Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (178)

177.
Процесът

Документите от железния шкаф, предадени от Гамен — на когото Конвентът отпусна хиляда и двеста ливри пожизнена пенсия за това добро дело и който умря, превит от ревматизъм, съжалявайки хиляди пъти за гилотината, където бе помогнал да бъде изпратен неговият царствен ученик — документите от железния шкаф, изчистени чрез подбора на онези, които видяхме Луи XVI да предава на госпожа Кампан, та тези документи, както казахме, за голямо разочарование на господин и госпожа Ролан, не съдържаха нищо срещу Дюмурие и Дантон, — те компрометираха най-вече краля и свещениците. Те разобличаваха бедния дребен, кисел, тясно скроен и неблагодарен ум на Луи XVI, който мразеше само онези, които бяха поискали да го спасят — Некер, Лафайет, Мирабо! И нямаше нищо срещу Жирондата.

Обсъждането на процеса започна на 13 ноември.

Кой започна това обсъждане? Кой се превърна в меченосец на планината? Кой се носеше над мрачното събрание като ангел на унищожението?

Един младеж или по-скоро едно дете на двайсет и четири години, изпратено преди изискваната възраст в Конвента, което вече сме виждали да се появява много пъти в тази история.

Той беше родом от един от най-суровите краища на Франция, от Ниевър. В него имаше от онзи стипчив и горчив жизнен сок, който създава, ако не велики, то най-малкото опасни хора. Той беше син на един стар войник, когото трийсет години служба бяха издигнали до кръста на ордена „Свети Луи“ и следователно до рицарско звание. Той беше роден тъжен, труден, тежък. Семейството му имаше малко имот в департамента Езн, в Блеранкур, близо до Ноайон и обитаваше това скромно жилище, което беше далеч от позлатената посредственост. Изпратен в Реймс да учи право, той гледаше лошо учението си и съчини в лоши стихове една непристойна поема по маниера на „Бесният Ролан“ и на „Девата“. Публикувана без успех през 1789 година, тази поема беше публикувана отново с не по-голям успех през 1792 година.

Той беше побързал да излезе от провинцията си и да намери Камий Демулен, блестящия журналист, който държеше в затворените си ръце репутацията на непознатите поети. Той пък, възвишен хлапак, изпълнен с ум, с жар, с непринуденост, видя един ден да влиза при него един високомерен ученик, изпълнен с претенции и патос, с бавни и отмерени слова, падащи като капките ледена вода, които пробиват скали и това от една уста като на жена. Колкото до останалата част от лицето му — имаше сини, втренчени и твърди очи, здраво оградени от черни вежди, бял тен, по-скоро болнав, отколкото здрав — пребиваването му в Реймс беше донесло на студента по право скрофулозната болест, която кралете имаха претенцията да церят от деня на помазването си, — една брадичка, която се губеше сред огромната вратовръзка, стегната около врата му, когато всички я носеха хлабава и развяваща се, сякаш за да улеснят възможно най-много развързването й от палача. Торсът му беше вцепенен, с автоматични движения, смешен като машина, ако не ставаше ужасен като привидение. Всичко това беше увенчано с едно толкова ниско чело, че косите слизаха чак до очите.

Така че Камий Демулен видя един ден да влиза при него тази странна фигура. Тя му стана във висша степен антипатична.

Младият човек му прочете свои стихове и му каза, между другите мисли, че светът е празен след римляните. Стиховете се сториха лоши на Демулен, а мисълта му се стори невярна. Той се подигра с философа, подигра се и с поета. И поетът философ се прибра обратно в самотата си в Блеранкур, „събаряйки (като Тарквиний) — казва Мишле, големият портретист на този вид хора — маковете с една пръчица и може би в лицето на някой от тях Демулен, а в лицето на друг Дантон?“

Все пак му се яви сгоден случай — сгодният случай никога не липсва на някои хора. Селото му, селището му, неговият малък град Блеранкур беше заплашен да изгуби един пазар, който му даваше живот. Без да познава Робеспиер, младият човек му писа, помоли го да подкрепи общинското искане, което му препращаше, предлагайки му освен това да даде, за да бъде продаден в полза на нацията, малкият му имот, сиреч всичко, което притежаваше.

Онова, което бе накарало Камий Демулен да се смее, накара Робеспиер да мечтае. Той повика при себе си младия фанатик, проучи го, разбра, че е със закалката на онези хора, с които се прави революция, и чрез кредита си на доверие при якобинците нареди да го изберат за член на Конвента, въпреки че нямаше въобще изискваната възраст. Председателят на избирателното тяло Жан дьо Бри протестира и протестирайки, изпрати извлечение от кръщелното на новоизбрания. Действително той беше само на двайсет и четири години и три месеца. Но под влиянието на Робеспиер това напразно искане изчезна.

При този млад човек се прибра Робеспиер през нощта на втори септември. Този млад човек спеше, докато Робеспиер не спеше. Този млад човек беше Сен-Жюст.

— Сен-Жюст — каза му един ден Камий Демулен, — знаеш ли какво казва Дантон за тебе?

— Не.

— Той казва, че носиш главата си като светото причастие.

Бледа усмивка се изписа на женствената уста на младежа.

— Добре — каза той. — А аз ще го накарам да носи своята като свети Дьони!

И удържа на думата си.

Сен-Жюст слезе бавно от върха на планината, качи се бавно на трибуната и бавно поиска смъртна присъда… Той поиска… грешим, той разпореди смъртна присъда.

Речта, която произнесе този бледен млад човек с женствени устни, беше жестока. Да я предава, който иска, да я отпечатва, който иска, ние нямаме тази смелост.

„Не трябва дълго да съдим краля — каза той — трябва да го убием.

Трябва да го убием, тъй като няма вече закони, по които да го съдим. Той самият ги унищожи.

Трябва да го убием като враг. Съдят само гражданите. За да съдим тирана, трябва най-напред да го направим отново гражданин.

Трябва да го убием като виновен, заловен в явно престъпление, с ръце в кръв. Всъщност монархията е едно вечно престъпление. Един крал е извън природата. От народа към краля няма никакво естествено отношение.“

Той говори така един час, без да се оживи, без да се разгорещи, с глас на ритор, с жестове на педант и на края на всяка фраза се връщаше при онези думи, които падаха като странна тежест и предизвикваха у слушателите разтърсване, подобно на падането на ножа на гилотината: „Трябва да го убием!“

Тази реч направи ужасно впечатление. Нямаше никой между съдиите, който да не усети, слушайки го, да прониква до сърцето му студът на стоманата! Дори самият Робеспиер се уплаши, като видя последователя си, ученика си, да побива така здраво пред най-изнесените напред постове на републиканците кървавото знаме на революцията.

Оттогава не само процесът беше решен, но и Луи XVI бе осъден. Да се опиташ да спасиш краля, означаваше да се обречеш на смърт.

Дантон имаше такива мисли, но нямаше смелостта — той имаше достатъчно патриотизъм да поиска да го нарекат убиец, но не и достатъчно стоицизъм, за да приеме да го нарекат предател.

На единайсети декември започна процесът.

Три дни преди това един общинар се беше явил в Тампъл начело на една депутация от Комуната и беше влязъл при краля, а после беше прочел на затворниците една заповед, разпореждаща да им бъдат отнети ножовете, бръсначите, ножиците, ножчетата. В крайна сметка затворниците бяха лишени от всякакви режещи инструменти.

В това време госпожа Клери беше дошла, придружена от една приятелка, за да види мъжа си. Както обикновено, накараха камериера да слезе в залата за съвети. Там той започна да разговаря с жена си, която се преструваше, че на висок глас му разказва подробности за домашните им работи, но докато тя говореше високо, приятелката й казваше съвсем тихо:

— Идващия вторник ще отведат краля в Конвента… Процесът ще започне… Кралят би могъл да се посъветва с някого… Всичко това е сигурно.

Кралят беше забранил на Клери да крие нещо от него. Така че, колкото и да беше лоша новината, верният служител взе решение да я съобщи на своя господар. Вследствие на това вечерта, докато го събличаше, той му повтори думите, които ви съобщихме, добавяйки, че по време на целия процес Комуната има намерение да го раздели със семейството му.

Значи на Луи XVI му оставаха четири дни, за да се уговори с кралицата. Той благодари на Клери, че удържа думата си.

— Продължавайте да търсите да научите нещо за онова, което искат от мен — каза той. — Не се бойте, че ще ме огорчите. Уговорил съм се със семейството си изобщо да не дават вид, че знаят нещо, за да не ви изложат.

Но колкото повече приближаваше денят на започването на процеса, толкова повече общинарите ставаха недоверчиви. Клери не можа да съобщи на затворниците други новини, освен тези, съдържащи се в един вестник, който му дадоха: този вестник публикуваше декрета, разпореждащ на 11 декември Луи XVI да се яви пред съда в Конвента.

На единайсети декември от пет часа сутринта в цял Париж биеха обща тревога. Вратите на Тампъл се отвориха и в дворовете му влезе кавалерия и едно оръдие. Ако на кралското семейство не му беше известно какво трябваше да стане, то би било твърде разтревожено от подобен шум. При все това то се преструваше, че не знае причината и поиска обяснения от дежурните комисари. Те отказаха да ги дадат.

В девет часа кралят и дофинът се качиха, за да закусят в апартамента на принцесите. Това щеше да бъде един последен час, прекаран заедно, но под погледа на общинарите. След този час щеше да се наложи да се разделят и понеже се смяташе, че кралят нищо не знае, криеше всичко в сърцето си, разделяйки се.

А дофинът наистина не знаеше нищо. Бяха спестили тази мъка на младостта му. Той настоя за една партия на сиам^[1]. Колкото и да беше потънал в мислите си, кралят поиска да достави това развлечение на сина си.

Дофинът на три пъти губеше партията и три пъти спираше на шестнайсети номер.

— Проклет шестнайсети номер! — извика той. — Мисля, че ми носи нещастие.

Кралят не отговори нищо, но думите го поразиха като злокобна поличба.

В единайсет часа, докато даваше на дофина урок по четене, влязоха двама общинари, съобщавайки, че идват да потърсят малкия Луи, за да го отведат при майка му. Кралят поиска да узнае причините за отвеждането му. Комисарите се задоволиха да отговорят, че изпълняват заповедите на съвета на Комуната.

Кралят прегърна сина си и възложи на Клери да го отведе при майка му.

Клери се подчини и се върна.

— Къде оставихте сина ми? — попита кралят.

— В ръцете на кралицата, сир — отвърна Клери.

Един от комисарите отново се появи.

— Господине — каза той на Луи XVI, — гражданинът Шамбон, кмет на Париж (това беше наследникът на Петион), е на съвет и ще се качи при вас.

— Какво иска от мен? — попита кралят.

— Не ми е известно — отвърна общинарят.

И излезе, оставяйки краля сам.

Кралят се разходи за минута с големи крачки из стаята си, после седна в един фотьойл при възглавието на леглото си.

Общинарят се беше оттеглил заедно с Клери в съседното помещение и казваше на камериера:

— Не смея да вляза при затворника от страх, че ще започне да ми задава въпроси.

Все пак в стаята на краля беше толкова тихо, че комисарят се обезпокои. Той влезе тихичко и намери Луи XVI с глава, облегната на ръцете му, изглеждащ дълбоко замислен.

При шума, който издаде вратата, завъртайки се на пантите си, кралят повдигна глава и каза с висок глас:

— Какво искате от мен?

— Страхувах се — отвърна общинарят — да не сте обезпокоен.

— Задължен съм ви — каза кралят. — Не, не съм обезпокоен, само начинът, по който ми отнеха сина ми, е безкрайно неприятен.

Общинарят се оттегли.

Кметът се появи чак в един часа. Той беше придружен от новия прокурор на Комуната Шомет, от съдебния секретар Куломбо, от множество общински служители и от Сантер, самият той придружаван от адютантите си.

Кралят стана.

— Какво искате от мен, господине? — попита той, обръщайки се към кмета.

— Идвам да ви потърся, господине — отвърна той, — по силата на един декрет на Конвента, който ще ви бъде прочетен от съдебния секретар.

Действително съдебният секретар разви един документ и прочете:

— Декрет на Националния конвент, който разпорежда Луи Капе…

При тези думи кралят прекъсна четеца.

— Името ми изобщо не е Капе — каза той. — Това е името на един от моите предшественици.

После, тъй като секретарят искаше да продължи четенето, кралят каза:

— Безполезно е, господине, прочетох декрета в един от вестниците.

И като се обърна към комисарите, добави:

— Бих желал синът ми да ми беше оставен през двата часа, които прекарах да ви чакам — два най-мъчителни часа, които можеха да ми бъдат най-сладки. Впрочем това отношение е следствие на всичко, което изпитах в продължение на четири месеца… Ще ви последвам не за да се подчиня на Конвента, а защото силата е в ръцете на враговете ми.

— Тогава елате, господине — каза Шамбон.

— Искам само минутка да си сложа едно наметало над дрехата. Клери, наметалото ми!

Клери подаде на краля исканото наметало, което беше с цвят на лешник.

Шамбон тръгна пръв, кралят го следваше.

В долната част на стълбището кралят огледа с безпокойство пушките, пиките и най-вече конниците с небесносини униформи, чието формирование не му беше известно. После той хвърли един последен поглед и тръгнаха.

Валеше.

Кралят беше качен в една кола и измина пътя със спокойно лице.

На минаване през портите Сен Мартен и Сен Дьони той попита коя от двете е предложено да бъде разрушена.

На прага на Манежа Сантер постави ръка на рамото му и го отведе до преградата, на същото място и до същия фотьойл, където се беше заклел в конституцията.

Всички депутати бяха останали седнали в момента на влизането на краля. Само един, когато той мина пред него, стана и го поздрави.

Учуден, кралят се обърна и позна Жилбер.

— Добър ден, господин Жилбер — каза той.

После каза на Сантер:

— Познавате господин Жилбер. Някога той ми беше лекар. Няма да го намразите много за това, че ме поздрави, нали?

Разпитът започна.

Там престижът на нещастието започна да изчезва пред публичността — кралят не само отговори на въпросите, които му бяха отправени, но и на всичко отгоре отговори зле, колебаейки се, шикалкавейки, отричайки, изкривявайки живота си, както би могъл да направи един адвокат от провинцията, пледиращ по някой въпрос за стена между общи имоти.

Дневната светлина не помагаше на бедния крал.

Разпитът продължи чак до пет часа.

В пет часа Луи XVI беше отведен в залата за съвещания, където изчака колата си.

Кметът се приближи до него.

— Гладен ли сте, господине, и искате ли да ви взема нещо за ядене? — попита го той.

— Благодаря ви — каза кралят с жест на отказ.

Но почти веднага, като видя един гренадир да изважда един хляб от чантата си и да дава половината на прокурора на Комуната Шомет, той се приближи до него.

— Бихте ли искали да ми дадете парче от вашия хляб, господине? — попита го той.

Но колкото и тихо да го беше казал, Шомет се отдръпна назад.

— Говорете високо, господине! — каза му той.

— О! Мога да го кажа и високо — подхвана кралят с тъжна усмивка. — Искам едно парче хляб.

— На драго сърце — отвърна Шомет.

И като му протегна хляба си, каза:

— Дръжте, режете! Това е спартански обяд. Ако имах един корен, щях да ви дам половината.

Слязоха в двора.

При вида на краля тълпата подхвана припева на Марсилезата, наблягайки енергично върху този стих:

Нека нечистата кръв да напои нашите бразди!

Луи XVI леко пребледня и се качи в колата. Там той започна да яде, но само кората на своя хляб. Средината остана в ръката му и той не знаеше какво да прави с нея.

Заместникът на прокурора на Комуната я взе от ръцете му и я изхвърли през прозорчето на колата.

— Ах, това е лошо! — каза кралят. — Да се хвърля така хляб в момент, когато той е толкова рядко нещо!

— А вие откъде знаете, че е така? — каза Шомет. — На вас никога не ви е липсвал, все пак!

— Зная, защото онзи, който ми го дават, мирише малко на земя.

— Баба ми — подхвана Шомет — винаги ми казваше: „Малко момче, не бива никога да губите и трошица хляб, тъй като не можете да го изкарвате.“

— Господин Шомет — каза кралят, — вашата баба, както ми се струва, е била една много мъдра жена.

Настана мълчание. Шомет беше безмълвен, свил се в дъното на колата.

— Какво ви е, господине? — попита кралят. — Вие побледнявате!

— Действително — отвърна Шомет, — не се чувствам добре.

— Може би е от клатушкането на колата, която се движи бавно? — попита кралят.

— Наистина, може би е от това.

— Били ли сте по море?

— Воювах заедно с Мот-Пике.

— Ла Мот-Пике беше храбрец! — каза кралят.

И на свой ред замълча.

За какво бленуваше? За хубавия си флот, побеждаващ в Индиите; за своето пристанище в Шербур, завоювано от океана; за великолепната си адмиралска униформа в червено и златно, толкова различна от онова, което носеше в момента; за оръдията, ревящи радостно при преминаването му в дните на неговото благоденствие!

Той беше далеч оттам, бедният крал Луи XVI, друсан в този лош фиакър, вървящ ходом и разцепващ заедно с него вълните на народа, който се блъскаше, за да го види, вмирисано и развълнувано море, чийто прилив надигаше утайката на Париж. Мигайки с очи на дневната светлина, с дългата си брада с редки бледоруси косми и с отслабнали бузи, провиснали върху нагънатия му врат, облечен в сива дреха с наметало в лешников цвят и казващ с автоматичната памет на децата и на Бурбоните: „А! Ето тази улица, после тази улица, и после тази улица.“

Като стигнаха до улица „Орлеан“, той каза:

— А! Ето улица „Орлеан“.

— Кажете улица „Егалите“ — отвърнаха му.

— А, да! — рече той. — Заради господина…

Той не довърши, изпадна отново в мълчание и от улица „Егалите“ до Тампъл не произнесе повече нито дума.