Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (37)

36.
В която Гамен доказва, че е майстор на майсторите

Спомняте си желанието, което изяви кралят пред господин Дьо Лафайет и граф Дьо Буйе, неговият стар учител Гамен да дойде при него, за да му помогне във важна ключарска работа. И дори бе добавил — не мислим, че е безполезно да подчертаем тук тази подробност, — че един ловък чирак не би бил в повече за попълването на ковашката троица. Числото три, което харесва на боговете, не беше неприятно и на Лафайет, и вследствие на това той нареди майстор Гамен и чиракът му да могат свободно да влизат при краля и да бъдат отвеждани в ковачницата веднага щом се представят.

Изобщо не бива да се учудваме, като виждаме няколко дни след разговора, който ви предадохме, майстор Гамен, придружаван от един чирак, да се представя — и двамата облечени в работни дрехи, — пред вратите на Тюйлери, да бъде допуснат без трудности, да заобикалят кралските апартаменти, да изкачват стълбите към тавана и, пристигнали на вратата на ковачницата, да съобщават имената и званията си на дежурния камериер.

Имената бяха: Никола-Клод Гамен и Луи Льоконт. Званията бяха: за първия, това на майстор ключар; за втория, това на чирак.

Макар и да нямаше нищо аристократично, едва Луи XVI чу имената и званията, и изтича до вратата, викайки:

— Влезте!

— Ето ни, ето ни, ето ни! — каза Гамен, представяйки се с фамилиарността не само на сътрапезник, но и на майстор.

Тъй като не беше привикнал към взаимоотношения с крале, чиракът, без да отвърне на поканата и след като благоприлично изчака известно време след появата на майстор Гамен, застана прав до вратата с дреха и каскет, преметнати в ръката.

Впрочем може би му беше по-добре там, отколкото ако бе застанал до Гамен, защото можа да улови проблясъка на радост в мрачния поглед на Луи XVI и да му отговори с почтително кимане.

— А! Това си ти, драги мой Гамен! — каза Луи XVI. — Радвам се да те видя. Наистина, вече не разчитах, че ще се сетиш за мен — мислех, че си ме забравил!

— Значи затова — каза Гамен — сте си взели чирак? Добре сте направили, това си е ваше право, след като не съм бил тук. Но за нещастие — добави той с ехидна физиономия — чиракът не е майстор, а?

Чиракът кимна към краля.

— Какво искаш, бедни мой Гамен? — каза Луи XVI. — Уверяваха ме, че не искаш да ме виждаш, казваха, че се страхуваш да не те компрометирам…

— Бога ми, сир, можахте да се убедите сам във Версай, че на вашите приятели не им се случват хубави неща. Аз видях да фризират пред мен — фризира ги самият господин Леонар — главите на телохранителите само защото са се намирали в преддверията ви, когато парижаните ви дойдоха на гости.

Облак премина по челото на краля, а чиракът наведе глава.

— Обаче разправят — продължи Гамен, — че положението е по-розово, откакто сте се върнали в Париж, и че сега контролирате парижаните. О, по дяволите! Това не е учудващо, вашите парижани са толкова глупави, а кралицата може да е толкова прелъстителна, когато й харесва.

Луи XVI не отвърна нищо, но по бузите му изби лека червенина.

Що се отнася до младия човек, изглежда, че той ужасно страдаше от фамилиарностите, които си позволяваше Гамен.

Така че, след като избърса челото си, покрито с пот, с една кърпичка, твърде фина, за да принадлежи на ключарски чирак, той се приближи и каза:

— Сир, би ли ми разрешил Ваше Величество да му разкажа как на майстор Гамен бе оказана честта да се намира пред лицето на Ваше Величество и как самият аз се оказах до него?

— Да, скъпи Луи — отвърна кралят.

— А! Така ли било: „скъпи Луи“! — надуто промърмори Гамен. — „Скъпи Луи“… за петнайсет дни познанство на един работник, на един чирак!… Какво ли би трябвало да ми кажете на мен, който ви познавам от двайсет и пет години? На мен, който ви сложих пилата в ръцете? На мен, който съм майстор? Ето какво значи да имаш златен език и бели ръце!

— Ще ти кажа: „Добри ми Гамен. Наричам този младеж «скъпи Луи» не защото се изразява по-изискано от теб. Не защото си мие ръцете по-често, отколкото ти го правиш, може би — сам знаеш колко малко ценя подобни глезотии, — а защото намери начин да те доведе при мен, тебе, моят приятел, когато ми казваха, че не искаш повече да ме виждаш.“

— О! Не че не съм искал да ви виждам. Защото аз, въпреки недостатъците ви, в крайна сметка ви обичам много. Но жена ми, госпожа Гамен, ми повтаря постоянно: „Ти имаш лоши познати, Гамен, познати, твърде високопоставени за теб. Не е добре да се виждаш с аристократи в тези времена. Имаме си нещичко, нека си го пазим. Имаме деца — нека ги отгледаме. И ако дофинът иска да изучава ключарския занаят, нека се обърне към някой друг. Не са се свършили ключарите във Франция.“

Луи XVI погледна чирака и като сподави една наполовина насмешлива, наполовина меланхолична въздишка, каза:

— Няма съмнение, не са се свършили ключарите във Франция, но няма ключари като теб.

— Това казах и аз на майстора, сир, когато се представих у тях — прекъсна го чиракът, — казах му: „Бога ми, майсторе, ето на! Кралят е на път да направи една секретна ключалка. Той има нужда от помощта на ключар: говорили са му за мен, той ме взе при себе си. Това е голяма чест… Хубаво… Но това, което работи, е фина работа. Щеше да е добре за ключалката, ако се отнасяше само до преградата, плочата и щифтовете, защото всеки знае, че трите щифта със закръглени отзад опашки служат, за да закрепят по-здраво преградата към плочата. Но когато става въпрос за езичето, тогава и чиракът се обърква…“

— Знам го добре — каза Гамен, — езичето е душата на ключалката.

— И шедьовър на ключарството, когато е добре направено — каза чиракът. — Но има езиче и езиче. Има спящо езиче, езиче с повратник за раздвижване на половин оборот, има езиче със зъбчато колело, за да раздвижва резетата. Е, добре, да предположим сега, че имаме един ключ с продупчен ствол, чието езиче е с изрязан отвор, има извивка навътре, две колелца и сърпче, извито навътре, и копиевидна извивка навън, какво езиче ще трябва за подобен ключ? Ето дотук спряхме…

— Факт е, че не всеки може да се справи с подобна работа — каза Гамен.

— Съвсем точно… Ето защо, продължих аз, дойдох при вас, майстор Гамен. Всеки път, когато кралят се объркваше, казваше с въздишка: „Ах, ако Гамен беше тук!“ Тогава аз казах на краля: „Е, добре, хайде, наредете да дойде на този велик Гамен и да ни посъветва!“ Но кралят отговаряше: „Безполезно е, бедни ми Луи, Гамен ме е забравил! — Да забрави Ваше Величество! Не е възможно човек, който е работил с него, да го забрави!…“ Тогава казах на краля: „Ще отида да потърся този майстор над майсторите, майстор над всички!“ Кралят ми каза: „Върви, но няма да го доведеш!“ А аз казах: „Ще го доведа!“, и тръгнах. Ах, сир! Не знаех с каква работа се заемам и с какъв човек си имам работа. Впрочем, когато му се представих като чирак, той ме подложи на изпит, който беше по-тежък от този в Кадетското училище. И най-накрая, добре… ето ме при него. На другия ден се осмелих да му кажа, че идвам от ваша страна. Този път си помислих, че направо ще ме изхвърли през вратата — той ме нарече шпионин, доносник. Колкото и да го уверявах, че наистина съм изпратен от вас, всичко беше напразно. Едва когато му признах, че ние двамата сме започнали една работа, която не можем да завършим, той си наостри ушите. Но и това не го накара да вземе решение да ви види. Той казваше, че това е клопка, заложена му от неговите неприятели. Накрая, едва вчера, когато му връчих двайсет и петте луи, които Ваше Величество ми беше дал за тази цел, той каза: „Аха! Може би наистина идвате от страна на краля!… Е, добре, бива! Ще отидем утре — който не рискува, не печели.“ Цяла вечер поддържах майстора в добро разположение на духа и тази сутрин му казах: „Хайде, не бива така, да вървим!“ Той още се дърпаше, но накрая го накарах да тръгнем. Вързах му престилката, сложих бастуна в ръката му и го изтиках навън. Хванахме пътя за Париж и ето ни!

— Добре сте дошли — каза кралят, докато благодареше с поглед на младия човек, който изглежда толкова се беше измъчил с композицията на разказа, колкото майстор Гамен би се измъчил, ако спореше с Босюе^[1] или изнасяше проповед на Флешие. — А сега, Гамен, приятелю мой — продължи кралят, — понеже, както изглежда, бързаш, да не губим време.

— Точно така — каза майсторът ключар. — Впрочем обещах на госпожа Гамен да се върна до довечера. Хайде, къде е тази прословута ключалка?

Кралят подаде в ръцете на майстора наполовина сглобена ключалка.

— Е, добре, какви ми ги разправяш, че това било двустранна ключалка? — каза Гамен, обръщайки се към чирака. — Двустранната ключалка се затваря от двете страни, некадърнико! А това е ключалка за сандък. Хайде, да видим какво може да се направи… Това не върви, а?… Е, добре, при майстор Гамен ще трябва да тръгне.

И Гамен се опита да превърти ключа.

— А, ето! Ето! — каза той.

— Откри ли грешката, скъпи Гамен?

— По дяволите!

— Хайде, покажи ми.

— А! Бързо ще стане, погледнете. Муцунката на ключа добре закача голямата брада. Голямата брада описва добре половината от своята окръжност, но като достигне дотук, тъй като не е изрязана полегато, не може да се измъкне сама, това е цялата работа… Ходът на брадата е шест линии, основата трябва да е една линия.

Луи XVI и чиракът се спогледаха, като че са възхитени от познанията на Гамен.

— Ех, Боже мой! При все това е толкова просто — каза той, окуражен от това мълчаливо възхищение, — че не разбирам как сте пропуснали да го направите. Кой знае какви глупости сте си мислили, докато не сме се виждали, за да изгубите познанията си! Имате три брадички, нали? Една голяма и две малки, една от пет линии и две по две линии?

— Несъмнено — каза кралят, следейки с интерес демонстрацията на Гамен.

— Е, добре, веднага щом ключът пусне голямата брадичка, тя трябва да може да достигне езичето, което е затворила, нали?

— Да — каза кралят.

— Тогава трябва да може да притисне в обратна посока, сиреч връщайки се по пътя си, втората брадичка в момента, когато отпусне първата.

— А! Да, да — каза кралят.

— А! Да, да — повтори присмехулно Гамен. — Е, добре, как искате да се движи този нещастен ключ, когато разстоянието между голямата и малката брадичка не е равно на дебелината на езичето и е малко хлабаво?

— А!

— Аха!… — повтори още веднъж Гамен. — Ето, на вас ви е добре да сте крал на Франция. Вие сте казали: „Аз искам!“, обаче малката брадичка е казала: „Не искам!“! Това е както когато спорите със Събранието — Събранието винаги излиза пред вас!

— Но при все това — кралят попита Гамен — винаги има някаква възможност, нали, майсторе?

— По дяволите! — каза последният. — Да. Трябва само да се изреже полегато първата брадичка, да се изтъни лостчето с една линия, да се раздалечат с четири линии първата и втората брадичка и да се сложи на същото разстояние третата брадичка, тази, която ще бъде част от петата и която ще спира върху връхчето… И това ще бъде всичко.

— Но — отбеляза кралят — за всички тези промени ще е необходим цял ден работа, бедни ми Гамен?

— О, да! За някои може и да отнеме цял ден, но за Гамен са достатъчни два часа. Само че трябва да бъде оставен сам и да не му се досажда със забележки… Гамен, оттук… Гамен, оттам… Нека ме оставят сам. Ковачницата изглежда добре оборудвана и след два часа… Е, добре, след два часа, ако работата бъде подходящо намокрена — продължи Гамен, усмихвайки се, — можете да се върнете. Работата ще е свършена.

Това, което поиска Гамен, беше всичко, което искаше и кралят. Самотата на Гамен му предоставяше възможност за разговор на четири очи с чирака.

При все това можеха да възникнат трудности.

— Ами ако имаш нужда от нещо, бедни ми Гамен?

— Ако имам нужда от нещо, ще повикам камериера и след като са му дадени заповеди да ми носи всичко, което му поискам… Това е всичко, което ми е необходимо.

Кралят сам отиде до вратата.

— Франсоа — каза той, отваряйки я, — елате тук, моля. Ето го Гамен, моят стар учител в ключарския занаят, който поправя една пообъркана работа. Ще му дадете всичко, от което има нужда. И особено една-две бутилки чудесно бордо.

— Ако това е проява на добрината ви, сир, то нека ви напомня, че предпочитам бургундското. Това дяволско бордо прилича на хладка водица!

— А, да! Вярно… бях забравил — каза, смеейки се, Луи XVI. — А при това сме пили неведнъж заедно, бедни ми Гамен… Бургундско, Франсоа, чувате ли!

— Добре! — каза Гамен, облизвайки устни с език. — Но не говорете за вода, сир, не зная за какво би могла да служи, освен за закаляване на желязото. Но тези, които я използват за друго, са изопачили предназначението й… Вода, пфу!…

— Е, добре, бъди спокоен, докато си тук, няма да чуеш да се говори за вода и понеже ни е страх тази дума да не се изплъзне на някой от нас двамата, те оставяме сам. Когато свършиш, изпрати да ни потърсят.

— А вие какво ще правите през това време?

— Шкафът, за който е предназначена тази ключалка.

— А, добре! Това е подходяща работа за вас. Приятна работа!

— И на теб! — отвърна кралят.

И като кимна фамилиарно с глава за сбогом на Гамен, кралят излезе заедно с чирака Луи Льоконт, или граф Луи, както ще предпочете без съмнение читателят, който, както предполагаме, с прозорливата си мисъл е разпознал в мнимия придружител сина на маркиз Дьо Буйе.