Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (173)

172.
Валми

А сега за миг нека отвърнем очи от тези ужасяващи сцени на клането и да последваме в дефилетата на Аргон един от персонажите в нашата история, върху когото се крепят в този момент върховните съдбини на Франция.

Разбирате, че става въпрос за Дюмурие.

Както видяхме, Дюмурие, след като напусна министерския си пост, стана отново действащ генерал и след бягството на Лафайет получи званието главнокомандващ на Източната армия. Това назначение на Дюмурие беше нещо като чудо на интуицията от страна на хората, заемащи властта.

Действително Дюмурие беше мразен от едни и презиран от други. Но с повече късмет, отколкото беше имал Дантон на 2 септември, той беше единодушно признат за единствения човек, който би могъл да спаси Франция.

Жирондистите, които го назначиха, мразеха Дюмурие. Те го бяха вкарали в кабинета, а той, както си спомняте, ги беше накарал да излязат, и при все това те отидоха да потърсят него, неизвестния, в Северната армия и го направиха командващ генерал.

Якобинците мразеха и презираха Дюмурие. Обаче разбираха, че главната амбиция на този човек е славата и че той или ще победи, или ще се самоубие. Робеспиер не се осмели да го подкрепи заради лошата му репутация, но накара Кутон да го подкрепи.

Дантон не мразеше, нито пък презираше Дюмурие. Той беше от хората с могъщ темперамент, които преценяваха нещата от високо и които малко се безпокояха за репутацията, винаги готови сами да се възползват от пороците, ако биха могли чрез пороците да получат очаквания резултат. Само че Дантон, знаейки каква полза може да извлече от Дюмурие, не вярваше в неговата устойчивост. Той му изпрати двама души: единият беше Фабр д’Еглантен, сиреч неговата мисъл, а другият — Вестерман, сиреч ръката му.

Поставиха всички сили на Франция в ръцете на онзи, когото наричаха интригант. Старият Люкнер, германският ветеран, който беше доказал своята неспособност в началото на войната, беше изпратен в Шалон да отглежда фиданки. Дийон, храбър войник, забележителен генерал, по-издигнат от Дюмурие във военната йерархия, получи заповед да му се подчинява. Келерман също беше поставен под заповедите на този мъж, на когото обляната в сълзи Франция връчваше изведнъж шпагата си, казвайки: „Не познавам друг освен тебе, който може да ме защити. Защити ме!“

Келерман ръмжа, проклина, плака, но се подчини. Само че се подчиняваше лошо и беше необходим гърмът на оръдията, за да стане той това, което беше наистина, един предан на родината си син.

Сега, как съюзените владетели, чийто поход беше разделен на етапи до Париж след превземането на Лонгви и обсадата на Вердюн, се спряха изведнъж?

Имаше едно привидение между тях и Париж — привидението на Борепер.

Борепер, бивш офицер от карабинерите, бе сформирал и командваше батальона на Мен-е-Лоар. В момента, в който научиха, че неприятелят е стъпил на френска земя, той и неговите хора пресякоха Франция от запад на изток на бегом.

По пътя си те срещнаха един депутат-патриот, който се връщаше в родния край.

— Какво да предам на семействата ви? — попита депутатът.

— Че сме мъртви! — отвърна един глас.

Никой спартанец, отиващ към Термопилите, не би дал по-възвишен отговор.

Както казахме, неприятелят стигна до Вердюн. Беше 30 август 1792 година. На трийсет и първи градът беше подканен да се предаде.

Борепер и хората му, подкрепени от Марсо, искаха да се бият до смърт. Съветът по отбраната, съставен от членовете на общината и от по-видните граждани на града, които се бяха присъединили към тях, му нареди да се предаде. Борепер се усмихна презрително.

— Дадох обет по-скоро да умра, отколкото да се предам — каза той. — Ако искате, оцелявайте за ваш срам и безчестие. Аз оставам верен на клетвата си. Ето последната ми дума — аз умирам.

И той си пръсна черепа.

Това привидение беше също толкова огромно и по-ужасно от гиганта Адамастор!

После, съюзените владетели, които смятаха по думите на емигрантите, че Франция ще подскочи от радост пред тях, виждаха нещо твърде различно. Те виждаха тази земя на Франция, така плодородна и населена, променена като със замах на магическа пръчка — зърното беше изчезнало, сякаш го беше отнесла вихрушка. Те тръгнаха на запад.

Въоръжените селяни единствено бяха останали при нивите си. Онези, които имаха пушки, бяха взели пушките си, онези, които имаха само по някоя коса, бяха взели косите си, онези, които имаха само вили, бяха взели вилите си.

Най-накрая дори времето беше на наша страна. Един жесток дъжд мокреше хората, размекваше земята, разкалваше пътищата. Разбира се, този дъжд валеше както за едните, така и за другите, както за прусаците, така и за французите. Само че всичко идваше на помощ на французите и всичко беше враждебно за прусаците. Селянинът, който имаше против враговете само своята пушка, вила или коса, и още по-лошо, само зелено грозде — селянинът имаше за своите съотечественици шише вино, скрито зад сноповете съчки, шише бира, заровено в някой неизвестен ъгъл на килера, и суха слама, разпръсната по земята, истинско войнишко легло.

При все това се допускаха грешка след грешка, а Дюмурие грешеше пръв от всички. В своите спомени той разказва за едните и другите, и своите, и тези на лейтенантите си.

Той беше писал на Националното събрание:

Проходите на Аргон са Термопилите на Франция. Но бъдете спокойни, аз съм по-щастлив от Леонид и няма да умра!

И той беше накарал да охраняват лошо проходите на Аргон, един от тях беше превзет и той трябваше да отстъпи. Двама от неговите лейтенанти се бяха заблудили и изгубили. И той самият почти се беше заблудил и изгубил само с петнайсет хиляди души и то петнайсет хиляди души толкова деморализирани, че на два пъти побягваха пред хиляда и петстотин пруски хусари! Но самият той изобщо не се отчайваше, запази увереността си и дори своята веселост, пишейки на министрите: „Отговарям за всичко!“ И наистина, въпреки че бе преследван, отклонен, отрязан, той извърши съединението си с десетте хиляди души на Бьорнонвил и петнайсетте хиляди души на Келерман. Той събра своите изгубили се генерали и на 19 септември се намери при Сен-Менеулд, имайки наляво и надясно седемдесет и седем хиляди души, когато прусаците имаха само седемдесет хиляди.

Вярно е, че тази армия често мърмореше. Тя оставаше понякога по два-три дни без хляб. Тогава Дюмурие отиваше сред войниците си.

— Приятели — казваше им той, — знаменитият маршал Дьо Сакс е написал една книга за войната, в която твърди, че поне веднъж седмично трябва да няма подвоз на провизии за войските, за да свикнат в случай на необходимост да не са толкова чувствителни към подобно лишение — ето ни и нас, и вие сте по-щастливи от онези прусаци, които виждате пред себе си, които понякога са по четири дни без хляб и които ядат умрелите си коне. Вие имате сланина, ориз и брашно. Правете си сухари — свободата ще ви ги подслади!

Но освен това имаше и нещо по-лошо — това беше онази кал от Париж, онази пяна от 2 септември, която бяха набутали по армиите след клането. Всички тези негодници бяха дошли, пеейки „Ще върви“, и викаха, че няма да страдат нито от еполети, нито от кръстове на „Свети Луи“, нито от бродирани униформи и които търсеха основанието за всяко нещо.

Те пристигнаха така в лагера и се учудиха от празнината, която се образува около тях — никой не благоволяваше да отговори нито на заплахите им, нито на предложенията им. Само генералът им съобщи, че на другия ден ще има преглед.

На другия ден новодошлите се намериха чрез една неочаквана маневра между враждебно настроена кавалерия, готова да ги посече, и една заплашваща ги артилерия, готова да ги порази.

Тогава Дюмурие излезе пред хората си. Те образуваха седем батальона.

— Вие, другите — провикна се той, — тъй като не мога да ви нарека нито граждани, нито войници, нито деца мои — вие виждате пред вас тази артилерия и зад вас тази кавалерия. Това трябва да ви рече, че ви държа между огъня и стоманата! Вие сте се опозорили чрез престъпления. Няма да понасям тук нито убийци, нито палачи. Ще накарам да ви насекат на парчета и за най-малкото своеволие! Ако се поправите, ако се държите като тази храбра армия, в която имате честта да бъдете приети, ще намерите в мое лице един добър баща. Зная, че между вас има негодници, натоварени да ви подтикват към престъпления. Прогонете ги сами или ми ги предайте. Ще ви държа отговорни едни за други!

И тези хора не само склониха глава и станаха превъзходни войници, не само прогониха недостойните, но направиха на парчета онзи негодник Шарло, който беше ударил принцеса Дьо Ламбал с цепеницата и който беше носил главата й, побита на една пика.

Това се случи в онова положение, когато чакаха Келерман, без когото не можеха да рискуват да опитат нищо.

На деветнайсети Дюмурие получи известие, че неговият лейтенант е на две левги вдясно. Дюмурие веднага му изпрати инструкции. Той го приканваше да дойде и да заеме на следващия ден полето между Дампиер и Елиз, зад Ов.

Разположението беше посочено прекрасно.

В същото време, когато изпращаше тази инструкция на Келерман, Дюмурие виждаше да се разгъва пред него по Лунните планини армията на прусаците. По този начин прусаците се оказваха между Париж и него и следователно по-близо от него до Париж.

Имаше вероятност прусаците да потърсят битка.

Така че Дюмурие поръча на Келерман да заеме полето за бой по височините на Валми и Гизокур. Келерман обедини лагера си с бойното поле — той се спря на височините на Валми. Това беше или голяма грешка, или страхотна ловкост.

Така, както се беше разположил, Келерман не можеше да се обърне, освен карайки цялата си армия да премине по един тесен мост. Той не можеше да отстъпи вдясно от Дюмурие, без да се налага да пресече едно блато, от което щеше да бъде погълнат, не можеше да отстъпи наляво, освен през една дълбока долина, където би бил разбит.

Нямаше път за отстъпление.

Това ли беше поискал старият елзаски воин? Тогава той бе успял напълно. Една хубава местност да победиш или да умреш!

Брауншвайг гледаше войниците ни с учудване.

— Онези, които са се разположили там — каза той на краля на Прусия, — са решени да не отстъпват!

Но оставиха пруската армия да мисли, че Дюмурие е отрязан, и я убедиха, че тази армия от каменари, скитници и обущари, както я наричаха емигрантите, ще се пръсне при първите изстрели на оръдията.

Пропуснаха да накарат генерал Шазо да заеме височините при Гизокур — той се беше разположил по дължината на главния път от Шалон — височини, от които биха могли да бият във фланг вражеските колони. Прусаците се възползваха от тази немарливост и заеха позицията.

Те бяха тези, които удариха във фланг корпуса на Келерман.

Денят изгря помрачен от гъста мъгла. Но това нямаше значение. Прусаците знаеха къде се намира френската армия — тя беше по височините на Валми и не можеше да бъде другаде.

Шейсет огнени гърла блъвнаха едновременно. Пруските артилеристи стреляха наслуки. Но те стреляха в човешки маси — малко значение имаше, че не се прицелваха точно.

Първите удари бяха ужасни за понасяне от тази армия, изпълнена с ентусиазъм, която прекрасно знаеше да атакува, но не беше научена да чака.

Освен това случайността — това изобщо не беше сръчността, защото не се виждаше нищо — случайността отначало беше против французите. Снарядите на прусаците уцелиха две оръдейни ракли, които избухнаха. Водачите на впряговете скочиха от конете, за да се запазят от експлозията — взеха ги за бегълци.

Келерман пришпори коня си към онова място на бъркотия, където димът и мъглата се смесваха. Изведнъж видяха как конят му и той падат поразени.

Конят беше ударен от едно гюле. За щастие на ездача му нямаше нищо — той скочи на друг кон и събра няколкото батальона, които бягаха в паника.

В този момент беше единайсет часът сутринта. Мъглата започваше да се разпръсва.

Келерман видя прусаците, които се строяваха в три колони, за да атакуват платото на Валми. На свой ред и той строи войниците си в три колони и преминавайки по фронта, казваше:

— Войници! Нито един пушечен изстрел! Изчакайте да се сбълскате тяло в тяло с неприятеля и го посрещнете с байонетите.

После, като постави шапката си на върха на сабята, извика:

— Да живее нацията! И да вървим да победим за нея!

На мига цялата му армия последва примера му. Всеки войник сложи шапката си на върха на байонета си и извика: „Да живее нацията!“ Мъглата се вдигна, димът се разпръсна и Брауншвайг видя през далекогледа си едно странно, необичайно и нечувано зрелище — трийсет хиляди французи стояха гологлави и неподвижни, размахвайки оръжията и отвръщаха на огъня на враговете само с вика „Да живее нацията!“

Брауншвайг поклати глава. Ако би бил сам, пруската армия не би направила нито крачка повече. Но кралят беше тук, той искаше битка и трябваше да му се подчини.

Прусаците напредваха, твърди и мрачни, под погледа на краля си и на Брауншвайг. Те преодоляха пространството, което ги отделяше от неприятелите им със солидността на старата армия на Фридрих — всеки човек изглеждаше привързан с желязна халка към онзи, който вървеше отпред.

Изведнъж сякаш огромната змия се прекъсна по средата. Но парчетата веднага се съединиха.

Пет минути по-късно колоната отново беше прекъсната и отново се съедини.

Двайсетте оръдия на Дюмурие биеха във фланг на колоната и я смазваха с железен дъжд. Челото не можеше да продължи напред, теглено от конвулсията на тялото, което картечът разкъсваше.

Брауншвайг видя, че денят е загубен, и нареди да свирят отбой. Кралят нареди да бият барабаните за атака, застана начело на войниците си и натика своята послушна и храбра пехота под двойния огън на Келерман и Дюмурие — той се разби срещу френските линии.

Нещо блестящо и великолепно се носеше над тази млада армия — това беше вярата!

— Не съм виждал подобни фанатици от времето на Религиозните войни! — каза Брауншвайг.

Тези бяха възвишени фанатици, фанатици на свободата.

Героите от 92-а година бяха започнали спечелването на войната, която трябваше да завърши със завоюването на умовете.

На 20 септември Дюмурие спаси Франция.

На следващият ден Националният конвент освободи Европа и обяви републиката!