Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (73)

72.
Отчетът

Останали сами, шестимата маскирани мъже и председателят размениха няколко думи с тих глас. После Калиостро каза високо:

— Нека всички бъдат въведени. Готов съм да дам отчет, както обещах.

Веднага вратата се отвори. Членовете на обществото, които се разхождаха двама по двама или разговаряха на групички в криптата, бяха въведени и отново изпълниха обичайната зала за заседания.

Едва вратата беше затворена след последния член, когато Калиостро, протягайки ръка като човек, който знае цената на времето и който не иска да губи нито секунда, каза с висок глас:

— Братя, някои от вас може би присъстваха на едно събрание, което се състоя точно преди двайсет години на пет мили от бреговете на Рейн и на две мили от селото Даненфелс, в една от пещерите на Мон-Тонер. Ако някои от вас са присъствали, нека тези уважаеми поддръжници на великата кауза, която прегърнахме, вдигнат ръка и кажат: „Аз бях там.“ Пет или шест ръце се издигнаха в тълпата и се раздвижиха над главите. В същото време пет или шест гласа повториха, както беше поискал председателят:

— Аз бях там!

— Добре — каза ораторът. — Другите са мъртви или, разпръснати по земното кълбо, работят за общото дело, свято дело, защото е дело на цялото човечество. Има вече двайсет години, откакто това дело, което ще проследим през различните му периоди, беше едва наченато. Тогава светлината, която ни огрява, беше едва в изгрева си и най-твърдите погледи не виждаха бъдещето, освен през облаците, през които може да проникне само погледът на избраниците. На това събрание ще обясня по какво чудо смъртта, която не е нещо друго за човека, освен забрава за изминалото време и отминалите събития, не съществува за мен, или по-скоро от двайсет века насам ме полага трийсет и два пъти в гроба, без различните тела, ефимерни наследници на моята безсмъртна душа, да изпитат тази забрава, която, както ви казах, е самата истинска смърт. Така че аз успях да проследя през вековете развитието на словото Христово и да видя как народите бавно, но сигурно преминават от робство към крепостничество и от крепостничество към онова състояние на ламтеж, което предшества свободата. Както нощните звезди, които бързат и които, преди слънцето да е залязло, вече блестят по небето, ние видяхме последователно различни малки народи от нашата Европа да опитват свободата: Рим, Венеция, Флоренция, Швейцария, Генуа, Пиза, Лука, Арецо, тези градове от Юга, където цветята се разтварят по-бързо, където плодовете узряват по-рано, опитаха да създадат републики, от които две или три надживяха времето и предизвикват и днес лигата на кралете. Но всички тези републики бяха опетнени от първородния грях — едни бяха аристократични; други бяха олигархични; трети бяха деспотични. Генуа например, една от тези, които оцеляха, е маркиза. Жителите й, прости граждани в нея, са всичките благородници извън стените й. Само Швейцария има няколко демократични институции. Но нейните незабележими кантони, изгубени сред планините, не могат нито да послужат за пример, нито да помогнат на човешкия род. Значи не това ни е необходимо: трябва ни една голяма страна, която не да получи подтик, а да го даде. Един огромен механизъм, към който Европа да се прикачи. Една планета, която, възпламенявайки се, може да освети света!…

Одобрително мърморене премина през събраните. Калиостро подхвана с вдъхновен вид:

— Попитах Бога, създателя на всяко нещо, мотора на всяко движение, извора на всякакъв напредък, и видях пръст, който ми сочеше Франция. И наистина Франция е страна, католическа от II век, национална от XI, единна от XVI век. Франция, която самият Господ нарече най-голямата си дъщеря — несъмнено, за да има правото във велики часове да я качи на кръста на човечеството, както направи с Христос, — Франция, след като бе използвала всички форми на монархическо управление, феодализъм, сеньорство и аристокрация; Франция ни изглеждаше най-способна да понесе и да отвърне на нашето влияние и ние решихме, водени от небесния лъч, както израилтяните са били водени от огнения стълб, че Франция първа ще бъде свободна. Хвърлете един поглед към Франция отпреди двайсет години и ще видите, че трябваше да имаме велика дързост или по-скоро върховна вяра, за да предприемем подобно дело. Франция преди двайсет години беше все още, макар и в дебилните ръце на Луи XV, Франция на Луи XIV, сиреч едно голямо аристократично кралство, където благородниците имаха всякакви права, богатите имаха всякакви привилегии. Начело на тази държава стоеше един човек, който представляваше всичко най-възвишено и най-низко, най-голямо и най-малко, Бог и народ. Този човек можеше с една дума да ви превърне в богаташ или бедняк, в щастливец или нещастник, свободен или затворник, в жив или в мъртъв. Този човек имаше трима малки синове, трима млади принцове, призвани да го наследят. Случайността направи така, че този, който беше посочен от природата за негов наследник, би бил посочен и от гласа народен, ако имаше такъв по онова време. Казват, че бил добър, справедлив, честен, безкористен, образован, почти философ. За да се ликвидират завинаги катастрофалните войни, които подпалиха в Европа фаталното наследство на Карлос IV, му избраха за жена дъщерята на Мария-Терезия. Двете велики нации, които са истинските противовеси на Европа — Франция на брега на Атлантическия океан и Австрия на брега на Черно море — щяха да бъдат неразривно свързани. Това беше пресметнато така от Мария-Терезия, първия политически ум на Европа. Така че в този момент Франция, облегната на Австрия, на Италия и на Испания, ще влезе в едно ново и желано царство, което ние избрахме не за да направим Франция първа измежду кралствата, а да издигнем французите като първи измежду народите. Само че се питахме кой ще влезе в леговището на лъва, кой Тезей^[1], воден от светлината на вярата, ще премине по завоите на огромния лабиринт и ще се срази с кралския минотавър. Отговорих: „Аз!“ После, понеже няколко горещи глави, няколко неспокойни натури попитаха колко време ще ми трябва, за да завърша първата част от делото, което разделих на три части, аз поисках двайсет години. Развикаха се. Разбирате ли добре? Те бяха роби или крепостни от двайсет века насам, а се развикаха, когато поисках двайсет години, за да направя хората свободни!

Калиостро обходи за момент с поглед събранието, у което последните му думи бяха предизвикали иронични усмивки. После продължи:

— Най-накрая получих тези двайсет години. Дадох на нашите братя знаменития девиз Lilia pedibus destrue^[2] и се захванах за работа, приканвайки всеки да направи същото. Влязох във Франция под сянката на триумфалните арки. Лаврите и розите превръщаха в път от цветя и листа пътя от Страсбург чак до Париж. Всеки викаше: „Да живее дофината! Да живее бъдещата кралица!“. Всички надежди на кралството бяха съсредоточени върху плодовитостта на спасителния брак. Сега не искам да си придавам нито слава за инициативите, нито заслуги за събитията. Бог беше с мен, той позволи да виждам божествената ръка, която държеше поводите на неговата огнена колесница. Хвала на Бога! Разчиствах камъните от пътя, прехвърлях мост през реките, запълвах пропастите и колесницата вървеше, това е всичко. Обаче, братя, вижте какво се изпълни за двайсет години:

Парламентите бяха унищожени.

Луи XV, наричан Многообичания, умря сред всеобщо презрение.

Седем години безплодна, кралицата роди на бял свят в края на тези седем години деца, чието бащинство се оспорва, беше атакувана като майка при раждането на дофина и обезчестена като жена от аферата с колието.

Кралят, помазан под името Луи Желани, захванал се с работите на кралството, беше безсилен в политиката така, както и в любовта, и беше подтикван от утопия към утопия, докато стигна до банкрут, и от министър до министър, докато стигна до господин Дьо Калон.

Беше свикано Националното събрание на благородниците, което постанови свикването на Генералните щати;

Генералните щати, избрани чрез всеобщо гласоподаване, се обявиха за Национално събрание.

Благородничеството и духовенството бяха победени от третото съсловие.

Бастилията беше превзета.

Войските от чужденци бяха прогонени от Париж и Версай.

Нощта на 4 август показа на аристократите унищожаването на благородничеството.

Пети и шести октомври предрекоха на краля и кралицата унищожаването на монархията.

14 юли 1790 година показа на света единството на Франция.

Чрез емиграцията принцовете загубиха популярността си.

Господина я загуби чрез процеса на Фаврас.

Най-накрая, клетвата в името на конституцията пред олтара на родината — председателят на Националното събрание, седнал върху трон, подобен на кралския; законът и нацията, седнали до тях; внимателната Европа, която се навежда над нас, мълчи и очаква; всички, които не аплодират, треперят!

Братя, стана ли Франция такава, каквато бях казал, че ще бъде, сиреч колелото, към което Европа ще нагоди движението си, слънцето, с което ще се освети светът?

— Да! Да! Да! — извикаха всички гласове.

— А сега, братя — продължи Калиостро, — мислите ли, че делото ни е стигнало дотам, че можем да го оставим да се движи нататък само? Мислите ли, че след клетвата в името на конституцията, може да се вярва на кралския обет?

— Не! Не! Не! — извикаха всички гласове.

— Тогава — рече Калиостро — трябва да се предприеме втората революционна част от великото демократично дело. С радост забелязвам, че във вашите очи, както и в моите, федерацията от 1790 година не е цел, а само спирка. Добре, поспряхме, починахме, дворът отново се захвана с контрареволюционната си работа. Да се стегнем на свой ред и да тръгнем отново по пътя. Разбира се, за плахите сърца ще има много часове на безпокойство, много моменти на обезверяване. Често ще ни се струва, че лъчът, който осветява пътя ни, е угаснал. Ще ни се струва, че ръката, която ни води, ни е изоставила. Неведнъж през време на тази продължителна работа, която ни предстои да изпълним, ще ни се стори, че замисълът е компрометиран, дори погубен от някое непредвидено произшествие, от някое случайно събитие. Всичко сякаш ще ни създава трудности — неблагоприятните обстоятелства, триумфът на враговете ни, неблагодарността на съгражданите ни. Мнозина и може би най-съзнателните ще стигнат дотам, да се питат сами след толкова истинска умора и привидна безпомощност дали не вървят по неверен и лош път. Не, братя, не! Казвам ви го в този час и нека думите ми вечно звънят в ушите ви, в победата като триумфални фанфари, при поражение — като тревожна камбана. Не, народите водачи имат своята свята мисия и трябва да я изпълняват по волята на съдбата и на Провидението. Господ, който ги води по своите тайнствени пътища, не се открива пред очите ни по друг начин освен във великолепието на изпълнената му воля. Често от погледите ни го закрива облак и ние си мислим, че го няма. Често някоя идея отстъпва, но не — вместо това, напротив, както старинните рицари от средновековните турнири тя се оттегля назад само за да може да насочи отново копието си и да се хвърли срещу противника с нови сили и нов плам. Братя! Братя! Целта, към която се стремим, е като фар, запален на висока планина. Двайсет пъти по време на пътя извивките на терена ни карат да го губим от поглед и си мислим, че е угаснал. Тогава слабите шушукат, оплакват се, спират, казвайки: „Вече няма какво да ни води, ние вървим в нощта. Да останем където сме. Защо трябва да се лутаме?“ Силните продължават уверено и усмихнато напред и фарът се появява, за да се скрие и да се появи отново, и всеки път по-добре видим и по-блестящ, защото се е приближил! И така, с борба, с постоянство и най-вече с вяра ще стигнат избраниците на света до подножието на спасителния фар, чиято светлина ще освети един ден не само Франция, но и всички народи. Нека се закълнем, братя, да се закълнем от свое име и от името на потомците ни, тъй като понякога идеите служат на повече от едно поколение; да се закълнем от наше име и от името на нашите потомци да не спираме, докато не установим върху цялата земя светия девиз на Христос: свобода, братство, равенство!

Тези думи на Калиостро бяха последвани от взрив на одобрение. Но сред виковете и аплодисментите, падайки върху всеобщия ентусиазъм като онези капчици ледена вода, които от свода на влажната скала падат като пот върху челото, се чуха следните думи, произнесени от един кисел и режещ глас:

— Да, да се закълнем. Но преди това обясни ни как разбираш титези думи, за да можем ние, твоите обикновени апостоли, да ги обясним след теб.

Пронизващият поглед на Калиостро проряза тълпата и като лъч отразена от огледало светлина освети бледото лице на депутата от Арас.

— Може! — каза той. — Слушай, Максимилиан.

После повиши глас и издигна ръка, обръщайки се към множеството:

— Слушайте всички вие!