Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Comtesse de Charny, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 16гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave(2009)

Издание:

Александър Дюма. Графиня Дьо Шарни (в две части)

Превод: Огнян Атанасов, Гергана Иванова, 2001, 2004 г.

ИК „Труд“, 2004

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-463-3 (I част)

История

  1. —Добавяне

49.
Завръщане във фермата

Докато Мария-Антоанета отваряше отново натежалото си от болка сърце за надеждата и забравяше за миг страданията на жената, занимавайки се с благополучието на кралицата; докато Мирабо, подобно на атлета Алкидамас, мечтаеше сам да крепи свода на монархията, готов да рухне и заплашващ да го смачка, сгромолясвайки се, ще отведем читателя, уморен от толкова политика, при по-скромни действащи лица и към по-ведри хоризонти.

Видяхме какви страхове вдъхна Питу в сърцето на Бийо по време на второто пътуване от Арамон в столицата, които отзоваха чифликчията обратно във фермата му или по-скоро изпратиха бащата при дъщерята.

Безпокойствата му изобщо не бяха преувеличени. Завръщането на Бийо беше на по-другия ден след нощта, в която стана тройното събитие — бягството на Себастиен Жилбер, заминаването на виконт Изидор дьо Шарни и припадъкът на Катрин на пътя от Виле-Котре за Писльо[1].

Ние вече разказахме как Питу, след като беше отнесъл Катрин във фермата, след като беше научил от нея, сред сълзи и ревове, че случилото й се произшествие е причинено от заминаването на Изидор, се беше завърнал в Арамон, смазан под товара на това признание, и влизайки у дома, бе намерил писмото на Себастиен и незабавно беше тръгнал за Париж.

В Париж го видяхме очакващ доктор Жилбер и Себастиен с такова безпокойство, че дори и не помисли да говори с Бийо за събитието във фермата.

Чак когато се успокои относно съдбата на Себастиен, виждайки го да се връща на улица „Сен Оноре“ с баща си, чак когато научи от устата на детето подробностите за пътуването му — как срещнал виконт Изидор, който го довел на задницата на коня си в Париж, — той се сети за Катрин, за фермата и за майка Бийо и се разговори за лошата реколта, за продължителните дъждове и за припадъка на Катрин.

Бихме казали, че именно този припадък особено порази Бийо и го накара да се реши да поиска от Жилбер разрешение да се върне, което той му даде.

По време на целия път Бийо разпитваше Питу за припадъка, тъй като бидейки добър арендатор, много обичаше фермата си, като добър съпруг много обичаше жена си, но това, което най-много обичаше, беше дъщеря му Катрин.

И при все това, благодарение на неизменните мисли за честта, на неговите непоклатими принципи за неподкупността, тази любов в случая го накара да помисли, че е нежен баща.

Разпитван от него, Питу отговаряше.

Той беше открил Катрин просната напреки на пътя, няма, неподвижна, безжизнена. Беше я помислил за мъртва. Отчаян я беше вдигнал на ръце, беше я сложил в скута си. Скоро след това той забеляза, че тя още диша, и я отнесе тичешком във фермата, където с помощта на мама Бийо я сложи да легне на леглото й.

Там, докато майка Бийо се вайкаше, той и бе плиснал грубо вода в лицето. Студенината накарала Катрин отново да отвори очи. Като видял това, добавяше Питу, той сметнал, че присъствието му повече не е необходимо във фермата и се оттеглил в дома си.

Останалото, сиреч разказа за това, което имаше отношение към Себастиен, татко Бийо вече го беше изслушал веднъж и този разказ му беше достатъчен.

От това следва, че връщайки се непрестанно към припадналата Катрин, Бийо си блъскаше главата в предположения относно произшествието, което бе станало с нея и върху вероятните причини за това произшествие.

Неговите предположения се превръщаха във въпроси към Питу, въпроси, на които Питу дипломатично отговаряше: „Не зная.“

Беше заслуга на Питу, че отговаряше: „Не зная“, понеже, както си спомняме, Катрин беше имала жестоката откровеност да си признае всичко, следователно Питу знаеше. Знаеше, че с разбито от сбогуването с Изидор сърце Катрин бе припаднала на мястото, където я беше намерил. Но ето това той за всичкото злато на света не би казал никога на арендатора. Защото той беше обзет от голямо състрадание към Катрин.

Питу обичаше Катрин и най-вече се възхищаваше от нея. Ние видяхме навреме и на място доколко тези лошо оценени и най-вече лошо възнаградени любов и възхищение доведоха до сърдечни страдания и възбуда у Питу.

Но тази възбуда, толкова разпалена, тези болки, толкова остри, колкото той ги чувстваше, всичко това причиняваше на Питу свиване на стомаха, което продължаваше понякога цял час и дори два след обеда и след вечерята му, тази възбуда и тези болки, ще го кажем, никога не го бяха докарвали до изнемога и припадък. Така че с ясен ум Питу бе изправен пред следната дилема, която с навика си на логик, разделяше на три части: „Ако госпожица Катрин обича господин Изидор толкова, че да припадне, когато той я напуска, то значи тя обича господин Изидор повече, отколкото аз обичам нея, госпожица Катрин, понеже никога не съм припадал, разделяйки се с нея.“

После от тази първа част преминаваше към втората и си казваше: „Ако тя го обича повече, отколкото аз я обичам, то тя трябва да страда още повече, отколкото страдам аз. В такъв случай тя страда много.“

Откъдето преминаваше към третата част на своята дилема, сиреч към заключението, заключение толкова по-логично, защото се свързваше отново с встъплението: „И наистина тя страда повече от мен, защото припадна, а аз не припадам.“

Оттам идваше това голямо състрадание, което караше Питу да мълчи пред Бийо по отношение на Катрин, мълчаливост, която усилваше безпокойството на Бийо, изразяващо се в нарастващи удари с камшик, които достойният арендатор нанасяше непрестанно и с все сила по хълбоците на коня, нает в Дамартен. Така че към четири часа следобед конят, двуколката и двамата пътници, които бяха в нея, спряха пред портата на фермата, където кучешкият лай скоро оповести присъствието им.

Едва колата беше спряла, когато Бийо скочи на земята и влезе бързо в къщата. Но едно неочаквано препятствие се изправи на прага на спалнята на дъщеря му. Това беше доктор Рейнал, чието име, струва ни се, сме имали случай да произнесем в течение на тази история и който заяви, че в състоянието, в което се намира Катрин, всяко вълнение би било опасно, нещо повече, би могло да бъде смъртоносно. Това беше нов удар, който порази Бийо.

На него му беше известен фактът на припадъка. Но от момента, когато Питу беше видял Катрин да отваря очи и да идва на себе си, той не се беше замислял повече за друго освен, ако можем да се изразим така, за душевните причини и следствия. А ето че нещастието имаше освен душевни причини и следствия, и физически последствия.

Това физическо последствие се изразяваше в мозъчна треска, която се беше проявила сутринта и заплашваше да се усили. Доктор Рейнал се беше заел да се пребори с тази мозъчна треска по всички начини, които прилагат в подобни случаи последователите на старата медицина, сиреч с кръвопускания и налагане със синап. Но колкото и да бе активно това лечение, то беше довело само до нормалното протичане на болестта. Борбата между болестта и лекарството току-що беше започнала.

От сутринта Катрин бълнуваше буйно. И несъмнено в това си бълнуване бедното момиче говореше странни неща, защото под предлог да й спести вълнения, доктор Рейнал вече беше отпратил майка й, както се опитваше в този момент да отдалечи и баща й.

Майка Бийо беше седнала на една табуретка до дълбоката и огромна камина. Тя бе обхванала главата си с ръце и изглеждаше чужда на всичко, което ставаше около нея. Макар и останала безучастна при шума на колата и лая на кучетата, с влизането на Бийо в кухнята тя сякаш се пробуди, когато гласът му, докато разговаряше с доктора, достигна до разума й, потънал дълбоко в мрачни размишления. Тя вдигна глава, отвори очи, вторачи объркания си поглед в Бийо и се провикна:

— Я! Това е нашият човек!

И като стана, залитайки и с протегнати ръце, тя се хвърли на гърдите на Бийо. Той я погледна смаяно, сякаш с мъка я беше познал.

— Какво става тук? — попита и по челото му изби пот от мъчително безпокойство.

— Дъщеря ви има това, което наричаме остър менингит — каза доктор Рейнал, — и когато човек е болен от това, той трябва да приема само определени храни и да вижда само определени хора.

— Но тази болест опасна ли е, господин Рейнал? — попита татко Бийо. — Умира ли се от нея?

— Умира се от всички болести, които се лекуват зле, драги господин Бийо. Но оставете ме да лекувам дъщеря ви както аз си знам и тя няма да умре.

— Обещавате ли, докторе?

— Отговарям за нея. Но ще трябва два-три дни никой освен мен и хората, които аз посоча, да не влиза в стаята й.

Бийо въздъхна. Можеше да се помисли, че е победен, но той опита с последно усилие:

— Не може ли поне да я видя? — попита той с тона на дете, което иска последна милост.

— И ако я видите, ако я прегърнете, ще ме оставите ли три дни на спокойствие и без да искате нищо повече?

— Кълна ви се, докторе.

— Е, добре, елате.

Той отвори вратата на спалнята на Катрин и татко Бийо видя младото момиче с кърпа, натопена в ледена вода, на челото, с отнесен поглед и лице, пламнало от треската. Тя произнасяше отделни думи и когато Бийо положи бледите си треперещи устни на влажното й чело, му се стори, че долавя сред тези несвързани думи името на Изидор.

На прага на вратата на кухнята се бяха събрали майка Бийо, стиснала ръцете си, Питу, надигащ се на пръсти, за да погледне над рамото на арендатора, и двама-трима надничари, които любопитстваха да видят лично какво става с младата им господарка. Верен на обещанието си, татко Бийо се оттегли, след като целуна детето си. Само че се оттегли със смръщени вежди и мрачен поглед, мърморейки:

— Хайде, хайде, виждам, че наистина е било време да се прибирам.

И влезе в кухнята, където жена му го последва машинално. Питу щеше да ги последва, когато докторът го дръпна за дрехата и му каза:

— Не напускай фермата, трябва да говоря с теб.

Питу, много учуден, се обърна и поиска да разбере от доктора с какво може да му бъде полезен. Но последният тайнствено постави пръста си на устата като знак да запази мълчание. Така че Питу остана прав в кухнята, там, където си беше, подражавайки по един повече смешен, отколкото поетичен начин на онези антични божества, чиито нозе, врастнали в камъка отбелязват за собствениците границите на техните ниви. Когато изминаха пет минути, вратата на стаята на Катрин се отвори отново и се чу гласът на доктора, викащ Питу.

— Какво? — попита той, изтръгнат от дълбокия размисъл, в който беше потънал. — Какво се иска от мен, господин Рейнал?

— Ела да помогнеш на госпожа Клеман да държи Катрин, докато й пусна кръв за трети път.

— За трети път! — прошепна майка Бийо. — Той ще пуска кръв на детето ми за трети път. О, Боже мой! Боже мой!

— Жено, жено — прошепна Бийо със строг глас, — всичко това нямаше да стане, ако бяхте бдели по-добре над детето си!

И той влезе в стаята си, откъдето беше отсъствал три месеца, докато Питу, въздигнат до ранга на чирак на хирург от доктор Рейнал, влизаше в тази на Катрин.

Бележки

[1] С тези събития завършва романът „Анж Питу“, част от сагата „Мария-Антоанета“ — бел.ред.