Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (166)

165.
В която ще се срещнем още веднъж с господин Дьо Бозир

След деня на 10 август беше учреден специален трибунал, който да разгледа кражбите, извършени в Тюйлери. Народът беше разстрелял на място двеста или триста крадци, хванати на местопрестъплението. Но освен тях имаше още толкова, както се разбра, които поне временно бяха успели да скрият краденото.

В числото на тези почтени занаятчии бе и нашият стар познайник господин Дьо Бозир, бивш полицейски пристав на Негово величество.

Нашите читатели, които си спомнят миналото на любовника на госпожица Олива, бащата на малкия Тусен, изобщо няма да се учудят, като го открият измежду тези, които трябваше да дадат сметка не пред нацията, а пред трибуналите, от чието име ги бяха изловили в Тюйлери.

Действително господин Дьо Бозир бе влязъл в двореца след всички други. Той беше твърде разумен човек, за да влезе пръв или един от първите там, където беше опасно да се проникне преди останалите.

Съвсем не политически убеждения бяха отвели господин Дьо Бозир в двореца на кралете, било за да оплаче падането на монархията, било да аплодира триумфа на народа. Не, господин Дьо Бозир идваше като любител, носейки се над онези човешки слабости, които наричат убеждения, и без друга цел, освен да види дали тези, които са дошли да погубят трона, няма да погубят в същото време някое по-лесно преносимо бижу, което е по-лесно да се сложи на сигурно място.

Но за да запази поне привидно външност, господин Дьо Бозир беше нахлупил червения калпак, беше се въоръжил с една огромна сабя, после лекичко бе нацапал ризата си и потопил ръцете си в кръвта на първия мъртвец, когото срещна. Така че този вълк, следващ армията завоевателка, този лешояд, летящ след битката над бойното поле, можеше с един повърхностен поглед да бъде взет за някой победител.

Действително по-голямата част от онези, които го чуха да крещи: „Смърт на аристократите!“, и които го видяха да тършува под леглата, да отваря шкафовете, та чак и чекмеджетата на скриновете, за да се увери дали там не се е скрил някой аристократ, можеха да го вземат за победител.

Само че по едно и също време заедно с него, за нещастие на господин Дьо Бозир, там се намираше и един човек, който не викаше, не гледаше под леглата и не отваряше шкафовете и който, влязъл сред огъня, въпреки че беше без оръжие, заедно с победителите, въпреки че не беше победил нищо, се разхождаше с ръце зад кръста, както би направил в някоя обществена градина по време на празнична вечер, студен и спокоен под черното си износено и чисто облекло, човек, който се задоволяваше от време на време да повиши глас, за да каже:

— Не забравяйте, граждани, че не бива да се убиват жени и да се докосват бижутата!

Колкото до онези, които виждаше да убиват мъже и да изхвърлят мебели през прозорците, нашият човек не смяташе, че има правото да им каже нещо.

От пръв поглед той бе забелязал, че господин Дьо Бозир съвсем не е от последните.

Така че към девет и половина часа Питу, който, както знаем вече, беше получил в качеството на почетен пост охраната на Часовниковия вестибюл, видя да се задава към него от вътрешността на двореца нещо като огромен гигант, който учтиво, но също така твърдо, сякаш бе получил заповед да въведе ред в безпорядъка и правосъдие в отмъщението, му каза:

— Капитане, ще видите да слиза един човек, който има червен калпак на главата си, държи сабя в ръка и жестикулира силно. Ще го арестувате и ще наредите на вашите хора да го обискират — той открадна една кутийка с диаманти.

— Да, господин Майар — отвърна Питу, вдигайки ръка към шапката си.

— Аха! — каза бившият пристав. — Вие ме познавате, приятелю?

— Вярвам, че ви познавам! — каза Питу. — Не си ли спомняте, господин Майар? Заедно превзехме Бастилията!

— Възможно е! — каза Майар.

— После, на пети и шести октомври пак бяхме заедно във Версай^[1].

— Действително, бях там.

— Дявол да го вземе! Доказателството е, че вие водехте жените и се дуелирахте при вратите на Тюйлери с един от пазачите, който не искаше да ви пусне да минете.

— Тогава — каза Майар — ще направите това, което ви казах, нали?

— И това, и друго, господин Майар. Всичко, което ми наредите! Ах, вие сте патриот!

— Хваля се, че съм такъв — каза Майар. — И то е, защото не бива да позволяваме да опетняват името, на което имаме право. Внимание! Ето го нашия човек.

Наистина в този момент господин Дьо Бозир слизаше по стълбите към вестибюла, размахвайки голямата си сабя и викайки: „Да живее нацията!“

Питу направи знак на Телие и Манике, които без преструвки застанаха при вратата, а той отиде да изчака господин Дьо Бозир на последното стъпало на стълбата. Той бе забелязал взетите мерки и несъмнено тези мерки го бяха обезпокоили, защото се спря, сякаш беше забравил нещо и направи движение да се върне обратно нагоре.

— Извинете, гражданино — каза Питу, — оттук се минава.

— А! Значи оттук?

— И тъй като има заповед Тюйлери да бъде опразнен, минете, ако обичате.

Бозир вдигна отново глава и продължи да слиза по стълбата. Стигнал на последното стъпало, той вдигна ръка към червения си калпак и подражавайки на тона на военните, каза:

— Хайде, другарю, минава ли се, или не се минава?

— Минава се. Но преди това ще трябва да се подложите на една малка формалност — каза Питу.

— Хм! И каква е тя, мой прекрасни капитане?

— Трябва да се оставите да ви обискират, гражданино.

— Да ме обискират?

— Да.

— Да обискират един патриот, един победител, един човек, който досега е изтребвал аристократи?

— Това е заповядано. И така, другарю, заради другарството — каза Питу — приберете голямата си сабя в ножницата — сега, когато аристократите са избити, тя е ненужна, — и ни оставете да го извършим доброволно, защото инак ще бъда принуден да приложа сила.

— Сила ли? — каза Бозир. — Ах, ти говориш така, мой прекрасни капитане, защото имаш под заповедите си двайсет души. Но ако бяхме само двамата!…

— Ако бяхме само двамата, гражданино — каза Питу, — щях да ти хвана китката, ей така, с дясната си ръка, щях да ти изтръгна сабята с лявата и да я строша с крака си като недостойна да бъде докосвана повече от ръката на един почтен човек, след като е била докосната от тази на един крадец!

И Питу, прилагайки на практика теорията, която излагаше, изви китката на мнимия патриот с дясната си ръка, изтръгна му сабята с лявата, строшавайки острието под крака си и захвърли дръжката далеч от себе си.

— Крадец! — провикна се човекът с червения калпак. — Крадец аз, господин Дьо Бозир?

— Приятели — каза Питу, блъскайки бившия полицейски пристав сред хората си, — претърсете господин Дьо Бозир!

— Е, добре, търсете! — каза човекът, протягайки ръце, сякаш беше жертва. — Търсете!

Нямаха нужда от разрешението на господин Дьо Бозир, за да извършат претърсването. Но за голямо учудване на Питу и най-вече на Майар, след като го претърсиха хубаво, обърнаха му джобовете, опипаха го дори по най-тайните места, не намериха у бившия полицейски пристав нищо, освен една колода карти, с едва видими фигури, толкова беше стара, и освен нея сумата от единайсет су.

Питу погледна Майар. Той сви рамене в жест, означаващ: „Какво искате?“

— Започнете отначало! — каза Питу, на когото, както си спомняте, едно от главните качества беше търпението.

Започнаха отначало. Но и повторното претърсване беше толкова безплодно, колкото и първото — намериха същата колода карти и същите единайсет су. Господин Дьо Бозир ликуваше.

— Е, добре — каза той, — една сабя все така ли ще бъде обезчестена от докосването на ръката ми?

— Не, господине — каза Питу, — и доказателството за това е, че ако не сте удовлетворен от извиненията, които ви поднасям, един от хората ми ще ви предостави своята и ще ви дам всякакво друго удовлетворение, каквото желаете.

— Благодаря, млади човече — каза господин Дьо Бозир, изправяйки се. — Вие действахте според дадените ви заповеди, а един бивш военен като мен знае, че заповедта е нещо свещено. А сега ви предупреждавам, че госпожа Дьо Бозир трябва да е обезпокоена от дългото ми отсъствие и ако ми бъде позволено да се оттегля…

— Вървете, господине — каза Питу. — Вие сте свободен!

Бозир поздрави с облекчен вид и излезе. Питу потърси с очи Майар — Майар вече не беше там.

— Видяхте ли господин Майар? — попита той.

— Стори ми се, че го видях да се качва обратно по стълбите — отвърна един от арамонците.

— Правилно ви се е сторило — каза Питу, — защото ето го, слиза.

Действително Майар слизаше по стълбите и благодарение на дългите си крака, прескачащи при всяка крачка по едно стъпало, той скоро беше във вестибюла.

— Е, какво, намерихте ли нещо? — попита той.

— Не — отвърна Питу.

— Тогава аз съм имал повече щастие от вас — намерих кутийката за скъпоценности.

— И тъй, значи сме сбъркали?

— Не, имали сме право.

И като отвори кутийката, Майар извади златния обков, който беше овдовял от всичките скъпоценни камъни, които е съдържал.

— Виж ти, какво ще рече това? — попита Питу.

— Ще рече, че мошеникът се е досетил за удара, че е измъкнал диамантите и като е преценил, че обковът ще му пречи, го е захвърлил заедно с кутийката в кабинета, където го намерих.

— Хубаво! — каза Питу. — Ами диамантите?

— Е, добре, намерил е начин да ги измъкне под носа ни.

— Ах, разбойникът му!

— Много време ли мина, откакто си тръгна? — попита Майар.

— Когато слизахте, той преминаваше през вратата на двора в средата.

— И в каква посока отиваше?

— Зави към кея.

— Сбогом, капитане.

— Тръгвате ли си, господин Майар?

— Искам да ми е чиста съвестта — каза бившият пристав.

И разтваряйки дългите си като пергел крака, той се впусна да преследва господин Дьо Бозир.

Питу остана замислен над случилото се и беше още налегнат от тежестта на тези мисли, когато помисли, че е познал графиня Дьо Шарни и когато последваха събитията, които ние разказахме в предишните глави, не смятайки, че трябва да ги усложняваме с един инцидент, който по наше мнение трябваше да намери място по-нататък.