Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (62)

61.
Голямото предателство на господин Дьо Мирабо

Спомняте си последните думи, които Мирабо каза на кралицата, напускайки, когато тя му подаде ръка за целувка:

— Чрез тази целувка, госпожо, монархията е спасена!

Ставаше въпрос това обещание, дадено от Прометей на Юнона^[1], да бъде изпълнено.

Мирабо беше започнал борбата, уверен в силите си, без да помисли, че след толкова непредпазливи постъпки и три провалени заговора борбата, към която го подтикваха, е невъзможна.

Може би, ако би бил по-предпазлив, Мирабо щеше да се бори още известно време под прикритието на някаква маска. Но на по-следващия ден, след като беше приет от кралицата, когато отиде в Събранието, той видя, че хората се събират на групи и чу викове. Той се приближи до тези групи и попита за какво викат. Предаваха си някакви малки брошури.

После, от време на време, някакъв глас се провикваше:

— Голямото предателство на господин Дьо Мирабо! Голямото предателство на господин Дьо Мирабо!

— Аха! — рече той, изваждайки пари от джоба си. — Струва ми се, че това се отнася до мен!… Приятелю — продължи той, обръщайки се към амбулантния търговец, който разпространяваше брошурата и който имаше няколко хиляди екземпляра от нея в кошовете, носещи се от едно кротко магаре там, където му харесваше да разположи сергията си, — колко струва „Голямото предателство на господин Дьо Мирабо“?^[2]

Амбулантният търговец изгледа Мирабо право в лицето.

— Раздавам ги без пари, господин графе — каза той.

После добави по-тихо:

— Брошурата е отпечатана в стохиляден тираж!

Мирабо се отдалечи замислен. Тази брошура, която се раздаваше без пари! Този амбулантен търговец, който го познаваше… Но без съмнение тази брошура беше една от онези глупави и изпълнени с омраза публикации, каквито изглеждаше, че има с хиляди по онова време. Крайната омраза и крайната им глупост ги правеха безопасни, отнемаха цялата им стойност.

Мирабо хвърли поглед на първата страница и побледня. Първата страница съдържаше списък с дълговете на Мирабо и, странно нещо, този списък беше точен! Двеста и осем хиляди франка! Под списъка беше посочена датата, на която тази сума беше изплатена на различните кредитори на Мирабо от ковчежника на кралицата господин Дьо Фонтанж. После следваше цифрата на сумите, които дворът му изплащаше всеки месец:

Шест хиляди франка!

Най-накрая — разказът за неговата среща с кралицата. Случваше се нещо неразбираемо. Анонимният автор на памфлета не се бе излъгал за нито една цифра, можеше да се каже, че не е излъгал и с нито една дума. Кой ли ужасен, тайнствен, пълен с небивали тайни враг го преследваше или по-скоро преследваше в негово лице монархията? Лицето на амбулантния търговец, който му беше говорил, който го беше познал, който го беше нарекъл „господин графе“, се стори не съвсем непознато на Мирабо. Той се върна по стъпките си.

Магарето си беше все така там с кошове, изпразнени на три четвърти. Но амбулантният търговец беше изчезнал и неговото място беше заето от друг. Този беше съвсем непознат на Мирабо. Той продължаваше разпространението на брошурата с не по-малко настървение.

Случайността се намеси — докато се раздаваха брошурите, доктор Жилбер, който присъстваше всеки ден на дебатите в Събранието, особено когато тези дебати бяха за нещо важно, мина покрай мястото, където се беше разположил амбулантният търговец.

Може би, унесен в мислите си, той изобщо нямаше да обърне внимание на групите и шума. Но с обичайната си дързост Мирабо го хвана под ръка и го отведе при разпространителя на брошурите. Онзи направи за Жилбер същото, което правеше и за другите, сиреч протегна ръка към него и каза:

— Гражданино, вземи „Голямото предателство на господин Дьо Мирабо“!

Но при вида на Жилбер езикът и ръката му замръзнаха като парализирани. Жилбер го изгледа на свой ред, пусна с отвращение брошурата да падне и се отдалечи, казвайки:

— Мръсна работа е това, което вършите тук, господин Бозир!

И като хвана под ръка Мирабо, той продължи пътя си към Събранието, което се бе преместило от архиепископството в манежа.

— Ама вие познавате ли този човек? — попита Мирабо Жилбер.

— Познавам го, както се познават такива хора — каза Жилбер. — Това е един бивш полицейски пристав, картоиграч и мошеник. Станал е клеветник, защото няма друга работа.

— Ах! — прошепна Мирабо, поставяйки длан там, където беше сърцето му и където имаше само един портфейл, съдържащ парите от двореца. — Ако клеветеше…

И мрачен, големият оратор продължи пътя си.

— Какво — попита Жилбер, — нима ще бъдете толкова малко философ, та да се оставите да ви повали подобна атака?

— Аз ли? — провикна се Мирабо. — Ах, докторе, вие не ме познавате!… Те казват, че съм се продал, когато просто трябва да кажат, че ми е платено! Е, добре, утре купувам разкошна къща, утре си вземам кола, утре имам готвач и поддържам трапеза за гости. Повален, аз? И какво значение имат вчерашната популярност и днешната непопулярност? Та нямам ли бъдеще?… Не, докторе, това, което ме съсипва, е едно дадено обещание, което вероятно няма да мога да изпълня. Това са грешките, бих казал по-точно предателствата на двора, според мен. Видях кралицата, нали? Тя изглеждаше изпълнена с доверие към мен. За миг помечтах — безсмислена мечта при подобна жена, — та, за миг помечтах да бъда не министър на краля, като Ришельо, а министър… — нека го кажем по-точно, защото на световната политика няма да й стане по-зле от това, — любовник на една кралица, като Мазарини^[3]. Е, добре, а какво прави тя? Същия ден, в който се раздели с мен, написала на своя пратеник в Германия, на господин Флашсланден: „Кажете на брат ми Леополд, че следвам съвета му. Че ще си послужа с господин Дьо Мирабо, но няма нищо сериозно в отношенията ми с него.“

— Сигурен ли сте? — каза Жилбер.

— Сигурен съм, абсолютно сигурен… И това не е всичко — знаете ли за какво ще става въпрос днес в Събранието?

— Зная, че ще става въпрос за война, но съм лошо осведомен за причините за тази война.

— О, Боже мой! — каза Мирабо. — Много е просто. Европа е разделена на две страни — Австрия и Русия от едната, и Англия и Прусия от другата, но те са движени от една и съща омраза, омразата към революцията. За Русия и Австрия не е трудно да се обясни, революцията им е толкова присъща. Но за либерална Англия и за философска Прусия е необходимо време, за да се решат да преминат от единия полюс към другия, да се откажат, да се отрекат, да признаят, че са такива, каквито са в действителност — врагове на свободата. От своя страна, Англия видя, че Брабант протяга ръка на Франция. Това ускори нейното решение. Нашата революция, драги ми докторе, е жизнена и заразителна. Тя е нещо повече от национална революция, тя е общочовешка революция. Ирландецът Бърк, ученик на йезуитите от Сен-Омер, ожесточен враг на господин Пит, пусна срещу Франция един манифест, който му беше платен с хубаво звънко злато от господин Пит. Англия няма да обяви война на Франция… Не, още няма да се осмели. Но тя изоставя Белгия на император Леополд и ще отиде и накрай света, ако се наложи, за да търси свада с нашата съюзничка Испания. Обаче Луи XVI уведоми вчера Събранието, че въоръжава четиринайсет кораба. За това е днес голямата дискусия в Събранието. На кого принадлежи военната инициатива? Ето това е въпросът. Кралят вече загуби вътрешните работи, загуби и правосъдието. Ако загуби и военното министерство, какво ли ще му остане? От друга страна — нека си говорим откровено тук, скъпи докторе, това е въпросът, по който не смеят да говорят в камарата — от друга страна, кралят е подозрителен. Досега революцията не е свършила друго — и аз съм допринесъл най-много за това, нека се похваля, — освен да прекърши шпагата в ръката на краля. От всички власти най-опасно е да се оставя в ръцете му военното министерство, разбира се. Е, добре, верен на даденото обещание, аз ще поискам да му бъде оставено това министерство, ще рискувам популярността си, живота си може би, подкрепяйки това искане. Ще накарам да приемат един декрет, който ще направи от краля победоносен лидер. Обаче какво прави кралят в същото време? Кара чрез пазителя на печатите да му търсят в архивите на парламента старите възражения срещу Генералните щати, разбира се, за да съчини тайно възражение срещу Събранието. Ах! Ето къде е нещастието, драги Жилбер, правят се тайно твърде много неща и твърде малко откровено, публично и с открито лице. Ето защо, чувате ли, ето защо искам аз, Мирабо, да се знае, че съм за краля и кралицата, защото наистина съм. Вие ми казвате, че това безчестие, насочено срещу мен, ме смущава. Съвсем не, докторе, служи ми. Необходимо е за мен, както са необходими на бурите, за да избухнат, тъмните облаци и противоположните ветрове. Елате, елате, докторе, и ще видите едно хубаво заседание, обещавам ви!

Мирабо не лъжеше и с влизането си в манежа показа доста доказателства за смелостта си. Всеки викаше под носа му: „Предател!“, един му показваше въже, а друг — пистолет.

Мирабо сви рамене и премина като Жан Барт^[4], разблъсквайки с лакти тези, които стояха на пътя му. Крясъците го последваха чак в залата, където дори се увеличиха. Едва се беше появил, когато стотина гласа се провикнаха: „А, ето го предателя! Оратора ренегат! Продажника!“ Барнав беше на трибуната. Той говореше против Мирабо. Мирабо го загледа втренчено.

— Е, добре, да — каза Барнав, — тебе те наричат предател и аз говоря против тебе.

— Щом говориш против мен — отвърна Мирабо, — мога да се поразходя до Тюйлери. Ще имам време да се върна, преди да си свършил.

И наистина с високо вдигната глава, със заплашителен поглед, той излезе сред дюдюкания, оскърбления и заплахи. Мина по насипа „Де Фьойан“ и слезе в Тюйлери. На една трета от разстоянието по голямата алея една млада жена, държаща в ръка върбова клонка, чийто аромат вдишваше, беше събрала кръжец около себе си. Едно място отляво на нея беше свободно. Мирабо взе един стол и седна. Половината от онези, които я заобикаляха, станаха и си тръгнаха. Мирабо с усмивка ги изгледа как се отдалечават. Младата жена му протегна ръка.

— Ах, баронесо! — каза той. — Не се ли страхувате, че може да се заразите от чума?

— Скъпи графе — отвърна младата жена, — уверяват, че клоните са на наша страна и аз ви притеглям към нас.

Мирабо се усмихна и прекара петнайсет минути в разговор с младата жена, която беше не някоя друга, а Ан-Луиз-Жермен Некер, баронеса Дьо Стал. Когато изминаха петнайсет минути, той извади часовника си и каза:

— Ах, баронесо! Моля да ме извините! Барнав говори против мен. Вече беше говорил един час, когато излязох от Събранието. Изминаха около петнайсет минути, в които имах щастието да разговарям с вас — значи стават два часа, през които моят обвинител говори. Речта му трябва да е към края си и трябва да му отговоря.

— Вървете — каза баронесата — и му отговорете. Смелост!

— Дайте ми тази върбова клонка, баронесо — каза Мирабо, — тя ще ми послужи като талисман.

— Внимавайте, скъпи графе, върбата е дървото на погребалните възлияния!

— Дайте я, все пак, подходяща е, за да увенчае един мъченик, който слиза в цирка^[5].

— Наистина е трудно да бъдеш по-глупав, отколкото беше Националното събрание вчера — каза госпожа Дьо Стал.

— Ах, баронесо! — отвърна Мирабо. — Защо трябва да говорим за дати?

И като пое в ръцете си върбовата клонка, която тя му даде несъмнено като награда за тези думи, Мирабо галантно се поклони, изкачи стълбите, които водеха към терасата „Де Фьойан“, и се върна в Събранието.

Барнав слизаше от трибуната сред овациите на цялата зала, той току-що беше произнесъл една от онези заплетени речи, които се приемат добре от всички партии.

Едва видяха Мирабо на трибуната, и срещу него избухна гръм от викове и оскърбления.

Но той, вдигнал могъщо ръка, изчака и възползвайки се от един от онези промеждутъци на затишие, каквито има при бурите и метежите, се провикна:

— Добре ми е известно, че разстоянието от Капитолия до Тарпейската скала^[6] не е чак толкова голямо!

Такова е величието на гения, че тези думи накараха да замлъкнат и най-настървените.

От момента, когато Мирабо извоюва тишина, победата беше наполовина спечелена. Той поиска инициативата за водене на война да бъде дадена на краля. Поиска много и му отказаха. Тогава се разгоря борба за пълномощията. Главното искане беше отхвърлено, теренът трябваше да се отвоюва чрез частични искания — и Мирабо се качи пет пъти на трибуната.

Барнав беше говорил два часа. За три часа Мирабо говори на няколко пъти. Най-накрая постигна това: че кралят имаше правото „да прави приготовления, да управлява войските“ както желае той, „да предлага“ обявяването на война на Събранието, което не можеше да реши нищо, ако „не е одобрено“ от краля.

Какво ли не би постигнал, ако не беше тази малка брошурка, разпространявана най-напред от непознатия търговец, а после от господин Дьо Бозир, и която, както казахме, беше озаглавена: „Голямото предателство на господин Дьо Мирабо“!

На излизане от заседанието Мирабо едва не бе разкъсан на парчета. В замяна на това Барнав беше триумфално понесен на ръце от народа. Бедни Барнав, не е далеч денят, когато на свой ред ще чуеш да викат:

— Голямо предателство на господин Барнав!