Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (158)

157.
От три до шест часа следобед

Ние оставихме двореца в момента, когато вестибюлът беше превзет наполовина и швейцарците стъпало по стъпало бяха отблъснати до кралските апартаменти, а в стаите и коридорите беше отекнал един глас: „Нарежда се швейцарците да сложат оръжие!“

Вероятно тази книга ще бъде последната, която пишем за това време, така че колкото повече напредва нашият разказ, толкова повече напускаме изминатия път, за да не се върнем никога вече. Това ни задължава да изложим във всички подробности пред очите на читателите този върховен ден. При това имаме право да го направим без никакви предразсъдъци, никаква омраза и никакви пристрастия.

Читателят вече влезе след марсилците в Кралския двор, последва Бийо сред пламъците и дима и го видя да се изкачва заедно с Питу — това окървавено привидение, излязло от купа мъртъвци — по всяко стъпало на стълбата, в горната част на която ги оставихме.

От този момент нататък Тюйлери беше превзет.

Кой беше мрачният гений, който стоеше начело на победата? Народният гняв, ще отвърнете.

Да, разбира се. Но кой направляваше този гняв?

Човекът, когото само назовахме, онзи пруски офицер, който яздеше дребен черен кон отстрани на гиганта Сантер и огромния му фламандски кон — елзасецът Вестерман.

Кой беше този човек, който, подобно на светкавицата, ставаше видим само по време на бурята?

Един от онези хора, които Бог държи скрити, но които изважда от мрака само когато има нужда от тях, само в часа, когато иска да порази!

Той се наричаше ВЕСТЕРМАН, човекът на залеза.

И наистина той се появяваше, когато монархията падаше, за да не се надигне повече.

Кой го беше въвел на сцената? Кой се беше досетил? Кой бе посредникът между него и Бога? Кой беше разбрал, че към пивоваря, издялан от един блок плът, е необходимо да бъде добавена една душа за борбата, в която титаните трябваше да свалят Бога от трона му? Кой бе допълнил Герион с Прометей? Кой бе допълнил Сантер с Вестерман?

Това беше Дантон.

Къде беше потърсил страховитият трибун този победител? В един вертеп, в една помийна яма, в един затвор — в Сен Лазар. Вестерман беше обвинен — както разбрахме, без да сме убедени в това, — че е правил фалшиви банкноти и беше в предварителен арест.

За делото на 10 август Дантон имаше нужда от човек, който не можеше да отстъпи, защото, отстъпвайки, се изкачваше на позорния стълб.

Дантон криеше от погледите тайнствения затворник. В деня и в часа, когато имаше нужда от него, той разби с могъщата си ръка вериги и резета и каза на затворника: „Ела!“

Революцията, както вече казах, се състоеше не само в това да издигне отгоре онова, което беше отдолу, но освен това да се даде свобода на затворниците и да пратят в затвора свободните хора. Не само свободните хора, но и силните на тази земя, големците, принцовете, кралете!

Несъмнено поради увереността си в онова, което ще се случи, Дантон изглеждаше така вцепенен през трескавата нощ, която предшестваше кървавата зора на 10 август.

От предишната вечер той беше посял вятър. Нямаше защо повече да се безпокои, сигурен, че ще пожъне буря.

Вятърът беше Вестерман. Бурята беше Сантер — това гигантско олицетворение на народа.

Сантер едва се показа през този ден. Вестерман правеше всичко, беше навсякъде.

Вестерман беше този, който направляваше съединяването на хората от предградието Сен Марсо с тези от предградието Сен Антоан. Вестерман беше този, който, яхнал дребния си черен кон, се появи начело на армията през малката порта на Карусел. Вестерман беше този, който сякаш ставаше дума да се отворят вратите на някоя казарма пред един полк в края на похода му, заблъска с ефеса на шпагата си по портите на Тюйлери.

Ние видяхме как се отвори тази врата, как швейцарците героично изпълниха дълга си, как отстъпиха, без да бягат, как бяха разбити, без да бъдат победени. Ние ги следвахме стъпало по стъпало по стълбището, което те покриха със своите мъртви — нека ги последваме стъпка по стъпка в Тюйлери, който ще осеят с трупове.

В момента, в който научиха, че кралят току-що е напуснал двореца, двестате или тристате благородници, които бяха дошли, за да умрат заедно с краля, се събраха в залата на гвардейците на кралицата, за да се консултират дали след като кралят вече не е там, за да умре с тях, както тържествено се беше зарекъл, те трябваше да умрат без него.

Тогава решиха, че понеже кралят е отишъл в Националното събрание, те самите ще се присъединят към него. Събраха всички швейцарци, които успяха да срещнат, двайсетина национални гвардейци и с обща численост петстотин души слязоха към градината.

Пътят беше преграден от една желязна решетеста врата, която наричаха Решетката на кралицата. Искаха да разбият ключалката, но тя устоя. Най-силните се заеха да разклатят една от пръчките и успяха да я изкъртят. Отворът даде път на отряда, но те преминаха само човек по човек.

Бяха на трийсет крачки от батальоните, разположени при решетката на Кралския мост.

Двама швейцарски войници бяха тези, които излязоха най-напред през тесния отвор. И двамата бяха убити, преди да са направили и четири крачки.

Всички останали минаха връз техните трупове.

Отрядът беше обсипан с пушечни изстрели. Но тъй като швейцарците с блестящите си униформи представляваха по-лесна мишена, куршумите за предпочитане се отправяха към тях. При двама убити благородници и един ранен, паднаха шейсет или седемдесет швейцарци.

Двамата убити благородници бяха господата Дьо Кастежа и Дьо Клермон д’Амбоаз. Раненият благородник беше господин Дьо Виоменил.

Вървейки към Националното събрание, минаха покрай едно каралулно помещение, опиращо до насипа на брега на реката и намиращо се под дърветата.

Караулът излезе и откри огън по швейцарците, от които паднаха още осем или десет.

Остатъкът от колоната, който за близо осемдесет крачки бе загубил осемдесет души, се отправи към стълбището на Фьойан.

Господин Дьо Шоазьол ги видя отдалеч и с шпага в ръка, тичащ към тях под огъня на оръдията от Кралския мост и моста Турнан, се опита да ги насочи.

— Към Националното събрание! — извика той.

И като мислеше, че е следван от четиристотинте души, които оставаха, той се втурна по коридорите и по стълбата, която водеше към залата за заседания. На последното стъпало той срещна Мерлен.

— Какво правите тук с шпага в ръка, нещастнико? — каза му депутатът.

Господин Дьо Шоазьол се огледа наоколо — той беше сам.

— Приберете шпагата си в ножницата и вървете да намерите краля — каза му Мерлен. — Само аз ви видях, значи не ви е видял никой.

Какво стана с отряда, за който господин Дьо Шоазьол мислеше, че го следва?

Оръдейните изстрели и пушечната стрелба го принудиха да се завърти около себе си като вихрушка от сухи листа и го бяха последвали на терасата на оранжерията.

От терасата на оранжерията бегълците се втурнаха на площад „Луи XV“ и се насочиха към Гард-Мьобл, за да достигнат до булевардите или до „Шан-з-Елизе“.

Господин Дьо Виоменил, десетина благородници и пет швейцарци се укриха в двореца на посолството на Венеция, разположено на улица „Сен Флорантен“, където откриха отворена врата. Те се спасиха!

Остатъкът от колоната се опитваше да достигне до „Шан-з-Елизе“.

Два оръдейни изстрела с картеч бяха изстреляни от подножието на статуята на Луи XV и разделиха колоната на три разклонения. Едното побягна по булеварда и срещна жандармерията, която идваше заедно с батальона на Капуцините.

Бегълците помислиха, че са спасени. Господин Дьо Вилер, самият той бивш помощник-началник на жандармерията, изтича при един от кавалеристите с разтворени обятия, викайки: „Насам, приятели!“ Конникът извади пистолет от кобурите на седлото и му пръсна мозъка.

При тази гледка трийсет швейцарци и един благородник, бивш паж на краля, се хвърлиха към сградата на Марината. Там те се запитаха какво трябва да предприемат.

Трийсетте швейцарци бяха на мнение да се предадат и като видяха да се появяват осмина санкюлоти, оставиха на земята пушките си, викайки: „Да живее нацията!“

— Ах, предатели! — казаха санкюлотите. — Предавате се, защото сте заловени? Викате „Да живее нацията!“, защото си мислите, че този вик ще ви спаси? Не, няма пощада!

И в същото време двама швейцарци паднаха, единият поразен от удар с пика, а другият от пушечен изстрел. Главите им веднага бяха отрязани и набити на върховете на две пики.

Швейцарците, побеснели от смъртта на другарите си, хванаха отново пушките си и всички едновременно откриха огън. Седем от осемте санкюлоти паднаха.

Тогава швейцарците се втурнаха под свода на голямата порта, за да се спасят, и се оказаха срещу дулото на едно оръдие.

Те отстъпиха. Оръдието тръгна напред. Всички се събраха в един ъгъл на двора. Оръдието се завъртя около оста си, обърна дулото си към тях и стреля!

От двайсет и осем, двайсет и трима бяха убити.

За щастие почти в същото време и в мига, когато димът заслепяваше онези, които бяха стреляли, една врата се отвори зад петте останали швейцарци и бившия кралски паж.

Шестимата се устремиха през тази врата, която се затвори отново. Патриотите не видяха това подобие на английска врата, която ги лиши от възможността да пострелят по оцелелите. Те помислиха, че са убили всички, и се отдалечиха, мъкнейки оръдието си с триумфални викове.

Второто разклонение се състоеше от трийсетина войници и благородници. То беше командвано от господин Форестие дьо Сен-Вьонан. Обкръжен от всички страни на влизане на „Шан-з-Елизе“, водачът — начело на своите трийсет човека, с шпага в ръка, а те със затъкнати байонети на пушките — три пъти атакува един батальон, струпан в подножието на статуята. В тези три атаки той загуби петнайсет човека.

С другите петнайсет той се опита да мине през една поляна и да достигне „Шан-з-Елизе“. Един мускетен залп уби още осем от хората му. Седемте останали се пръснаха, преследвани от жандармеристите с размахани саби.

Господин Дьо Сен-Вьонан щеше да намери убежище в кафене „Амбасадьор“, когато един жандарм подкара коня си в галоп, прескочи рова, който отделяше алеята от големия път, и с пистолетен изстрел улучи в слабините нещастния командир.

Третото разклонение, съставено от шейсет човека, беше достигнало „Шан-з-Елизе“ и се придвижваше към Курбвоа, водено от инстинкта, който води гълъба при гълъбицата и овцата към пашата — в Курбвоа бяха казармите им.

Обкръжени от конна жандармерия и от народа, те бяха отведени в Кметството, където се надяваха да ги оставят на сигурно място. Две или три хиляди души, озверели, натъпкани на площад „Грев“, ги изтръгнаха от ескорта им и ги изклаха.

Един млад благородник, кавалерът Шарл д’Отишан, бягаше от двореца по улица „Дьо л’Ешел“ с по един пистолет във всяка ръка. Двама души се опитаха да го спрат — той ги уби и двамата. Полицията го залови и го помъкна към площад „Грев“, за да бъде тържествено екзекутиран.

Но за щастие забравиха да го претърсят — на мястото на двата безполезни пистолета, които бе захвърлил, му оставаше един нож. Той го отвори в джоба си, изчаквайки мига, за да си послужи с него. В момента, когато стигнаха на площада на Кметството, там колеха шейсетте швейцарци, които току-що бяха довели. Това зрелище разсея пазачите. Той уби най-близките двама до него с два удара, после като змия се плъзна в тълпата и изчезна.

Стоте души, които отведоха краля до Националното събрание и се бяха укрили във Фьойан, бяха обезоръжени. Току-що разказахме историята на другите петстотин. Няколко отделни бегълци като господин Шарл д’Отишан, когото току-що видяхме да се изплъзва от смъртта с такъв голям късмет, бяха единствените, които напуснаха двореца.

Останалите бяха убити във вестибюла, по стълбата и на етажа, където бяха изклани било в апартаментите, било в параклиса.

Деветстотин трупа на швейцарци и на благородници бяха осеяли вътрешността на Тюйлери!