Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (18)

17.
Портретът на Чарлз I

През изминалите няколко дни, когато новите обитатели на Тюйлери се настаняваха и установяваха обичаите си, Жилбер, който изобщо не бе викан при краля, не сметна за необходимо да се появява. Но накрая денят за посещение дойде и той сметна, че неговият дълг ще бъде извинение за това, че не се е осмелил да се възползва от своята преданост.

Прислугата в преддверието беше същата, която бе последвала краля от Версай до Париж. Затова Жилбер бе толкова познат в преддверието на Тюйлери, колкото и в това на Версай.

Впрочем, макар и кралят да не бе имал нужда от помощта на доктора, изобщо не го бе забравил. Луи XVI имаше твърде точен ум, за да различава лесно своите приятели и своите врагове.

И Луи XVI чувстваше чак до дълбините на сърцето си, каквито и да бяха предубежденията на кралицата против Жилбер, че докторът може би беше не толкова приятел на краля, а, което беше по-ценно, приятел на монархията.

Та той си спомни, че този ден Жилбер ще е дежурен и даде името му, за да може веднага щом се появи, да бъде въведен при него.

От това следва, че едва Жилбер бе прекрачил прага на вратата и дежурният камериер стана, тръгна пред него и го заведе в спалнята на краля.

Кралят се разхождаше напред-назад така замислен, че изобщо не обърна внимание на влизането на доктора, нито чу съобщението, което го предхождаше.

Жилбер се спря при вратата, неподвижен и мълчалив, очаквайки кралят да забележи присъствието му и да му отправи някоя дума.

Обектът на кралските мисли — беше лесно да се види това, тъй като от време на време той спираше замислен пред него, — беше един портрет на Чарлз I, рисуван от Ван Дайк^[1], същият, който днес е в Лувъра и който един англичанин беше предложил да покрие със златни монети, ако се съгласят да му го продадат.

Ето го този портрет: Чарлз I стои прав под някакви дървета, крехки и редки като ония, които растат по плажовете. Един паж държи кон, целият в броня. Морето затваря хоризонта. Лицето на краля носи отпечатък на меланхолия. За какво ли си мисли нещастният Стюарт, чиято предшественичка е красивата и нещастна Мария и който ще наследи Джейкъб II? Или по-скоро за какво е мислел художникът, гениален човек, който е притежавал достатъчно ум, за да надари с излишъка от него физиономията на краля?

За какво ли е мислел, рисувайки го предварително, сякаш през последните дни на бягството му, като прост кавалерист, готов да се изправи на бойното поле срещу кръглоглавите?^[2] За какво ли е мислел, рисувайки го така, с гръб към бурното море на Севера, с коня му до него, напълно готов за атаката, но също така напълно готов и за бягството?

Дали ако бъде обърната тази картина, върху която Ван Дайк е наблегнал на дълбоката сянка на тъга, няма да се намери на обратната й страна някоя скица на ешафода в Уайтхол?^[3] Би трябвало онзи глас от платното да говори доста високо, за да накара твърде материалното естество на Луи XVI да го чуе. И подобно на облак, който минава и хвърля своето мрачно отражение върху зелените полета и позлатените, готови за жътва поля, портретът бе помрачил челото му.

Три пъти той прекъсна разходката си, за да се спре пред този портрет, и три пъти, въздъхвайки, той започваше отново разходката си, която сякаш винаги съдбоносно завършваше пред картината.

Накрая Жилбер разбра, че има обстоятелства, при които един зрител е по-малко недискретен, ако съобщи за присъствието си, отколкото ако стои мълчалив.

Той се раздвижи, Луи XVI потрепери и се обърна.

— А, това сте вие, докторе! — каза той. — Елате, елате, щастлив съм да ви видя!

Жилбер се приближи с поклон.

— От колко време сте тук, докторе?

— От няколко минути, сир.

— О! — каза кралят и отново се замисли.

После, след известно време, като заведе Жилбер пред шедьовъра на Ван Дайк, попита:

— Докторе, познавате ли този портрет?

— Да, сир.

— Но къде сте го виждали?

— Като дете, при госпожа Дю Бари. Но дори и като дете той ми направи дълбоко впечатление.

— Да, при госпожа Дю Бари. Това е добре — прошепна кралят.

После, след нова неколкосекундна пауза попита:

— Познавате ли историята на този портрет, докторе?

— Негово Величество говори за историята на краля, когото той представя, или за историята на самия портрет?

— Говоря за историята на портрета.

— Не, сир. Знам само, че е рисуван в Лондон към 1645 или 1646 година и това е всичко, което мога да кажа. Но не зная как е пренесен във Франция и как в този час се намира в стаята на Ваше Величество.

— Как е пренесен във Франция ще ви кажа. Но как се е оказал в стаята ми, не знам и аз самият.

Жилбер погледна учудено Луи XVI.

— Как е дошъл във Франция — повтори Луи XVI, — ами ето го. Едва ли ще научите от мен нещо особено от композиционните линии, но ще научите много от подробностите. Тогава ще разберете защо се спирам пред този портрет и за какво мисля, спирайки се пред него.

Жилбер се поклони в знак, че слуша внимателно.

— Имаше — ето че минаха трийсетина години оттогава — каза Луи XVI, — един министър, фатален за Франция и най-вече за мен, — добави той, въздъхвайки при спомена за паметта на баща си, за когото винаги беше мислил, че е отровен от Австрийката. — Това беше министърът господин Дьо Шоазьол. Бяха решили да заменят този министър с министрите Д’Егийон и Мопу, като със същия удар смажат и парламентите^[4]. Но смазването на парламентите бе действие, което много стряскаше моя дядо, крал Луи XV. За да смаже парламентите, му трябваше воля, която той бе загубил. С останките от този стар човек трябваше да бъде направен наново един нов човек и за да се преправи от стария човек нов, имаше само един начин — да се затвори онзи срамен харем, наречен Паркът с елените, който струва толкова много пари на Франция и толкова много популярност на монархията. Трябваше вместо това общество от млади момчета, чрез които се изчерпваше мъжествеността му, на Луи XV да бъде дадена една-единствена любовница, която да замести всички други, която да няма достатъчно влияние, за да го накара да следва дадена политическа линия, но която да има достатъчно памет, за да му повтаря всеки миг добре заучения си урок. Старият маршал Дьо Ришельо знаеше къде да намери подобна жена. Той я потърси там, където се намират такива, и я намери. Вие сте я познавали, докторе, тъй като преди малко ми казахте, че сте виждали този портрет при нея, нали?

Жилбер се поклони.

— Ние, аз и кралицата, не я обичахме тази жена! Кралицата може би по-малко от мен. Тъй като тази кралица, Австрийката, просветена от Мария-Терезия в онази велика европейска политика, според която Австрия ще бъде център, виждаше във възкачването на господин Д’Егийон падането на своя приятел господин Дьо Шоазьол. Както казах, и ние не я обичахме и при все това трябва да бъда справедлив към нея. Тя действаше съобразно личните ми желания и, по съвест бих казал, съобразно общото благо. Тя беше ловка комедиантка и прекрасно играеше ролята си! Изненада Луи XV с една фамилиарна дързост, подигравайки му се, го направи мъж, като го накара да повярва, че е бил…

Изведнъж кралят спря, сякаш се упрекваше за непредпазливостта да говори така за дядо си пред един външен човек. Но като хвърли поглед към честното и открито лице на Жилбер, той видя, че на този човек, който умееше така добре да разбира всичко, можеше всичко да се каже.

Жилбер отгатна какво става в ума на краля и без нетърпение, без дори да задава въпроси, открил напълно погледа си за изпитателния поглед на Луи XVI, чакаше.

— Това, което ви казвам, господине — подхвана Луи XVI с известно благородство в жеста и в лицето, което не му бе привично, — може би не трябва да ви го казвам, тъй като това са мои интимни мисли, а един крал не бива да оставя да вижда в дъното на сърцето му някой друг, освен тези, в чието сърце може да чете. Ще ми отвърнете ли със същото, господин Жилбер? И ако кралят на Франция ви казва винаги това, което мисли, ще му казвате ли винаги и вие това, което мислите?

— Сир — отвърна Жилбер, — кълна се, че ако Ваше Величество ми окаже тази чест, аз ще върна услугата. Лекарят се занимава с тялото, както свещеникът с душата. Но ням и непроницаем за другите, бих погледнал като на престъпление на това, да не кажа истината на краля, когато той я поиска от мен.

— Значи, господин Жилбер, никога няма да се разбърборите?

— Сир, ако ми кажете, че до четвърт час по ваша заповед ще бъда умъртвен, не бих и помислял, че имам правото да избягам, ако не добавите към думите си „Бягайте!“.

— Добре правите, че ми казвате това, господин Жилбер. Дори сред най-добрите си приятели, дори пред самата кралица често си приказвам тихичко. С вас мога да мисля на висок глас!

И продължи:

— Е, добре! Тази жена, която знаеше, че не може да разчита за нищо на Луи XV, освен на кралските прищевки, не го оставяше изобщо, за да може да обърне в своя полза и най-малката от тези прищевки. Тя го следваше на съвета и се навеждаше над фотьойла му. Пред канцлера, пред тези важни личности и стари магистрати, тя лягаше в краката му, глезейки се като маймуна, бърборейки като папагал, ограбвайки кралството му денем и нощем. Но и това изобщо не беше достатъчно и чудноватата тайна съветничка може би само щеше да си загуби времето, ако към неразбираемите й думи, господин Дьо Ришельо не бе имал идеята да добави един предмет, който да онагледи урока, повтарян от нея. Под предлог, че пажът, който се вижда на картината, се нарича Бари, той купил тази картина за нея, сякаш картината била фамилна. Това меланхолично лице, което предчувства 30 януари 1649 година, окачено в будоара на онази лека жена, е слушало безочливите й изблици на смях, виждало е похотливите й забавления. Ето за какво е служел: смеейки се, тя е хващала главата на Луи XV и е казвала, сочейки му портрета: „Виж там, Францийо, ето един крал, на когото прерязали врата, защото бил слаб за парламента си. Оправи се със своя!“. Луи XV уволни парламента и умря спокойно на трона. Тогава ние изгонихме тази жена, към която може би е трябвало да бъдем по-снизходителни. Картината остана на таваните на Версай и никога дори не съм се сетил да питам какво е станало с нея… Сега, как ли е станало така, че я намирам тук? Кой е разпоредил да бъде донесена? Защо ме следва, или по-скоро ме преследва тя?

И след като поклати тъжно глава, Луи XV каза:

— Докторе, не се ли крие зад това някакво предопределение?

— Предопределение, ако портретът нищо не ви казва, сир. Но ако ви говори нещо, това е провидение.

— Как бихте искали подобен портрет да не говори нищо на един крал в моето положение, докторе?

— След като разреши да му казвам истината, Ваше Величество ще ми разреши ли и да питам?

Луи XVI сякаш се поколеба за миг.

— Питайте, докторе — каза той.

— Какво говори на Ваше Величество този портрет, сир?

— Казва ми, че Чарлз I е загубил главата си, защото е разпалил война сред народа си, а Джейкъб II — трона, защото е изоставил своя.

— В такъв случай портретът е като мен, сир — той казва истината.

— Е, тогава?… — попита кралят, подканяйки Жилбер с поглед.

— Е, тогава, понеже кралят ми разреши да го питам, ще го попитам какво отговаря той на този портрет, който му говори толкова честно.

— Господин Жилбер — каза кралят, — давам ви честната си дума на благородник, че още не съм решил. Ще се съобразявам с обстоятелствата.

— Народът се страхува да не би кралят да му обяви война.

Луи XVI поклати глава.

— Не, господине, не — каза той. — Не мога да обявя война на моя народ без чужда помощ, а аз познавам твърде добре състоянието на Европа, за да й се доверя. Кралят на Прусия ми предлага да влезе във Франция със сто хиляди души. Но на мен ми е известен интригантският и амбициозен дух на тази малка монархия, която се мъчи да се превърне в голямо кралство, която навсякъде подбужда към безредици, надявайки се в тези безредици да може да присвои някоя нова Силезия^[5]. От своя страна, Австрия поставя други петстотин хиляди души на мое разположение. Но аз не обичам шурея си Леополд, този Янус^[6] с две лица, благочестив философ, чиято майка Мария-Терезия накара да отровят баща ми. Брат ми Д’Артоа ми предлага подкрепата на Сардиния и на Испания. Но аз не се доверявам на тези две сили, направлявани от моя брат. При него е господин Дьо Калон, сиреч най-върлият враг на кралицата, онзи същият, който бе записал — виждал съм ръкописа, — памфлета на госпожа Ла Мот срещу нас в онази история с колието. Зная всичко, което става там. На предпоследния кралски съвет бе повдигнат въпросът да абдикирам и да назнача регент, който по всяка вероятност ще бъде другият ми скъп брат, господин граф Дьо Прованс. Но господин Дьо Конде, моят братовчед, предложи да влезе във Франция и да се придвижи към Лион, каквото и да би станало с краля!… Що се отнася до Великата Екатерина, тя е друго нещо, ограничава се със съвети — тя, добре разбирате, е на масата и е заета да погълне Полша и няма да може да стане от масата, преди да е свършила с яденето си — та тя ми даде един съвет, който се стреми към възвишеното, но е само смешен, най-вече след това, което стана през последните дни. „Кралете — казва тя — трябва да следват своя път, без да ги е грижа за крясъците на народа, както луната следва своя път, без да се безпокои от воя на кучетата.“ Изглежда, че руските кучета се задоволяват само да вият. Нека прати да попитат Де Ют и Варикур дали нашите не хапят.

— Народът се страхува да не би кралят да мисли да избяга, да напусне Франция…

Кралят се поколеба дали да отговори.

— Сир — продължи Жилбер, усмихвайки се, — винаги е грешно да се приема буквално разрешението, дадено от един крал. Виждам, че съм недискретен, но във въпросите си влагам чисто и просто израз на едно опасение.

Кралят постави ръката си на рамото на Жилбер.

— Господине — каза той, — бях ви обещал истината и ще ви я кажа цялата. Да, ставаше въпрос за това. Да, беше ми предложено подобно нещо. Да, това е мнението на много мои предани слуги, които ме заобикалят… че трябва да бягам. Но през нощта на шести октомври, в момента, когато, плачейки в прегръдките ми и прегръщайки децата ни, кралицата, както и аз, очаквахме смъртта, тя ме накара да се закълна, че никога няма да избягам сам, че ще тръгнем всички заедно, така че да се спасим или да умрем заедно. Заклех се, господине, че ще удържа на думата си^[7]. Обаче, тъй като не мисля, че ще бъде възможно да избягаме заедно, без да бъдем арестувани десет пъти, преди да стигнем границата, то ние няма да избягаме.

— Сир — каза Жилбер, — възхищавам се от точността на ума на Ваше Величество. О! Защо цяла Франция не може да ви чуе така, както ви чувам аз в този миг? Колко ще се смекчи омразата, която преследва Ваше Величество! Колко ще намалеят опасностите, които ви заобикалят!

— Омраза! — каза кралят. — Вярвате ли, че народът ме мрази? Опасности! Като не вземам много насериозно мислите, които ми навява този портрет, ще кажа, че смятам най-големите опасности за отминали.

Жилбер погледна краля с чувство на дълбока меланхолия.

— Не сте ли на същото мнение, господин Жилбер? — попита Луи XVI.

— Моето мнение, сир, е, че Ваше Величество току-що само е влязъл в борбата и че четиринадесети юли и шести октомври са само първите две действия от ужасната драма, която Франция ще разиграе пред народите.

Луи XVI леко пребледня.

— Надявам се, че се лъжете, господине — каза той.

— Не се лъжа, сир.

— Как може вие да знаете повече от мен по този въпрос, когато аз разполагам и с полиция и шпиони?

— Сир, вярно е, аз нямам нито полиция, нито шпиони, но мисля, че това, което изпитахме, е само един земен трус. Остава ни да победим огъня, пепелта и лавата на един вулкан.

— Вие казахте да победим, господине. Не бихте ли били по-точен, казвайки да избягаме?

— Казах да победим, сир.

— Вие знаете моето мнение по отношение на чужденците. Никога не ще ги повикам във Франция, освен ако, не бих казал животът ми — той не ме интересува, аз съм го пожертвал!… — освен ако животът на жена ми и децата ми не е застрашен от реална опасност.

— Бих искал да падна в краката ви, сир, за да ви благодаря за подобни чувства. Не, сир, няма нужда от намеса на чужденци. За какво са ви чужденците, след като не сте изчерпали собствените си средства? Вие се страхувате да не бъдете смачкан от революцията, нали, сир?

— Признавам го.

— Е, добре, има два начина да бъдат спасени отведнъж и кралят, и Франция.

— Кажете ги, господине, и ще имате заслугите и за двете.

— Първият, сир, е да застанете начело на революцията и да я направлявате.

— Тълпите ще ме повлекат, господин Жилбер, а аз не искам да отида там, където отиват те.

— Вторият е да й сложите мундщук, достатъчно здрав, за да я обуздаете.

— Как се нарича този мундщук, господине? И кой ще бъде ковачът?

— Мирабо.

Луи XVI погледна Жилбер право в лицето, сякаш не беше чул добре.