Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (25)

24.
Съпруга без съпруг
Любовница без любовник

Въпреки че кралицата бе запазила спокойствие, тя потрепери с цялото си тяло при четирите думи, произнесени от Вебер.

Това, което кралицата не можеше да скрие от себе си, бе, че между нея и Андре — в този така да се каже пакт, сключен още в първите дни, когато като млади момичета се бяха видели в замъка в Таверне, — бе имало един обмен на приятелство и услуги, при които Мария-Антоанета винаги бе оставала длъжница.

Обаче нищо не притеснява кралете така, както тези договорни задължения, особено когато те достигнат до най-дълбоките корени на сърцето.

Като последица от това кралицата, която бе изпратила да търсят Андре, мислейки, че има много неща, за които да я упрекне, не си спомняше нищо, когато застана лице в лице с младата жена, освен колко й е задължена.

Що се отнася до Андре, тя си беше все същата — студена, спокойна, чиста като диамант, но и неуязвима като него.

Кралицата се поколеба за миг, преди да реши с какво име да поздрави бялото привидение, което се появи от мрака на вратата в полумрака на апартамента и което полека навлизаше в кръга от светлина, хвърляна от трите свещи на свещника върху масата.

Накрая, протягайки ръка към своята стара приятелка, тя каза:

— Бъдете добре дошла днес, както винаги, Андре.

Макар силна и подготвена да се представи в Тюйлери, Андре на свой ред потрепери. Тя разпозна в тези думи, които й бяха отправени от кралицата, напомняне за тона, с който някога й говореше дофината.

— Има ли нужда да казвам на Ваше Величество — отвърна Андре с обичайните си откровеност и яснота, — че ако тя винаги ми бе говорила както току-що го направи, не би имало нужда, ако иска да говори с мен, да праща да ме търсят извън двореца, в който живее?

Кралицата се възползва от тези начални думи, с които Андре пристъпи към въпроса. Тя го прие като пробив, от който щеше да се възползва.

— Уви! — каза й кралицата. — Вие би трябвало да го знаете, Андре, вие — така красива, така непорочна и така чиста. Вие, чието сърце не се смущава от никаква омраза. Вие, на която никаква любов не вълнува душата. Вие, която облаците на бурята не могат да закрият и да накарат да изчезне като звезда, която всеки път, щом вятърът измете облаците, се появява по-блестяща на небосвода! Всички жени, дори най-високопоставените, не притежават вашата неизменна ведрина и най-вече аз, аз, която ви поисках помощ, която вие така щедро ми дадохте…

— Кралицата — отвърна Андре — говори за времена, които съм забравила и мисля, че и тя не си спомня вече.

— Отговорът е суров, Андре — каза кралицата, — и при все това, аз си го заслужавам, а вие имате право да ми говорите така. Не, наистина, докато бях щастлива, не си спомних за вашата преданост и това е може би защото никакво човешко могъщество, дори кралското, не ми предлага начин да ви се отплатя. Вие сигурно сте ме сметнали за неблагодарна, Андре, може би това, което вие вземате за неблагодарност, е просто израз на безсилие.

— Бих имала право да ви обвинявам, госпожо — каза Андре, — ако някога бях поискала или пожелала нещо и кралицата се е противопоставила на моето желание или е отказала на искането ми. Но как Ваше Величество иска да се оплаквам, след като нищо не съм пожелала, нито съм поискала?

— Е, добре, искате ли да ви го кажа, скъпа Андре? Точно това безразличие към нещата от този свят ме пали у вас. Да, вие ми приличате на свръхчовешко същество, създание от друга сфера, отнесено от някоя вихрушка и захвърлено сред нас, подобно на онези пречистени от огъня камъни, които падат от не се знае кое слънце. От това следва, че човек най-напред е уплашен от слабостта си, намирайки се пред онази, която никога не е била слаба. Но след това се успокоява, казвайки си, че върховната снизходителност е във върховното съвършенство, че това е най-чистият извор, в който трябва да умие душата си, и в момент на най-дълбока мъка прави това, което аз направих, Андре. Изпратих да потърсят това свръхчовешко същество, от чийто упрек се страхувам, за да поискам утеха.

— Уви, госпожо! — каза Андре. — Ако това е нещото, което наистина искате от мен, много ме е страх, че резултатът не отговаря на очакванията.

— Андре! Андре! Вие забравяте при какви ужасни обстоятелства вече ме подкрепихте и утешихте! — каза кралицата.

Андре видимо побледня. Като я видя олюляваща се и със затворени очи, като някой, чиято сила го напуска, кралицата направи движение с ръка, за да я притегли на същото канапе, на което седеше. Но Андре се възпротиви и остана права.

— Госпожо — каза тя, — ако Ваше Величество има милост към вярната си служителка, тя ще й спести спомените, които почти е успяла да заличи от съзнанието си. Лоша утешителка е тази, която не иска утеха от никого, дори от Бога, защото се съмнява, че самият Бог не би могъл да утеши всички болки.

Кралицата впери в Андре своя ясен и дълбок поглед.

— Всички болки! — каза тя. — Нима имате и други болки освен тези, които сте ми доверили?

Андре не отвърна.

— Хайде — каза кралицата, — дошло е време да се обясним и затова накарах да ви доведат. Вие обичате ли господин Дьо Шарни?

— Да!… — каза Андре.

Кралицата нададе вик като ранена лъвица.

— О! — каза тя. — Досещах се!… И откога го обичате?

— От първия час, когато го зърнах.

Кралицата отстъпи ужасена пред тази статуя от мрамор, която обаче незнайно защо беше одушевена.

— О! — каза тя. — И вие се чувствате погубена?

— Вие го знаете по-добре от всеки друг, госпожо.

— И защо така?

— Защото открих, че вие го обичате.

— Значи искате да кажете, че го обичате повече от мен, защото не съм усетила нищо досега?

— А! — отвърна с горчивина Андре. — Не сте усетили нищо, защото той ви обичаше, госпожо.

— Да… и сега усещам всичко, защото той повече не ме обича. Това искахте да ми кажете, нали?

Андре остана безмълвна.

— Ама отговорете ми! — каза кралицата, улавяйки я не за дланта, а за ръката. — Признайте, че не ме обича вече!

Андре не отвърна нито дума, нито с жест, нито със знак.

— Наистина — извика кралицата, — направо да умреш!… Ама убийте ме тогава веднага, като ми кажете, че не ме обича повече!… Хайде, не ме обича, нали?

— Любовта или безразличието на господин граф Дьо Шарни са негови тайни. Най-малко аз съм тази, която ще ги разкрива — отвърна Андре.

— О, негови тайни!… Не само негови. Защото предполагам, че ви ги е доверил? — с горчивина каза кралицата.

— Никога господин граф Дьо Шарни не ми е казвал нито дума за своята любов или за безразличието си към вас.

— Дори и тази сутрин?

— Не съм виждала господин граф Дьо Шарни тази сутрин.

Кралицата впери в Андре поглед, с който сякаш целеше да проникне до дълбините на сърцето й.

— Искате да ми кажете, че не знаете за заминаването на графа?

— Не искам да кажа това.

— Но тогава как знаете за заминаването му, ако не сте видели господин Дьо Шарни?

— Той ми писа, за да ми съобщи.

— Аха — каза кралицата, — той ви е писал?

И също като Ричард III, в един върховен момент извикал: „Давам кралството си за един кон!“^[1], Мария-Антоанета беше готова да извика: „Давам кралството си за това писмо!“.

— И това писмо, което графът ви е написал в момента на тръгване, съм сигурна, че не го носите у себе си?

— Лъжете се, госпожо — каза Андре, — ето го.

Като извади стопленото от нейната топлина и ухаещо на нейния парфюм писмо, тя го подаде на кралицата.

Мария-Антоанета го взе, треперейки, стисна го за миг между пръстите си, не знаейки дали трябва да го задържи, или да го върне и гледайки Андре със смръщени вежди. После, като отхвърли всякакво колебание, каза:

— О! Изкушението е твърде силно!

Тя отвори писмото и като се наведе към светлината на свещника, прочете следното:

Госпожо,

След час напускам Париж по изрична заповед на краля.

Не мога да ви кажа къде отивам, защо заминавам, нито колко време ще остана извън Париж — всички тези неща, които имат вероятно твърде малко значение за вас, но които бих желал при все това да имам правото да ви кажа.

За миг имах намерението да се представя у вас, за да ви съобщя за моето заминаване лично, но не посмях да го направя без вашето разрешение…

Кралицата вече знаеше това, което бе пожелала да научи, и поиска да върне писмото на Андре. Но тя, сякаш на нея се падаше да заповядва, вместо да се подчинява, каза:

— Четете докрай, госпожо.

Кралицата отново зачете:

Бях отказал предишната мисия, която ми предложиха, защото тогава смятах — бедният луд, — че една известна симпатия ме задържа в Париж. Уви! Оттогава получих доказателство за противното и приех с радост този случай да се отдалеча от сърцето, на което съм безразличен.

Ако по време на това пътуване с мен се случи както с нещастния Жорж, взел съм всички мерки, за да бъдете уведомена вие първа за сполетялото ме нещастие и за свободата, която ще ви бъде върната. Само тогава, госпожо, вие ще узнаете какво дълбоко възхищение се зароди в сърцето ми от вашата преданост, така зле възнаградена от моята, за тази, която пожертвахте, млада, красива и родена да бъде щастлива, младостта, красотата и щастието си.

Тогава, госпожо, всичко, което искам от Бога и от вас, е да запазите един спомен за нещастника, който толкова късно откри ценността на съкровището, което притежава.

Всички почитания от сърце

Граф Оливие Дьо Шарни

Кралицата протегна писмото на Андре, която този път го взе обратно.

— Е, какво, госпожо — прошепна Андре, — предадена ли сте? Измених ли, не казвам на обещанието, което съм ви дала, защото никога не съм ви давала обещания, но на вярата, която сте имали в мен?

— Простете ми, Андре — каза кралицата. — О! Аз толкова страдах!…

— Вие сте страдали!… Вие се осмелявате да кажете пред мен, че сте страдали! А аз какво да кажа?… О! Няма да кажа, че съм страдала, защото не искам да използвам една дума, с която вече си е служила друга жена, за да изрази същата мисъл… Не. Трябва ми нова дума, непозната, нечувана, която ще предаде накратко всичките ми болки, ще изрази всичките ми мъки… Вие сте страдали… и при все това не сте видели, госпожо, човека, когото обичате, безразличен към тази любов, да се обръща, на колене и със сърцето си на длан към друга жена. Вие не сте виждали брат си, ревнив към тази друга жена, която обожава мълчаливо и както езичник своето божество, да се бие с човека, когото вие обичате. Вие не сте чували човека, когото обичате, ранен от собствения ви брат с рана, която мисли за смъртоносна, да вика в бълнуването си само онази жена, чиято довереница сте вие. Не сте виждали тази друга жена да се плъзга като сянка по коридорите, където вие също обикаляте, за да задоволите онези думи на бълнуване, които да ви докажат, че ако една безумна любов не може да надживее живота, тя ще го придружи чак до прага на гроба. Вие не сте виждали този човек, върнат към живота от едно чудо на природата и на науката, да стане от леглото си само за да падне в краката на вашата съперница… Да, на вашата съперница, госпожо, защото в любовта само с нейното величие се измерва изравняването на ранговете. Някога вие във вашето отчаяние да сте се оттегляли на двайсет и пет години в манастир, търсейки да поставите пред нозете на един разпнат тази любов, която ви поглъща? После един ден, когато след една година, прекарана на молитви, безсъници и пости, на немощни желания, на викове от болка, вие се надявате, че ако не е изгаснал, то поне е заспал този пламък, който ви изгаря, вие не сте виждали тази съперница, вашата странна приятелка, която нищо не е разбрала, която нищо не е отгатнала, да идва, за да ви намери във вашата самота, за да ви поиска… какво?… В името на едно старо приятелство, което страданията не са успели да увредят, в името на своето спасение като съпруга, в името на посраменото кралско величие, да идва да поиска да бъдете жена… на кого?… На този човек, когото от три години обожавате! Съпруга без съпруг, разбира се, обикновен воал, хвърлен между погледите на тълпата и чуждото щастие, както саванът е прострян между мъртвеца и света. Вие не бяхте обладана от милост, ревнивата любов не е милостива — и вие го знаете добре, — вие, госпожо, която ме пожертвахте, вие не бяхте владяна от дълга, приел огромната преданост. Вие не сте чували свещеникът да ви пита дали вземате за съпруг един човек, който никога няма да бъде ваш съпруг. Вие не сте усетили този мъж да ви слага на пръста златен пръстен, знак на един вечен съюз, който за вас е само един празен и нищо незначещ символ. Вие не сте били изоставени един час след сватбеното тържество на вашия съпруг, за да го видите… след това като любовник на вашата съперница!… Ах, госпожо! Госпожо! Трите години, които изтекоха, аз ви го казвам, бяха три жестоки години!…

Кралицата повдигна изнемощялата си ръка, търсейки ръката на Андре.

Андре отдръпна своята.

— Аз не съм обещавала нищо — каза тя, — но все пак удържах на думите си. Вие, госпожо — продължи младата жена с тон на обвинител, — вие ми обещахте две неща…

— Андре! Андре! — каза кралицата.

— Вие ми обещахте, да не се срещате отново с господин Дьо Шарни. Обещание, още по-свещено, защото не съм го искала.

— Андре!

— После вие ми обещахте, този път писмено! Вие ми обещахте да се отнасяте с мен като със сестра. Обещание, толкова по-свещено, защото не съм молила за него.

— Андре!

— Трябва ли да ви припомням точното съдържание на това обещание, което вие ми дадохте в един тържествен момент, в един момент, когато щях да пожертвам живота си, повече от живота си… любовта си?… Да, моето спасение в отвъдния живот, защото се греши само чрез дела, госпожо, и кой ще ми каже, че Господ ще ми прости моите безумни желания, моите нечестиви обети? Е, добре, в онзи момент, когато щях да ви пожертвам всичко, вие ми дадохте една бележка. Още я виждам тази бележка — всяка буква пламти пред очите ми. Тази бележка съдържаше следните изрази:

Андре, вие ме спасихте! Честта си дължа на вас, животът ми е ваш! В името на тази чест, която ви струва така скъпо, се заклевам, че можете да ме наричате ваша сестра — опитайте, няма да ме видите да се изчервявам.

Поставям това послание в ръцете ви. То е знак на моята признателност. То е зестрата, която ви давам.

Вашето сърце е най-благородното от всички сърца. То ще ми бъде признателно за подаръка, който ви предлагам.

Мария-Антоанета

Кралицата изпусна въздишка на отчаяние.

— Да, разбирам — каза Андре, — защото съм изгорила тази бележка, вие мислите, че съм я забравила?… Не, госпожо, не, вие виждате, че съм запомнила всяка дума в същата степен, в която вие не си я спомняте… О! Аз си спомням повече…

— Ах! Прости ми, прости ми, Андре… Мисля, че той те обича!

— Значи вие си мислите, че това е закон на сърцето, според който, щом някой обича по-малко, госпожо, значи трябва да обича друга?

Андре бе страдала толкова, че на свой ред проявяваше жестокост.

— Значи и вие също сте забелязали, че ме обича по-малко… — мъчително възкликна кралицата.

Андре не отвърна. Тя само изгледа обезумялата кралица и нещо като усмивка се изписа на устните й.

— Но какво трябва да направя, Боже мой! Какво трябва да направя, за да запазя тази любов, сиреч живота си, който си отива? О! Ако знаеш това, Андре, приятелко моя, сестро моя, кажи ми го, умолявам те, заклевам те…

И кралицата простря двете си ръце към Андре.

Андре отстъпи крачка назад.

— Мога ли да знам това, госпожо — каза тя, — аз, която той никога не е обичал?

— Да, но той може да те обикне… Един ден може да дойде в краката ти, за да поиска прошка за миналото, да измоли опрощение за всичко това, за което те е накарал да страдаш. И страданията ще бъдат толкова бързо забравени, Боже мой! В ръцете на този, когото обичаш! Опрощението се дава толкова бързо на този, който ни е накарал да страдаме!

— Е, добре, с идването на това нещастие — да, това вероятно ще бъде нещастие и за двете ни, госпожо, — забравяте ли, че преди да бъда жената на господин Дьо Шарни, ми остава да му съобщя една тайна… да му доверя една ужасна тайна, смъртоносно признание, което начаса ще убие тази любов, от която вие се страхувате? Забравяте ли, че ми остава да му разкажа това, което съм разказала на вас?

— Ще му кажете, че сте била насилена от Жилбер?… Вие ще му кажете, че имате дете?…

— О! Но наистина, госпожо — каза Андре, — за кого ме вземате, та изразявате подобно съмнение?

Кралицата си отдъхна.

— И така — каза тя, — вие няма да направите нищо, за да се опитате да върнете господин Дьо Шарни при себе си?

— Нищо, госпожо. Не повече в бъдеще, отколкото съм направила в миналото.

— Вие няма да му кажете, няма да го оставите да заподозре, че го обичате?

— Най-малкото, докато самият той не дойде да ми каже, че ме обича, не, госпожо.

— И ако той дойде да ви каже, че ви обича, ако вие му кажете, че го обичате, ще ми се закълнете…

— О! Госпожо… — каза Андре, прекъсвайки кралицата.

— Да — каза кралицата, — да, имате право, Андре, сестро моя, моя приятелко и аз съм несправедлива, придирчива, жестока. О! Но когато всичко ме изоставя — приятели, власт, слава! Бих искала поне тази любов, за която ще пожертвам слава, власт, приятели, бих искала поне тази любов да ми остане.

— А сега, госпожо — каза Андре с онази ледена студенина, която не я бе напуснала нито за миг, докато бе говорила за мъките, изстрадани от нея, — има ли още нещо, което да искате да ме попитате, да ми дадете някакви нови заповеди?

— Не, нищо, благодаря. Исках да ви върна приятелството си, но вие отказахте… Сбогом, Андре, отнесете поне моята признателност.

Андре направи един жест с ръка, сякаш за да отблъсне това второ чувство, така както бе отблъснала първото, и като направи един студен и дълбок реверанс, излезе бавно и мълчаливо досущ като привидение.

— О! Имаш право, тяло от лед, сърце от диамант, душа от огън, да не искаш нито признателността ми, нито приятелството ми. Защото го чувствам и моля Господ за прошка, но те мразя, както не съм мразила никого… защото, ако той сега не те обича… О! Сигурна съм, че един ден ще те обикне!…

После повика Вебер и му каза:

— Вебер, ти срещна ли доктор Жилбер?

— Да, Ваше Величество — отговори камериерът.

— В колко часа ще дойде утре сутринта?

— В десет часа, госпожо.

— Добре, Вебер. Предупреди моите дами, че ще си легна без тях тази вечер и че понеже съм неразположена и уморена, искам да ме оставят утре да спя до десет часа… Първият и единствен човек, когото ще приема, ще бъде доктор Жилбер.