Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (169)

168.
През нощта на 1 срещу 2 септември

Така стояха нещата, когато на 1 септември в девет часа вечерта служителят на Жилбер — званието прислужник беше отменено като антирепубликанско, — служителят на Жилбер влезе в стаята на доктора и каза:

— Гражданино Жилбер, фиакърът чака пред вратата.

Жилбер нахлупи шапката си над очите, закопча редингота си чак до врата и се приготви да излиза. Но на прага на апартамента му стоеше един човек, загърнат в наметало и с чело засенчено от широкопола шапка.

Жилбер отстъпи крачка назад — в тъмнината и в такъв момент всеки е враг.

— Това съм аз, Жилбер — каза един благосклонен глас.

— Калиостро! — провикна се докторът.

— Хубаво! Ето че забравяте, че вече не се наричам Калиостро и че се наричам барон Заноне! Вярно е, че за вас, скъпи Жилбер, не променям нито името, нито сърцето си и винаги съм, поне така се надявам, Жозеф Балзамо?

— О, да! — каза Жилбер. — И доказателството за това е, че отивах при вас.

— Досетих се — каза Калиостро — и затова идвам тук. Защото би трябвало да се досещате, че в подобни дни аз изобщо няма да постъпя така, както току-що постъпи господин Дьо Робеспиер — съвсем няма да замина на село.

— Така се боях, че няма да се срещна с вас и съм много щастлив да ви видя… Ама влезте, моля ви, влезте!

— Е, добре, ето ме. Кажете — какво желаете? — попита Калиостро, следвайки Жилбер чак до най-вътрешната стая на апартамента на доктора.

— Седнете, учителю.

Калиостро седна.

— Вие знаете какво става — подхвана Жилбер.

— Искате да кажете какво ще стане — отвърна Калиостро. — Защото в момента нищо не става.

— Не, прав сте. Но се подготвя нещо ужасно, нали?

— Да, наистина ужасно… Така понякога ужасното става необходимо.

— Учителю — каза Жилбер, — когато произнасяте такива думи с вашето неумолимо хладнокръвие, ме карате да потръпвам!

— Какво искате? Аз съм само едно ехо — ехото на съдбата!

Жилбер сведе глава.

— Спомняте ли си, Жилбер, онова, което ви казах в деня, когато ви видях в Белвю, на 16 октомври, когато ви предсказах смъртта на маркиз Дьо Фаврас?

Жилбер потрепери. Той, който беше толкова силен срещу хората и дори срещу събитията, се чувстваше слаб като дете пред тази тайнствена личност.

— Казах ви — продължи Калиостро, — че ако кралят има в бедното си мозъче и капка от онзи инстинкт за самосъхранение, който аз се надявах, че няма, той ще избяга.

— Е, добре — отвърна Жилбер, — той избяга.

— Да. Но аз разбирам да го направи все още навреме. А когато той избяга… По дяволите! Вие го знаете, вече не му беше времето! Добавих, не сте го забравили, че ако кралят се съпротивлява, ако кралицата се съпротивлява, ако благородничеството се съпротивлява, ние ще направим революция.

— Да, и този път отново имахте право — революцията е направена — каза Жилбер с въздишка.

— Не напълно — подхвана Калиостро, — но както виждате, революцията е на прага, драги Жилбер. Спомняте ли си още, че ви говорих за един инструмент, който е изобретен от един от моите приятели, от доктор Гийотен?… Минавали ли сте през площада на Карусел, там, срещу Тюйлери? Е, добре, този инструмент, същият, който накарах кралицата да види в замъка Таверне в една гарафа с вода… Вие си спомняте — бяхте там, малко момче, ей толкова високо и вече любовник на госпожица Никол… чуйте, чийто мъж, този скъп господин Дьо Бозир, току-що осъден на обесване и така и му се пада!… Е, какво, този инструмент работи.

— Да — каза Жилбер, — и както изглежда дори твърде бавно, щом искат да прибавят сабите пиките и кинжалите.

— Чуйте — каза Калиостро, — трябва да се съгласим с едно — че имаме работа с жестоки вироглавци! Дават се предупреждения на аристократите, на двора, на краля, на кралицата и всичко това не води до нищо. Превземат Бастилията — това не води до нищо. Стават събитията на 5 и 6 октомври — това не води до нищо. Става 20 юни — това не води до нищо. Става 10 август — това не води до нищо. Напъхват краля в Тампъл, аристократите в Абатството, във Форс и в Бисетр — и това не води до нищо! В Тампъл кралят се радва, че Лонгви е превзет от прусаците. Аристократите в Абатството крещят: „Да живее кралят! Да живеят прусаците!“ Те пият шампанско под носа на народа, който пие вода. Ядат пастети с трюфели, пред очите на народа, който няма хляб! Нима не писаха на краля на Прусия Вилхелм: „Внимавайте! Ако преминете по-нататък от Лонгви, ако направите още една крачка към сърцето на Франция, това ще бъде смъртна присъда за краля!“, а той не отговори: „Колкото и страшно да е положението на кралското семейство, армиите не бива да отстъпват. С цялата си душа желая да пристигнем навреме, за да бъде спасен кралят на Франция. Но над всичко стои задължението ми да спасявам Европа!“ И той потегли към Вердюн… Трябва да се свърши.

— Но с какво да се свърши? — извика Жилбер.

— С краля, кралицата и аристократите.

— Ще убиете краля? Ще убиете кралицата?

— Не точно тях! Това би било много несръчно! Те трябва да бъдат съдени, осъдени, да бъдат екзекутирани публично, както направиха с Чарлз I. Но от всичко останало трябва да се отървем, докторе, и колкото по-рано, толкова по-добре.

— И кой е решил това? Я да видим! — извика Жилбер. — Нима е разумът? Нима е почтеността? Нима е съвестта на този народ, за който говорите? Когато смятахте Мирабо за гений, Лафайет за самата лоялност, а Вернио за самата справедливост, ако бяхте дошли да ми кажете от името на тези трима души: „Трябва да се убива!“, бих потръпнал, както потръпвам сега, но бих се усъмнил. Хайде да видим днес от чие име ще ми кажете това? От името на един Ебер, който е билетопродавач, на един Коло д’Ербоа, освиркван комедиант, на един Марат с болен ум, на когото лекарят му е принуден да прави кръвопускане всеки път, когато поиска петдесет хиляди, сто хиляди или двеста хиляди глави! Не мога да призная, скъпи учителю, за компетентни тези посредствени хора, на които им трябват бързи и патетични кризи, за да променят възгледите си, тези лоши драматурзи, тези безсилни витии, които намират удоволствие в бързите разрушения и които се смятат за ловки магьосници, когато са обикновени смъртни, разрушаващи Божието творение; които намират за възвишено и красиво да обърнат обратно течението на онази река на живота, която подхранва света, и изтребвайки с една дума, с един знак, с едно мигване на окото, карайки да изчезне с едно подухване живото препятствие, за което природата е вложила двайсет, трийсет, четирийсет, петдесет години, да им създаде! Тези хора, скъпи учителю, са негодници! А вие, вие не сте от тези хора.

— Скъпи Жилбер — каза Калиостро, — пак се лъжете, като наричате тези хора хора. Правите им твърде голяма чест — те са само инструменти.

— Инструменти на разрушението!

— Да, но за благото на една идея. Тази идея, Жилбер, е освобождението на народите. Тя е свободата. Тя е републиката, не само френската, опазил ме Бог от такава егоистична мисъл! А за всеобща република, за братството на света! Не, тези хора не са гениални, не, те не са лоялни, не те нямат съвест. Но те имат онова, което е много по-силно, много по-непреклонно, по-неудържимо от всичко това, те имат инстинкт.

— Инстинктът на Атила!

— Точно така, вие го казахте — на Атила, който се назовавал Божият бич и който с варварската кръв на хуните и аланите закали отново римската цивилизация, покварена от четиристотин години царуване на Нероновци, Веспасиановци и Хелиогабаловци^[1].

— Но в края на краищата, да го кажем накратко, вместо да обобщаваме — извика Жилбер. — До какво ще ви доведе клането?

— О, до нещо много просто! До компрометирането на Събранието, на Комуната, на народа, на цял Париж. Париж трябва да бъде изцапан с кръв, добре разбирате, за да може Париж, този мозък на Франция, тази мисъл на Европа, да почувства, че за него не е възможна прошка, да се вдигне като един-единствен човек, да тласне пред себе си Франция и да отхвърли неприятеля от свещената земя на родината.

— Но вие не сте французин! — извика Жилбер. — Какво значение има за вас?

Калиостро се усмихна.

— Възможно ли е вие, Жилбер, човекът с голяма интелигентност, с могъщия ум, вие да казвате на един човек: „Не се бъркай в работите на Франция, защото не си французин?“ Нима работите на Франция, Жилбер, не са работи на света? Нима Франция работи само за себе си, бедната егоистка? Нима Исус е умрял единствено за евреите? С какво право би казал на някого от апостолите: „Ти не си от Назарет!“ Чуй, чуй, Жилбер, аз обсъдих всички тези неща с един дух, много по-силен от моя или твоя, с един човек или демон, когото наричат Алтотас, един ден, когато ми направи сметка за кръвта, която трябва да се пролее, преди да изгрее слънцето над свободата на света. Е, добре, разсъжденията на този човек изобщо не разклатиха моята убеденост. Вървях, вървя и ще вървя, събаряйки всичко, което ще намеря пред себе си, казвайки със спокоен глас и ведър поглед: „Нещастие за препятствието! Аз съм бъдещето!“ А сега ти искаш да ме помолиш за милост за някого, не е ли така? Тази милост ти я обещавам предварително. Кажи ми името на този или на тази, когото искаш да спасиш.

— Искам да спася една жена, която нито вие, нито аз, учителю, не можем да оставим да умре.

— Искаш да спасиш графиня Дьо Шарни?

— Искам да спася майката на Себастиен.

— Ти знаеш, че Дантон е човекът, който като министър на правосъдието държи ключа на затворите.

— Да. Но също така знам, че вие сте човекът, който може да каже на Дантон: „Отвори или затвори тази врата.“

Калиостро стана, отиде до секретера, начерта върху едно хартиено квадратче нещо като кабалистичен знак, подаде го на Жилбер и каза:

— Вземи, сине мой, върви да намериш Дантон.

Жилбер стана.

— Но какво смяташ да правиш след това? — попита го Калиостро.

— След кое?

— След дните, които ще изминат. Когато дойде редът на краля.

— Смятам — каза Жилбер — да накарам, ако мога, да ме изберат за член на Конвента и да се противопоставя с всичките си сили на смъртта на краля.

— Да, това го разбирам — подхвана Калиостро. — Така че действай по съвест, Жилбер. Но ми обещай едно нещо.

— Какво?

— Имаше едно време, когато щеше да ми обещаеш без условия, Жилбер.

— По онова време нямаше да дойдете да ми обяснявате, че един народ ще се оздрави чрез убийство, една нация чрез клане.

— Така е… Е, добре, обещай ми, Жилбер, че когато кралят бъде осъден, когато кралят бъде екзекутиран, ти ще последваш съвета, който ще ти дам.

Жилбер му протегна ръка.

— Всеки съвет, който идва от вас, учителю, ще бъде ценен за мен.

— И ще бъде ли последван? — попита Калиостро.

— Заклевам се в това, ако не наранява съвестта ми.

— Жилбер, ти си несправедлив — каза Калиостро, — предлагал съм ти много неща. Искал ли съм някога нещо в замяна?

— Не, учителю — каза Жилбер, — и сега пак, току-що ми дадохте един живот, който ми е по-скъп и от моя.

— Върви тогава — каза Калиостро — и нека духът на Франция, на която ти си един от най-благородните синове, да те води!

Калиостро излезе. Жилбер го последва.

Фиакърът все така чакаше. Докторът се качи и нареди на кочияша да кара към Министерството на правосъдието. Там беше Дантон.

Като министър на правосъдието Дантон имаше благовиден предлог да не се появява в Комуната.

Впрочем каква нужда имаше да се появява? Нима Марат и Робеспиер не бяха там? Робеспиер не се оставяше да бъде надминат от Марат — впрегнати в кръвопролитието, те вървяха с една и съща крачка. Нещо повече, Талиен ги надзираваше.

Две неща очакваха Дантон: ако се предположеше, че вземе страната на Комуната — един триумвират заедно с Марат и Робеспиер; ако се предположеше, че Събранието вземеше неговата страна — една диктатура като министър на правосъдието. Той не изпитваше приятелски чувства към Робеспиер и Марат. Но Събранието не беше благосклонно към него.

Когато му съобщиха за Жилбер, той беше с жена си или по-скоро жена му беше в краката му — клането беше известно предварително дотолкова, че тя го умоляваше изобщо да не го допуска. Тя щеше да умре от мъка, ако настанеше клане.

Дантон не можеше да я накара да разбере нещо, което все пак беше твърде ясно — това, че той не може да направи нищо срещу решенията на Комуната без диктаторска власт, дадена му от Събранието. Със Събранието имаше шансове за победа. Без Събранието поражението беше сигурно.

— Умри! Умри! Умри, ако трябва! — викаше бедната жена. — Но не бива да има клане!

— Човек като мен не умира без полза — отвръщаше Дантон. — Бих искал да умра, стига смъртта ми да бъде полезна на родината!

Съобщиха за доктор Жилбер.

— Няма да изляза — каза госпожа Дантон, — докато не ми обещаеш, че ще направиш всичко на света, за да попречиш на това гнусно престъпление.

— Тогава остани — каза Дантон.

Госпожа Дантон направи три крачки назад и остави съпруга си да отиде при доктора, когото познаваше по лице и по репутацията му.

— Ах, докторе, добре че идвате! — каза той. — Ако знаех адреса ви наистина бих изпратил да ви потърсят!

Жилбер поздрави Дантон и като видя зад него една жена, потънала в сълзи, се поклони.

— Вижте, това е жена ми, съпругата на гражданина Дантон, министър на правосъдието, която мисли, че аз сам съм достатъчно силен, за да попреча на господин Марат и господин Робеспиер, подтиквани от цялата Комуна, да правят каквото си искат, сиреч да им попреча да изтребват, да колят.

Жилбер погледна госпожа Дантон. Тя плачеше със сплетени умолително ръце.

— Госпожо — каза Жилбер. — ще благоволите ли да ми позволите да целуна тези милосърдни ръце?

— Хубаво! — каза Дантон. — Ето че получаваш подкрепление!

— О! Ама кажете му, господине — извика бедната жена, — че ако позволи това, той си лепва кърваво петно за цял живот!

— Ако е само това — каза Жилбер, — ако това петно трябва да остане на челото на един човек и той смята, че тази мръсотия, която ще се свърже с името му, е полезна на неговата родина, необходима на Франция, и този човек се обрича да хвърли в бездната името си, както Деций хвърлил тялото си, това не е нищо! Какво значение имат в обстоятелства като тези, в които се намираме, животът, репутацията и честта на един гражданин! Но това ще бъде петно на челото на Франция!

— Гражданино — каза Дантон, — когато изригва Везувий, покажете ми един достатъчно могъщ човек, за да спре лавата му. Когато приливът се надига, покажете ми една достатъчно силна ръка, която да отблъсне океана.

— Когато някой се нарича Дантон, той не пита къде е този човек. Той казва: „Ето го!“ Не пита къде е тази ръка, а действа!

— Вижте — каза Дантон, — всички сте обезумели! Трябва ли да ви кажа онова, което сам не си позволявам да си кажа? Е, добре, да, имам волята. Е, добре, да, имам гения. Е, добре, да, ако Събранието поиска, ще имам силата! Но знаете ли вие какво ще се случи с мен? Онова, което се случи с Мирабо — геният му не можа да надвие лошата му репутация. Аз не съм френетичният Марат, за да вдъхвам ужас на Събранието. Не съм неподкупният Робеспиер, за да й вдъхвам доверие. Събранието ще ми откаже средствата за спасение на държавата и аз ще понеса наказанието за моята лоша репутация. Тя ще отсрочва, ще протака. Ще кажат съвсем тихичко, че съм човек без морал, един човек, на когото не може да се даде дори за три дни абсолютна, цялостна, неограничена власт. Ще изберат някаква комисия от почтени люде и през това време клането ще се състои, както казвате, кръвта на хиляда виновни, престъплението на триста-четиристотин пияни ще спусне върху сцените на революцията една червена завеса, която ще скрие възвишените висини! Е, добре, не — добави той с един великолепен жест, — не, няма да обвинят Франция — ще обвинят мен. Ще отклоня от нея проклятията на света и ще ги накарам да се стоварят върху главата ми!

— А аз? А децата ти? — извика нещастната жена.

— Ти — каза Дантон, — както го каза, ще умреш. И няма да те обвинят, че си била моя съучастница, защото ще те е убило моето престъпление. Колкото до децата ми, те са синове — един ден ще станат мъже и, бъди спокойна, ще имат смелостта на баща си и ще носят името на Дантон с вдигната глава или пък ще бъдат слаби и ще ме отрекат. Толкова по-добре! Слабите не са от моята порода и в такъв случай аз предварително се отказвам от тях.

— Но поне поискайте тази власт от Събранието — провикна се Жилбер.

— Мислите ли, че съм чакал вашия съвет? Изпратих да търсят Тюрио, изпратих да търсят Талиен. Жено, виж дали са тук. Ако са дошли, нека Тюрио да влезе.

Госпожа Дантон бързо излезе.

— Ще опитам щастието си пред вас, господин Жилбер — каза Дантон, — вие ще ми бъдете свидетел пред потомството за направените усилия.

Вратата отново се отвори.

— Ето го гражданина Тюрио, мой приятел — съобщи госпожа Дантон.

— Ела тук! — каза Дантон, протягайки широката си ръка на онзи, който играеше ролята, която адютантът играе при един генерал. — Ти каза един ден нещо възвишено от трибуната: „Френската революция не е само наша. Тя принадлежи на света и ние дължим отчет на цялото човечество!“ Е, добре, ще опитаме едно последно усилие да опазим тази революция чиста.

— Говори — каза Тюрио.

— Утре, при откриването на заседанието, преди да е започнала каквато и да било дискусия, ще поискаш ето това — да се увеличи на триста души броят на общия съвет на Комуната, така че по този начин, запазвайки старите членове, направили 10 август, да ги унищожат чрез новите. Ще учредим на твърда основа представителството на Париж. Ще разширим Комуната, но ще я неутрализираме — ще увеличим числеността й, но ще променим духа й. Ако това предложение не мине, ако не успееш да ги накараш да разберат мисълта ми, тогава се разбери с Лакроа. Кажи му да отсече откровено по въпроса — нека предложи да бъдат наказани със смърт онези, които направо или по заобиколен начин откажат да изпълняват или пречат да се изпълнят мерките, взети от изпълнителната власт. Ако предложението мине, това е диктатура, защото изпълнителната власт, това съм аз. Влизам, изисквам и ако се колебаят да ми го дадат, вземам си го!

— Тогава какво ще направите? — попита Жилбер.

— Тогава — каза Дантон — ще се хвана за едно знаме. Вместо кървавия и отвратителен демон на клането, който ще отпратя обратно в мрака, ще призова благородния и ведър дух на битките, който поразява без страх и гняв и гледа спокойно смъртта. Ще попитам всички тези банди дали са се събрали, за да колят обезоръжени хора. Ще обявя за позорно всяко заплашване на затворите! Може би мнозина одобряват клането. Но колячите не са толкова многобройни. Ще се възползвам от войнствения порив, който цари в Париж. Ще обгърна малкото на брой убийци във водовъртежа на истинските доброволци-войници, които чакат само заповед, за да заминат, и ще хвърля към границата, сиреч срещу неприятеля, нечистия елемент, доминиран от благородния елемент!

— Направете това! Направете това и вие ще сте направили нещо велико, великолепно, възвишено! — извика Жилбер.

— Ех, Боже мой! — каза Дантон, свивайки рамене в една странна смес от сила, безгрижие и съмнение. — Това е най-лесното нещо! Нека само да ми помогнат и ще видите!

Госпожа Дантон целуваше ръцете на мъжа си.

— Ще ти помогнат, Дантон — казваше тя. — Кой не би бил на твоето мнение, като те чуе да говориш така?

— Да — отвърна Дантон. — Но за нещастие не мога да говоря така. Защото, ако се проваля, говорейки така, клането ще започне от мен.

— Е, какво пък — попита госпожа Дантон, — не би ли било по-добре да се свърши така?

— Жена, която говори като жена! А като умра аз, какво ще стане с тази революция, оставена между този кръвожаден луд, наречен Марат, и мнимия утопист, наречен Робеспиер? Не, не трябва и не искам още да умирам. Това, което трябва, е да попреча на клането, ако мога. Ако въпреки усилията ми се случи да има клане, да освободя Франция от този товар и да го поема върху себе си. Ще вървя все така към целта си. Само че ще вървя по по-ужасяващ начин. Повикай Талиен.

Талиен влезе.

— Талиен — каза му Дантон, — възможно е утре Комуната да ми пише, за да ме прикани да се явя в общината. Вие сте секретар на Комуната — направете така, че писмото да не стигне до мен и аз да мога да докажа, че не е стигнало изобщо.

— По дяволите! — каза Талиен. — И как да направя това?

— Това си е ваша работа. Казах ви какво желая, какво искам, какво трябва да бъде. Вие трябва да намерите начина. Елате, господин Жилбер, вие ще искате нещо от мен, нали?

И като отвори вратата на един малък кабинет, той пропусна Жилбер пред себе си и го последва.

— Да видим — каза Дантон — с какво мога да ви бъда полезен?

Жилбер извади от джоба си хартията, която му беше дал Калиостро и я връчи на Дантон.

— А! — каза той. — Вие идвате от негова страна… Е, добре, какво желаете?

— Свободата на една жена, затворена в Абатството.

— Името й?

— Графиня Дьо Шарни.

Дантон взе един лист хартия и написа заповед за освобождаване.

— Вземете — каза той, — имате ли и други за спасяване? Говорете! Бих искал с най-голямо желание да мога да спася всичките нещастници!

Жилбер се поклони.

— Получих това, което желаех — каза той.

— Вървете, господин Жилбер. И ако някога имате нужда от мен, елате и ме намерете направо, като мъж при мъж, без посредници — ще бъда много щастлив да направя нещо за вас.

После, докато го изпращаше, прошепна:

— Ах! Да имах само за двайсет и четири часа вашата репутация на почтен човек, господин Жилбер!

И като затвори вратата след доктора, той въздъхна и обърса потта, която се стичаше по челото му.

Като приносител на скъпоценния документ, който му връщаше живота на Андре, Жилбер се яви в Абатството. Въпреки че беше почти полунощ, заплашителни групи се навъртаха в околностите на затвора.

Жилбер мина сред тях и почука на вратата. Мрачната врата с нисък свод се отвори.

Жилбер мина, потръпвайки, — този нисък свод беше сякаш не свод на затвор, а на гробница.

Той представи заповедта на директора.

Заповедта разпореждаше да бъде освободено на мига лицето, което ще посочи доктор Жилбер. Жилбер посочи графиня Дьо Шарни и директорът нареди на един ключар да отведе гражданина Жилбер в стаята на затворничката.

Жилбер последва ключаря, изкачи след него три етажа по една малка вита стълба и влезе в килията, осветена от една лампа.

Една жена, изцяло облечена в черно, бледа като мрамор под траурното облекло, беше седнала до масата, върху която беше сложена лампата, и четеше една малка книга, подвързана с шагренова кожа и украсена със сребърен кръст.

Остатъци от огън догаряха в камината отстрани.

Въпреки шума, причинен от отварянето на вратата, тя изобщо не вдигна очи. При шума от приближаването на Жилбер тя пак не вдигна очи. Изглеждаше погълната от четенето или по-скоро от мислите си, тъй като Жилбер остана две или три минути пред нея, без да я види да преобръща страницата.

Ключарят беше затворил вратата зад Жилбер и стоеше отвън.

— Госпожо графиньо… — каза най-накрая Жилбер.

Андре вдигна очи и за миг погледна, не вярвайки на очите си. Завесата на мислите й беше все още между погледа й и човека, който стоеше пред нея. После малко по малко погледът й се проясни.

— А! Това вие ли сте, господин Жилбер? — попита Андре. — Какво искате от мен?

— Госпожо — отвърна Жилбер, — носят се зловещи слухове за това, което утре ще стане в затворите.

— Да — каза Андре, — изглежда, че ще трябва да ни изколят. Но вие знаете, господин Жилбер, че съм готова да умра.

Жилбер се поклони.

— Дойдох да ви потърся, госпожо — каза той.

— Дошли сте да ме потърсите? — изненадана попита Андре. — И къде ще ме водите?

— Където искате, госпожо — вие сте свободна.

И той й показа заповедта за освобождаване, подписана от Дантон. Тя прочете тази заповед. Но вместо да я върне на доктора, я задържа в ръката си.

— Би трябвало да се усъмня, докторе — каза тя, опитвайки се да се усмихне: нещо от което лицето й сякаш се беше отучило. — В това, че сте дошли, за да ми попречите да умра.

— Госпожо, има едно съществувание на света, което ми е по-скъпо, отколкото би ми било някога онова на майка ми и баща ми, ако Бог ме беше дарил с майка и баща — то е вашето!

— Да, и ето защо вече веднъж не удържахте на думата си.

— Удържах на думата си, госпожо — изпратих ви отровата.

— По сина ми!

— Не съм ви казвал по кого ще я изпратя.

— Значи вие сте мислили за мен, господин Жилбер? Значи заради мен сте влезли в бърлогата на лъва? Значи сте излезли оттам с талисмана, който отваря вратите?

— Казах ви, госпожо, че докато съм жив, вие не можете да умрете.

— О! Този път, все пак мисля, че съм се хванала добре за смъртта, господин Жилбер! — каза Андре с усмивка, която беше по-ясно изразена от първата.

— Госпожо, заявявам ви, че дори да ми се наложи да използвам сила, за да ви изтръгна оттук, вие няма да умрете.

Без да отговори, Андре разкъса на четири заповедта за освобождаване и хвърли парчетата в огъня.

— Опитайте! — каза тя.

Жилбер нададе вик.

— Господин Жилбер — подхвана Андре, — отказах се от идеята за самоубийство. Но изобщо не съм се отказала от тази за смъртта.

— О, госпожо! — каза Жилбер.

— Господин Жилбер, искам да умра!

От Жилбер се изтръгна стенание.

— Всичко, което искам от вас, е да се опитате да намерите тялото ми, да го спасите, мъртво, от оскърбленията, които приживе не избегна… Господин Дьо Шарни почива в подземната гробница в замъка си в Бурсон — там прекарах единствените щастливи дни в живота си. Желая да почивам до него.

— О, госпожо! В името на Бога, заклевам ви…

— А аз, господине, в името на моето нещастие, ви моля!

— Добре, госпожо. Вие го казахте, аз трябва да се подчиня във всяко отношение. Оттеглям се, но не съм победен.

— Не забравяйте последното ми желание, господине — каза Андре.

— Ако не ви спася въпреки волята ви, госпожо — каза Жилбер, — то ще бъде изпълнено.

И като се поклони още веднъж на Андре, Жилбер се оттегли. Вратата се затвори след него с онзи злокобен звук, характерен за вратите на затворите.