Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (32)

31.
Кралицата

Господин Лафайет и граф Луи дьо Буйе се изкачиха по малкото стълбище на павилиона Марсан и стигнаха до апартаментите на първия етаж, обитавани от краля и кралицата.

Всички врати се отваряха незабавно пред господин Дьо Лафайет. Часовите изправяха оръжията си за почест, прислужниците се прегъваха в поклони. Господин Дьо Лафайет бе въведен най-напред при кралицата. Що се отнася до краля, той беше в ковачницата си и отидоха да предупредят Негово величество.

Бяха изминали три години, откакто господин Дьо Буйе беше виждал Мария-Антоанета за последно.

През тези три години се бяха събрали Генералните щати, беше превзета Бастилията и бяха минали събитията от пети и шести октомври.

Кралицата бе станала на трийсет и четири години — „Най-подходящата възраст, както казва Мишле, за да бъде рисувана от Ван Дайк“. Възраст на жена, възраст на майка и най-вече, при Мария-Антоанета — възраст на кралица.

През тези три години кралицата бе изстрадала твърде много — със сърцето си, с разума си, с любовта и самолюбието си. Трийсет и четирите години се изписваха по лицето на бедната жена с онези седефени и възморави сенки около очите, издаващи безсънни нощи, и които най-вече подчертаваха дълбоката душевна болка, от която жената — било обикновена жена, било кралица — след като е засегната, не може да се излекува.

Това бе възрастта, в която Мария Стюарт^[1] вече бе затворничка, когато бе изживяла своите най-дълбоки страсти, възрастта, в която Дъглас, Мортимър, Норфолк и Бабингтън се бяха влюбили в нея, бяха й се обрекли и умряха за нея^[2].

Видът на пленената кралица, мразена, клеветена и заплашвана — денят на пети октомври бе доказал, че тези заплахи не са напразни, — направи дълбоко впечатление на рицарското сърце на младия Луи дьо Буйе.

Жените не се лъжат ни най-малко във въздействието, което оказват върху околните, и понеже кралските особи имат освен това и силна памет, която изглежда е част от тяхното обучение, едва Мария-Антоанета бе зърнала господин Дьо Буйе, и го разпозна, едва бе хвърлила един поглед върху него, и беше сигурна, че срещу нея стои приятел.

От това последва, че още дори преди да й бъде представен от генерала, още преди да се доближи до дивана, където кралицата се бе излегнала, тя стана и както се прави с приятел, когото имаш удоволствието да видиш отново, и със служител, на чиято вярност може да се разчита, тя се провикна:

— О, господин Дьо Буйе!

После, без да обърне и капка внимание на генерал Лафайет, тя протегна ръка на младия човек.

Граф Луи се поколеба за миг, не можейки да повярва в подобна благосклонност.

При все това кралската ръка остана протегната, графът коленичи на коляно и докосна с треперещи устни тази ръка.

Това беше една от грешките, които правеше бедната кралица, а подобните на нея бяха доста. И без жеста на внимание от нейна страна господин Дьо Буйе щеше да й бъде признателен, но чрез това благоволение, оказано в присъствието на господин Дьо Лафайет, който никога не бе получавал подобна почест, тя поставяше своята разграничителна линия и нараняваше човека, когото имаше най-голяма нужда да превърне в свой приятел.

Така че с учтивостта, с която той не можеше да се раздели дори за миг, но с донякъде променен глас, Лафайет каза:

— Честна дума, скъпи братовчеде, аз предложих да ви представя на Нейно величество, но струва ми се, че щеше да бъде по-добре, ако по-скоро вие ме бяхте представили на нея.

Кралицата бе толкова щастлива, че стои срещу един от своите служители, на когото знаеше, че може да разчита, а жената беше толкова горда с въздействието, което й се струваше, че беше оказала върху графа, че чувствайки в сърцето си един от онези проблясъци на младост, които мислеше за угаснали, тя се обърна към генерал Лафайет и му каза с една от онези свои лукави усмивки:

— Господин генерал, граф Луи не е толкова строг републиканец, колкото сте вие. Той пристига от Мец, а не от Америка. Той не идва в Париж, за да работи върху конституцията, а за да ми поднесе своите почитания. Така че не се учудвайте, че му оказвам подобно благоволение, аз, бедната и наполовина детронирана кралица, защото той, бедният провинциалист, заслужава може би все още това име, докато за вас…

И кралицата направи една очарователна глезена муцунка, почти като младо момиче, с която искаше да каже: „Докато вие, господин Сципион, вие, господин Цинцинат^[3], се подигравате на подобни превземки.“

— Госпожо — възрази Лафайет, — бях почтителен и предан спрямо кралицата, без самата тя никога да е разбрала моята почтеност и без да е оценила предаността ми… Което сега е голямо нещастие за мен, но може би ще стане още по-голямо нещастие за нея.

И той се поклони.

Кралицата го изгледа с дълбоките си ясни очи. Неведнъж Лафайет й бе казвал подобни думи, неведнъж тя бе размишлявала върху думите на Лафайет. Но за нейно нещастие, както току-що й беше казал той, тя изпитваше инстинктивно отвращение към този човек.

— Хайде, генерале — каза тя, — бъдете великодушен, простете ми.

— Аз да ви прощавам, госпожо! Но какво всъщност искате да простя?

— Моя порив към това добро семейство Дьо Буйе, което ме обича от все сърце и на което този млад човек се явява като проводник в електрическа верига. Сякаш видях баща му, чичовците му и цялото му семейство да се появяват, когато той влезе и докосна с устни ръката ми.

Лафайет отново се поклони.

— А сега — каза кралицата, — след прошката, мир. Едно хубаво ръкостискане по английски или по американски, генерале.

И тя протегна ръка, но с отворена напред длан. Лафайет бавно и със студена ръка докосна ръката на кралицата и каза:

— Съжалявам, че вие никога не пожелахте да си спомните, че съм французин, госпожо. А при все това не е минало толкова много време от шести октомври до шестнайсети ноември.

— Имате право, генерале — каза кралицата, — аз съм неблагодарна.

И като се остави да падне върху дивана, сякаш смазана от вълнение, тя каза:

— Впрочем това не бива да ви учудва, вие знаете, че всички ме упрекват.

После, като поклати глава, попита:

— Е, генерале, какво ново в Париж?

Лафайет трябваше да си отмъсти поне малко и се възползва от случая.

— Ах, госпожо! — каза той. — Колко съжалявам, че вчера не бяхте в Събранието! Щяхте да видите една трогателна сцена, която щеше да развълнува сърцето ви. Един старец беше дошъл да благодари на Събранието за щастието, което дължи на него и на краля, тъй като Събранието не може да направи нищо без кралското одобрение.

— Един старец? — попита кралицата объркана.

— Да, госпожо, и то какъв старец! Старейшина на човечеството, селянин, който никога не е напускал Юра^[4], на сто и повече години, доведен до залата на Събранието от пет поколения потомци и идващ да благодари за неговите декрети от четвърти август. Разбирате ли, госпожо, един човек, който е бил крепостен половин век при Луи XIV и още осемдесет години след това!

— И какво направи Събранието за този човек?

— Всички станаха на крака и го накараха да седне и да си сложи шапката.

— А! — отвърна кралицата с онзи тон, който бе присъщ само на нея. — Действително, много трогателно. Но за мое съжаление не съм била там. Вие по-добре от когото и да било знаете — добави тя, усмихвайки се, — че не винаги мога да бъда там, където искам.

Генералът извърши движение, което означаваше, че иска да отговори нещо, но кралицата продължи, без да му даде време да каже каквото и да било:

— Не, аз бях тук и разговарях с госпожа Франсоа, бедната вдовица на онзи нещастен хлебар на Събранието, когото то остави да бъде убит пред вратата му. Какво правеше през този ден Събранието, господин Дьо Лафайет?

— Госпожо — отвърна генералът, — вие говорите за едно от нещастията, които най-много огорчиха представителите на Франция. Събранието не можа да предотврати убийството, но поне наказа убийците.

— Да, но това наказание изобщо не утеши клетата жена. Тя едва не полудя и всички мислят, че ще роди мъртво дете. Обещах й да стана кръстница на детето, ако оживее, и за да знае народът, че не съм толкова безчувствена към нещастията, които го постигат, колкото се говори, ще поискам от вас, скъпи генерале, ако не е неудобно, това кръщение да се извърши в „Нотр Дам“.

Лафайет вдигна ръка като човек, който иска думата и е възхитен, че му е предоставена.

— Точно така, госпожо — каза той, — това е вторият намек за вашето мнимо затворничество, в което бихте искали да повярват вашите верни служители и който аз трябва да понеса. Госпожо, бързам да кажа пред моя братовчед, ще го повторя, ако потрябва пред Париж, пред Европа, пред света, вчера го написах и на господин Муние, който се вайка от Дофине по повод на кралския плен, — госпожо, вие сте свободна и се обръщам към вас с единствената молба да го докажете, като кралят започне да ходи на лов и да пътува, а вие да го придружавате.

Кралицата се усмихна като човек, който не е убеден.

— А що се отнася до това да бъде кръстница на бедното сираче, което ще се роди в траур — добави Лафайет, — поемайки този ангажимент към вдовицата, кралицата се е подчинила на прекрасното си сърце, което я кара да обича и уважава всички, които я заобикалят. Когато дойде денят на церемонията, кралицата ще избере църквата, където би желала да се състои тя. Ще даде своите заповеди и всичко ще бъде направено според тях. А сега — продължи генералът, покланяйки се, — очаквам онези заповеди, с които Нейно Величество ще ме удостои за днес.

— За днес, скъпи генерале — каза кралицата, — нямам друга молба към вас, освен да поканите братовчед си, ако остане още няколко дни в Париж, да ви придружи на някоя от сбирките на госпожа Дьо Ламбал. Нали знаете, че тя приема и заради себе си, и заради мен?

— А аз, госпожо — отвърна Лафайет, — ще се възползвам за своя и за негова сметка от поканата и ако Ваше Величество не ме е виждала по-рано, я моля да бъде убедена, че е само защото не е изразила желанието си да ме вижда.

Кралицата отвърна с леко кимане на глава и усмивка.

Това беше сбогуване и разрешение да се оттеглят.

Всеки от двамата прие това, което му се хареса. Лафайет — поздрава. Граф Луи — усмивката.

И двамата излязоха заднешком, отнасяйки от тази среща единият още горчивина, а другият — повече преданост.