Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (75)

74.
Жените и цветята

Няколко месеца след събитията, които току-що разказахме, към края на март 1791 година, една кола, движейки се бързо по пътя от Аржантьой за Бесон направи завой на една осма от левгата преди града и подкара към замъка Маре, чиято решетка се отвори пред нея и спря в дъното на втория двор, близо до първото стъпало на парадното стълбище.

Часовникът на фронтона на сградата показваше осем часа сутринта.

Един стар прислужник, който изглежда нетърпеливо очакваше пристигането на колата, се устреми към вратичката й, която отвори, и един човек, облечен изцяло в черно, скочи на стъпалата.

— Ах, господин Жилбер! — каза камериерът. — Ето че най-накрая пристигнахте!

— Какво се е случило, бедни мой Тейш? — попита докторът.

— Уви, господине! Ще видите — отвърна прислужникът.

И като вървеше пред доктора, той го преведе през билярдната, където лампите, несъмнено запалени в късен нощен час, още горяха. После през трапезарията, чиято маса, покрита с цветя, отпушени бутилки и сладкиши, свидетелстваше за една вечеря, продължила извън обичайните часове за това.

Жилбер хвърли към тази сцена на безпорядък, който доказваше колко малко се следват неговите предписания, един скръбен поглед. После, като сви с въздишка рамене, той тръгна по стълбите към стаята на Мирабо, разположена на първия етаж.

— Господин графе — каза прислужникът, влизайки пръв в стаята, — пристигна господин доктор Жилбер.

— Какво, докторът ли? — каза Мирабо. — Търсили сте го за подобна дреболия?

— Дреболия! — промърмори бедният Тейш. — Съдете сам, господине.

— О, докторе! — каза Мирабо, повдигайки се на леглото. — Повярвайте, съжалявам, че са ви обезпокоили така, без да ме питат.

— Най-напред, скъпи графе, никога не съм обезпокоен, когато ми се предостави случай да ви видя. Вие знаете, че практикувам само за няколко приятели и на тях принадлежа изцяло. Да видим какво е станало? И най-вече никакви тайни! Тейш, дръпнете завесите и отворете прозорците.

Когато тази заповед беше изпълнена, светлината заля стаята на Мирабо чак до най-далечните кътчета и докторът можа да види промяната, станала с цялата личност на знаменития оратор за близо месец, откакто не беше се срещал с него.

— Аха! — каза той въпреки волята си.

— Да — каза Мирабо, — променил съм се, нали? Ще ви кажа откъде идва това.

Жилбер се усмихна тъжно. Но като разумен лекар, който винаги има полза от това, което му казва болният, та било то и лъжа, го остави да говори.

— Знаете ли — продължи Мирабо — какъв въпрос се обсъждаше вчера?

— Да, този за мините.

— Въпросът е малко познат, малко или изобщо не е разглеждан задълбочено. Интересите на собствениците и на държавата не са много ясни. Впрочем граф Дьо ла Марк, моят близък приятел, е твърде заинтересуван от него. Половината му състояние зависи от това. А кесията му, драги докторе, винаги е била на мое разположение. Трябва да бъда признателен. Говорих или по-скоро нападах пет пъти. При последното нападение оставих противника напълно сразен, но бях убит или почти убит на място. При все това, като се прибрах, поисках да ознаменувам победата. Имаше няколко приятели на вечеря. Смяхме се, говорихме си чак до три часа сутринта. Легнах си в три, а в пет часа сутринта бях обхванат от болки. Крещях като глупак, а Тейш, нали си е страхопъзльо, се уплашил и изпратил да ви викат. Сега знаете толкова, колкото и аз. Ето ви пулса, ето ви езика. Страдам като прокълнат грешник! Оправете ме, ако можете. Що се отнася до мен, аз повече не се бъркам.

Жилбер бе твърде квалифициран лекар, за да не установи без помощта на пулса и езика колко тежко е състоянието на Мирабо. Болният беше пред задушаване, дишаше с мъка, лицето му беше подпухнало от задържането на кръвта в дробовете. Той се оплакваше от студенина в крайниците и от време на време жестоката болка изтръгваше от него било въздишка, било вик. Докторът поиска все пак да затвърди мнението си, вече почти оформено, като провери пулса. Пулсът бе конвулсивен и пресеклив.

— Хайде — каза Жилбер, — този път ще е едно нищо, драги графе. Но е време.

И той измъкна от джоба си чантичката с инструменти с онази бързина и спокойствие, които са отличителните знаци на гения.

— Аха! — каза Мирабо. — Ще ми пускате кръв?

— На секундата.

— От лявата или от дясната ръка?

— Нито от едната, нито от другата, дробовете ви са вече твърде задръстени. Ще ви пусна кръв от крака, докато Тейш отиде да потърси в Аржантьой синап и кантариди^[1], за да ви сложим синапени лапи. Вземете колата ми, Тейш.

— По дяволите! — каза Мирабо. — Изглежда, че както казвате, е време, докторе.

Без да му отговори, Жилбер незабавно пристъпи към операцията и скоро черна и гъста кръв, след като се поколеба за миг, бликна от крака на болния. Облекчението дойде мигновено.

— Ах, проклятие! — каза Мирабо, дишайки по-леко. — Вие сте велик човек, докторе.

— А вие сте велик луд, графе, за да рискувате така един живот, толкова скъп на приятелите ви и на Франция, за няколко часа мнимо удоволствие.

Мирабо се усмихна меланхолично, почти с ирония.

— Ами, драги докторе! — каза той. — Вие преувеличавате онова, което приятелите ми и Франция мислят за мен.

— Честна дума — каза, смеейки се, Жилбер, — великите хора винаги се оплакват от неблагодарността на другите, а всъщност те са неблагодарници. Разболейте се сериозно и утре цял Париж ще бъде под прозорците ви. Умрете вдругиден и цяла Франция ще тръгне на погребалното ви шествие.

— Знаете ли, че това, което ми казвате, е твърде утешително? — отвърна със смях Мирабо.

— Казвам ви го точно защото можете да видите едното, без да рискувате другото, и наистина имате нужда от голяма демонстрация, за да се повдигне духът ви. Оставете ме да ви заведа за два часа до Париж, графе. Оставете ме да кажа на момчето за поръчки на ъгъла на първата улица, че вие сте болен, и ще видите.

— Мислите ли, че мога да бъда преместен в Париж?

— Да, дори още днес… Какво чувствате?

— Дишам по-свободно, главата ми се прочисти, мъглата, която беше пред очите ми, изчезна… Продължават да ме болят вътрешностите.

— О! За това са необходими синапените лапи, драги графе. Кръвопускането свърши своята работа, сега е ред на синапа. А! Ето го и Тейш.

И наистина Тейш влезе още в същия миг, носейки исканите съставки. Четвърт час по-късно, подобрението, предсказано от доктора, настъпи.

— Сега — каза Жилбер — ви оставям да почивате един час и след това ще ви отведа.

— Докторе — каза Мирабо, смеейки се, — бихте ли ми разрешили да тръгна довечера и да ви определя среща в палата си на „Шосе-д’Антен“ в единайсет часа?

Жилбер погледна Мирабо. Болният разбра, че лекарят му е отгатнал причината за това закъснение.

— Какво искате! — каза Мирабо. — Имам посещение.

— Скъпи графе — отвърна Жилбер, — добре видях цветята на масата в трапезарията. Вчера вечерта не сте давали само вечеря за приятели, нали?

— Знаете, че не мога да мина без цветя — те са моята лудост.

— Да, но не са били само цветята, графе!

— Проклятие! Ако цветята са ми необходими, трябва да си понасям последиците от тази необходимост.

— Графе, графе, вие ще се убиете! — каза Жилбер.

— Признайте, докторе, че поне ще бъде очарователно самоубийство.

— Графе, няма да ви напусна през целия ден.

— Докторе, дал съм дума, вие не искате да ме накарате да не я удържа.

— Ще бъдете ли тази вечер в Париж?

— Казах ви, че ще ви чакам в единайсет часа в моя малък палат на улица „Шосе-д’Антен“… Видяхте ли го вече?

— Не още.

— Това е една придобивка заради Жюли, съпругата на Талма… Наистина, чувствам се съвсем добре, докторе.

— С други думи, гоните ме.

— О! Съвсем не…

— Всъщност добре правите. Дежурен съм в Тюйлери.

— Аха! Ще видите кралицата — каза Мирабо намръщен.

— Вероятно. Имате ли някакво съобщение за нея?

Мирабо се усмихна горчиво.

— Не бих си позволил подобна волност, докторе. Дори не й казвайте, че сте ме видели.

— Защо така?

— Защото, ако ви запита дали съм спасил монархията, както й обещах да направя, ще трябва да й отговорите, че не. Макар че — добави Мирабо с нервен смях — грешката е много повече нейна, отколкото моя.

— Вие не искате да й кажа, че прекалената работа и вашата борба от трибуната ви убиват.

Мирабо размисли за миг.

— Да — отвърна той, — кажете й това. Изкарайте ме дори по-болен, отколкото съм, ако искате.

— Защо?

— Просто така… От любопитство… За да си дам сметка за нещо…

— Добре.

— Обещавате ли, докторе?

— Обещавам.

— И ще ми повторите онова, което ще каже?

— Собствените й думи.

— Добре… Сбогом, докторе. И хиляди благодарности.

И той протегна ръка на Жилбер.

Жилбер погледна втренчено Мирабо, когото този поглед изглежда смути.

— Впрочем — каза болният, — преди да си тръгнете, какво ще ми предпишете?

— О! — отвърна Жилбер. — Топли и съвсем разредени напитки, цикория или пореч, диета и най-вече…

— Най-вече?

— Никакви болногледачки, по-млади от петдесет години… Чувате ли, графе?

— Докторе — каза Мирабо със смях, — по-скоро за да избегна предписанието ви, ще си взема две по на двайсет и пет!

На вратата Жилбер срещна Тейш. В очите на бедния прислужник имаше сълзи.

— О, господине! — каза той. — Защо си отивате?

— Отивам си, защото ме изгониха, драги Тейш — засмя се Жилбер.

— И всичко това заради тази жена! — прошепна старецът. — И всичко това, защото тази жена прилича на кралицата! Толкова гениален човек, както казват! Боже мой! Трябва да е глупак!

И след като направи това заключение, той отвори вратичката на Жилбер, който се качи в колата много замислен, питайки се съвсем тихичко:

— Какво искаше да каже с тази жена, която приличала на кралицата?

За миг той спря ръката на Тейш, сякаш за да го попита. Но вместо това, още по-тихичко си каза:

— Е, добре, какво да правя? Това си е тайна на господин Дьо Мирабо, а не моя. Кочияш, към Париж!