно! — каза Жилбер.

Мирабо сви рамене.

— Наивен е вярващият в доброто! — каза той.

После хвана с конвулсивно движение ръката на Жилбер.

— Искате ли да ви кажа какво сте правили днес, докторе? — попита той.

— Аз ли? — каза докторът. — Правих почти същото, което правя всеки ден.

— Не, защото не ходите всеки ден в двореца, а днес сте били там. Не, защото не виждате всеки ден кралицата, а днес сте я видели. Не, защото не всеки ден си позволявате да й давате съвети, а днес сте й дали един.

— Хайде де! — каза Жилбер.

— Ето на, докторе, виждам какво е станало, чувам какво се казва, сякаш съм бил там.

— Е, добре, господин ясновидецо, какво стана? Какво се каза?

— Вие сте отишли в Тюйлери днес в един часа. Поискали сте да говорите с кралицата. Говорили сте с нея. Казали сте й, че състоянието ми се влошава, че би било добре за нея като кралица, добре за нея като жена, да изпрати някого да се осведоми за здравето ми, ако не от загриженост, поне от пресметливост. Тя е спорила с вас. Изглеждала е убедена, че сте прав. Отпратила ви е, казвайки, че ще изпрати някого у дома. Вие сте си тръгнали щастлив и удовлетворен, разчитайки на кралската дума, а тя — тя е останала високомерна и огорчена, надсмиваща се над вашето лековерие, което не знае, че кралската дума с нищо не задължава… Хайде, вие сте почтен човек, докторе — каза Мирабо, гледайки Жилбер в лицето, — така ли беше?

— Наистина — каза Жилбер, — ако бихте били там, драги графе, нямаше да можете да видите и да чуете по-добре.

— Некадърници! — каза с горчивина Мирабо. — Като ви казвах, че всъщност нищо не знаят да направят… Кралската ливрея, влизаща в дома ми днес, сред тази тълпа, която викаше: „Да живее Мирабо!“, пред вратата и под прозорците ми, щеше да им възвърне популярността за цяла година.

И Мирабо, поклащайки глава, бързо вдигна ръка към очите си. Учуден, Жилбер го видя да бърше една сълза.

— Какво ви е, графе? — попита той.

— На мен ли? Нищо! — отвърна Мирабо. — Имате ли новини от Националното събрание, от корделиерите или от якобинците? Дали Робеспиер е изцедил някоя нова реч или Марат е избълвал някой нов памфлет?

— От дълго време ли не сте яли? — попита Жилбер.

— От два часа следобед.

— В такъв случай ще влезете във ваната, скъпи графе.

— Виж ти! Това е чудесна идея, докторе. Жан, ваната.

— Тук ли, господин графе?

— Не, не, оттатък, в тоалетната стая.

След десет минути Мирабо беше във ваната и както обикновено, Тейш изпращаше Жилбер.

Мирабо се надигна от ваната, за да проследи с очи доктора. После, когато го изгуби от поглед, той нададе ухо, за да чуе шума от стъпките му. После остана неподвижен, докато чу вратата на къщата да се отваря и затваря отново.

Тогава позвъня силно.

— Жан — каза той, — накарайте да поставят една маса в стаята ми и идете да попитате от мое име Олива дали ще иска да ми окаже благоволението да вечеря с мен.

После, когато лакеят излизаше, за да изпълни заповедта, Мирабо извика:

— Цветя, най-вече цветя! Обожавам цветята.

 

 

В четири часа сутринта доктор Жилбер бе събуден от силен звън на звънеца.

— Аха! — каза той, скачайки от леглото си. — Сигурен съм, че господин Дьо Мирабо е по-зле!

Докторът не се лъжеше. Мирабо, след като бе накарал да му сервират вечерята, след като бе накарал да покрият масата с цветя, беше отпратил Жан и беше наредил на Тейш да върви да спи. После беше затворил всички врати с изключение на онази, която водеше към непознатата жена, която старият прислужник наричаше неговия зъл гений. Но двамата прислужници не си легнаха. Само Жан, въпреки че беше по-млад, заспа на един фотьойл в преддверието. Тейш остана да бди.

В четири часа без четвърт отекна силен звън. И двамата се хвърлиха към спалнята на Мирабо. Вратите бяха затворени. Тогава им хрумна да заобиколят през апартамента на непознатата жена и можаха да проникнат до спалнята.

Мирабо, съсипан, полуприпаднал, удържаше жената в ръцете си, несъмнено за да не може да повика помощ, и тя, ужасена, звънеше със звънчето на масата, не можейки да отиде до шнура на звънеца при камината.

Като видя двамата прислужници, тя ги повика на помощ колкото за Мирабо, толкова и за себе си. В конвулсиите си Мирабо я задушаваше.

Би могло да се каже, че Смъртта, преоблечена, се опитва да я отмъкне в гроба.

Благодарение на общите усилия на двамата прислужници ръцете на умиращия се разтвориха. Мирабо се стовари обратно на стола си, а тя, цялата в сълзи, влезе в апартамента си. Тогава Жан бе изтичал да търси доктор Жилбер, докато Тейш се опитваше да даде първа помощ на господаря си.

Жилбер не губи време нито да кара да впрягат, нито да търси кола. От улица „Сен Оноре“ до „Шосе-д’Антен“ пътят не беше дълъг. Той последва Жан и след десет минути пристигна в дома на Мирабо. Тейш чакаше в долния вестибюл.

— Е, добре, приятелю, какво има пак? — попита Жилбер.

— Ах, господине! — каза старият прислужник. — Тази жена, все тази жена и освен това тези проклети цветя. Ще видите, ще видите!

В този момент се чу нещо като ридание. Жилбер се качи, вземайки по няколко стъпала наведнъж. Щом стигна до последните стъпала на стълбата, една врата, съседна на вратата на Мирабо, се отвори, изведнъж се появи една жена, увита в бял пеньоар, която падна в краката на Жилбер.

— О! Жилбер, Жилбер! — каза тя, протягайки ръце към гърдите му. — В името на небето, спасете го!

— Никол! — извика Жилбер. — Никол! О, нещастнице! Значи сте били вие!

— Спасете го! Спасете го! — каза Никол.

Жилбер остана за миг като погълнат от една ужасна мисъл.

— О! — прошепна той. — Бозир продава памфлети срещу него. Никол е негова любовница! Той наистина е загубен, щом Калиостро стои зад всичко това.

И се устреми към апартамента на Мирабо, разбирайки добре, че няма нито миг за губене.