Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (60)

59.
Засада за вълка

Туфата върби, разположена на едно малко възвишение на двайсет-двайсет и пет крачки от прозореца на Катрин, господстваше над нещо като ров, притиснал между отвесните си брегове на седем-осем стъпки дълбочина една тъничка струйка течаща вода. Тази рекичка, която извиваше по протежение на пътя, на места беше засенчена от върбалаци, подобни на туфата, за която споменахме, сиреч от дървета, приличащи най-вече през нощта на онези джуджета, които носят над малкото си тяло голяма разчорлена глава.

В последното от тези изкорубени от времето дървета Питу бе поставял всяка сутрин писмата на Катрин и тя беше идвала да си ги вземе, щом видеше баща си да се отдалечава в обратна посока.

И така Питу, от своя страна, и Катрин от нейна, бяха взимали толкова предпазни мерки, че вината за разкриването на заговора изобщо не беше тяхна. Беше чиста случайност, че тази сутрин овчарят на фермата се бе оказал на пътя на Изидор. Овчарят беше съобщил за завръщането на виконта като за незначителна новина. Това потайно завръщане, станало в пет часа сутринта, се бе видяло повече от подозрително на Бийо. Откакто се беше върнал от Париж, откакто Катрин беше боледувала, откакто доктор Рейнал му беше наредил да не влиза в стаята на болната, докато тя бълнува, той беше убеден, че виконт дьо Шарни е любовник на дъщеря му. И понеже виждаше в края на тази връзка само безчестие, защото господин виконт дьо Шарни никога нямаше да се ожени за Катрин, той реши да отмие срама от безчестието с кръв.

Оттук идваха всички подробности, за които разказахме и които, незначещи нищо за непредубедения поглед, придобиваха значение в очите на Катрин, а след обяснението й, и в очите на Питу.

Видяхме как Катрин, досещайки се за плана на баща си, не бе опитала да се противопостави по друг начин, освен предупреждавайки Изидор, постъпка, от която за щастие я бе възпрял Питу, защото на пътя вместо Изидор, тя щеше да се срещне с баща си.

Катрин познаваше твърде добре ужасния характер на баща си, за да се опитва да му повлияе с молби. Това би значело просто да ускори разразяването на бурята, да предизвика удара на мълнията, вместо да го отклони.

Всичко, към което се стремеше, бе да предотврати един сблъсък между баща си и любимия си.

О, колко горещо бе искала в този миг това отсъствие, което едва не я бе накарало да умре, да беше продължило! Как би благословила гласа, който би й казал: „Той е заминал!“, ако би добавил: „Завинаги!“

Питу разбираше това така добре, както и Катрин, ето защо се предложи на девойката за посредник. Все едно дали виконтът щеше да дойде пеша или на кон, той се надяваше да го види или да го чуе навреме, да изскочи пред него и с две думи да му разясни положението и да го уговори да избяга, обещавайки да му донесе на другия ден вести от Катрин.

Питу стоеше долепен до върбалака, сякаш беше част от това растително семейство, сред което се намираше, насочвайки привикналите си към нощта, долините и горите сетива, за да забележи някоя сянка или да долови някой звук.

Изведнъж му се стори, че чува зад себе си, идващ от гората, шум от забързаните крачки на един мъж, който върви по нечии следи. Понеже стъпките му се сториха твърде тежки за младия и елегантен виконт, той заобиколи бавно и по един почти незабележим начин своята върба и на трийсетина крачки забеляза арендатора, с пушка на рамо.

Той беше чакал, както бе предвидил Питу, на кръстопътя Бурж-Фонтен. Но като не беше видял никого да излиза по пътеката, бе помислил, че се е излъгал, и се връщаше, за да застане на пусия, както сам си беше казал, срещу прозореца на Катрин, убеден, че именно през този прозорец виконт дьо Шарни ще се опита да влезе при нея.

За нещастие случайността пожела той да избере като място за засада същата туфа върби, в която се укриваше Питу.

Питу отгатна намерението на арендатора. Той нямаше намерение да му оспорва мястото. Плъзна се по дължината на наклона и изчезна в рова с глава, скрита зад стърчащите корени на върбата, която Бийо беше избрал, за да се облегне. За щастие вятърът духаше доста силно. Без него Бийо сигурно би могъл да чуе ударите на сърцето на Питу.

Но трябва да кажем, че за чест на възхитителната натура на нашия герой той не се замисляше за личната си безопасност толкова, колкото беше отчаян, че би могъл не по своя воля да не удържи дадената на Катрин дума. Ако господин дьо Шарни дойдеше и на господин дьо Шарни му се случеше някакво нещастие, какво щеше да си помисли тя за Питу? Че я е предал може би.

Питу би предпочел да умре пред мисълта, че Катрин можеше да помисли, че я е предал.

Но не можеше да направи нищо, освен да остане на мястото си и най-вече да остане неподвижен — най-малкото движение би го издало.

Измина четвърт час, без нещо да наруши нощната тишина. Питу хранеше една последна надежда — че ако за щастие виконтът дойде късно, Бийо ще се отегчи да чака, ще си помисли, че няма да дойде, и ще се прибере у дома.

Но изведнъж Питу, който поради положението си бе опрял ухо на земята, помисли, че чува галопа на един кон. Този кон, ако беше един, трябваше да идва по малката пътека, която достигаше до гората.

Скоро нямаше съмнение, че конят е само един. Той премина по пътя на шейсетина крачки от върбовата туфа. Чуваше се как копитата на животното отекват по чакъла, а една от подковите му, сблъскала се с камък, изтръгна няколко искри.

Питу видя арендатора да се навежда над главата му, за да се опита да види по-добре в тъмнината. Но нощта беше толкова черна, че дори окото на Питу, привикнало да прониква през тъмнината, видя само нещо като сянка да изскача на пътя и да изчезва зад ъгъла на каменната ограда на фермата.

Питу нито за миг не се усъмни, че това е Изидор, но се надяваше виконтът да влезе във фермата през някой друг вход, а не през прозореца. Бийо се опасяваше от същото, защото промърмори нещо като богохулство.

После настъпиха десет минути на ужасяваща тишина.

В края на тези десет минути Питу благодарение на острото си зрение различи една форма на края на стената. Конникът беше привързал коня си към едно дърво и се връщаше пеша.

Нощта беше толкова тъмна, че Питу се надяваше Бийо да не види това подобие на сянка или да го види твърде късно. Лъжеше се. Защото след секунда Питу чу два пъти над главата си сухото щракане от вдигането на ударниците на пушката.

Човекът, който се плъзгаше към стената, несъмнено също чу този звук, за който не може да се излъже ухото на никой ловец, защото се спря, опитвайки се да прониже тъмнината с поглед. Но това беше невъзможно.

По това време дори за секунда Питу видя над рова да се вдига цевта на пушката. Но, несъмнено, от това разстояние арендаторът не беше уверен, че ще улучи или се страхуваше да не допусне грешка, защото пушката, която се беше вдигнала бързо, се спусна бавно надолу. Сянката отново се раздвижи и продължи да се плъзга към стената. Тя видимо се приближаваше към прозореца на Катрин. Този път Питу чу ударите на сърцето на Бийо.

Питу се питаше какво би могъл да направи, с какъв вик би могъл да предупреди нещастния младеж, по какъв начин би могъл да го спаси. Но нищо не му идваше на ума и от отчаяние той зарови ръце в косите си!

Той видя как за втори път се вдига цевта на пушката. Но за втори път тя се отпусна надолу.

Жертвата беше още твърде далече. Изтече почти половин минута, през която младежът направи двайсетте крачки, които го деляха от прозореца. Стигнал до прозореца, той почука три пъти през равни промеждутъци. Този път нямаше вече съмнение, това беше любовник, и то любовник дошъл за Катрин. За трети път цевта на пушката се вдигна, докато Катрин, от своя страна, познала обичайния сигнал, отваряше прозореца.

Питу, задъхан, усети по някакъв начин напрежението на бойната пружина на пушката. Чу се ударът на кремъка върху подсипа, един блясък, подобен на този от светкавица, освети пътя, но никаква експлозия не последва тази светлина. Само барутът в подсипа беше изгорял.

Младият благородник видя опасността, която го заплашваше. Той понечи да тръгне право срещу огъня, но Катрин протегна ръка и каза тихо, притегляйки го към себе си:

— Нещастнико! Това е баща ми!… Той знае всичко!… Ела!…

И със свръхчовешка сила му помогна да се прекачи през прозореца и придърпа капаците след него. На арендатора му оставаше още един изстрел. Но двамата млади хора бяха така вплетени в прегръдка, че несъмнено той се боеше, ако стреля по Изидор, да не убие дъщеря си.

— О! — прошепна той. — Той ще трябва все пак да излезе, а излезе ли, няма да го пропусна.

В същото време с шилото на барутницата си той почисти подсипа на пушката и го зареди отново, та да не се повтори чудото, на което Изидор дължеше живота си. За пет минути всички шумове секнаха, дори дишането на Питу и арендатора, дори шумът от туптенето на сърцата им.

Изведнъж сред тишината отекна лаят на вързаните кучета в двора на фермата. Бийо тропна с крак, заслуша се за миг и тропна с крак отново:

— А-а! — каза той. — Тя ще го накара да избяга през овощната градина, по него лаят кучетата.

И като скочи над главата на Питу, той се приземи от другата страна на рова и въпреки нощта, благодарение на познаването на местността, изчезна като светкавица зад ъгъла на зида. Бийо се надяваше да стигне до другата страна на фермата едновременно с Изидор.

Питу отгатна маневрата му. С досетливостта на човек, привикнал с природата, той изскочи на свой ред от рова, пресече пътя по права линия, отиде направо при прозореца на Катрин, дръпна към себе си капака, който се отвори, влезе в празната стая, достигна кухнята, осветена от една лампа, хвърли се през двора, навлезе в прохода, който водеше към овощната градина, и като стигна там, благодарение на способността си да вижда в тъмното, видя две сенки, едната от които прекрачваше зида, а другата, в подножието на тази стена стоеше права, с протегнати ръце.

Но преди да скочи от другата страна на стената, младежът се обърна за последен път.

— Довиждане, Катрин — каза той, — не забравяй, че си моя.

— О, да, да! — отвърна девойката. — Но тръгвай, тръгвай!

— Да, тръгвайте, тръгвайте, господин Изидор! — извика Питу. — Тръгвайте!

Чу се шумът, предизвикан от падането на младежа на земята, после изцвилването на коня, който го беше познал, после бързите подскоци на коня, несъмнено подтикван от шпорите. После се чу първият изстрел, а след него и вторият.

При първия Катрин нададе вик и направи движение, сякаш да се хвърли на помощ на Изидор. При втория само въздъхна, силите я напуснаха и тя падна в ръцете на Питу.

А той, протегнал врат, се мъчеше да чуе дали конят продължава своя бяг със същата бързина, както преди изстрелите, и като чу, че галопът на животното се отдалечава, без да се забавя, каза поучително:

— Има надежда! През нощта не можеш да се прицелиш така добре, както през деня, а и ръката не е толкова сигурна, когато стреляш по човек, а не по вълк или глиган.

И като повдигна Катрин, поиска да я отнесе на ръце. Но тя, с могъщо усилие на волята си, събра всичките си сили, изплъзна се и стъпи на земята и като спря Питу с ръка, го попита:

— Къде ме водиш?

— Ами, госпожице — каза съвсем учуден Питу, — водя ви обратно в стаята ви.

— Питу — каза Катрин, — имаш ли някое място, където да ме скриеш?

— О! Ако става въпрос за това, госпожице — каза Питу, — и да нямам, ще намеря.

— Тогава — каза Катрин, — отведи ме.

— Ами фермата?…

— Надявам се след пет минути да съм излязла, за да не се върна повече.

— Ама баща ви?…

— Всичко е свършено между мене и човека, който искаше да убие любимия ми.

— Но, все пак, госпожице — осмели се Питу.

— А! Отказваш ли да ме придружиш, Питу? — попита Катрин, като пусна ръката на младежа.

— Не, госпожице Катрин. Опазил ме Бог!

— Е, добре, тогава ме последвай.

И тръгвайки, Катрин премина от овощната в зеленчуковата градина. В края на зеленчуковата градина имаше една малка врата, която водеше към долината на Нуе. Катрин я отвори, без да се колебае, извади ключа, заключи два пъти след себе си и Питу и хвърли ключа в един кладенец, долепен до стената.

После с твърда крачка, пресичайки нивите, тя се отдалечи, облегната на ръката на Питу, и двамата скоро изчезнаха в долината, която се простира от село Писльо до фермата в Нуе.

Никой не ги видя да тръгват и само Бог знаеше къде Катрин ще намери убежището, обещано й от Питу.