Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (155)

154.
От девет часа до обед

Когато се стигне до някой въпрос от историята, също толкова важен като този, до който сме достигнали ние, не бива да се пропуска нито една подробност, като се има предвид, че всяка от тях се свързва с друга и че точното съединяване на всички тези подробности оформя дължината и ширината на научната картина, която се разгъва пред очите на бъдещето между ръцете на миналото.

В момента, когато Вебер отиваше при синдика на комуната, за да му съобщи, че кралицата желае да говори с него, швейцарският капитан Дюрлер се качваше при краля, за да поиска от него или от старшия генерал последни заповеди.

Шарни забеляза добрия капитан, търсещ някой прислужник или камериер, който би могъл да го въведе при краля.

— Какво желаете, капитане? — попита той.

— Вие ли сте командващият генерал? — каза господин Дюрлер.

— Да, капитане.

— Идвам да получа последни нареждания, господине, защото челото на въстанническата колона започва да се появява на Карусел.

— Беше ви наредено да се оставите тълпата да премине през вас, господине, кралят е решен да умре сред вас.

— Бъдете спокоен, господин генерал — отвърна простичко капитан Дюрлер.

И отиде да занесе на другарите си тази заповед, която беше тяхната смъртна присъда.

Действително, както беше казал капитан Дюрлер, авангардът на въстаниците беше започнал да се вижда.

Това бяха онези хиляда души, въоръжени с пики, начело на които вървяха двайсетина марсилци и десет-дванайсет френски гвардейци. В редовете на последните блестяха златните еполети на един млад капитан.

Този млад капитан беше Питу, който, препоръчан от Бийо, беше натоварен с едно поръчение, което ще изложим незабавно.

Зад този авангард следваше, на разстояние почти четвърт левга, един многоброен корпус от национални гвардейци и федерати, предшестван от една батарея от дванайсет оръдия.

Когато съобщиха на швейцарците заповедта на командващия, те мълчаливо и решително застанаха по постовете си, запазвайки студеното и мрачно мълчание на решителността.

Националните гвардейци, чиято дисциплина не беше толкова строга, се разположиха с по-голям шум и безредие, но с не по-малка решителност.

Зле организираните благородници, които имаха само оръжия за близък бой — шпаги или пистолети — знаейки, че този път става въпрос за битка на смърт, гледаха с някакво трескаво опиянение приближаването на момента, когато щяха да се окажат в контакт с народа — този стар противник, този вечен атлет, този борец, който винаги бе побеждаван и все пак непрекъснато бе расъл от осем века насам!

Докато обсадените или тези, които щяха да бъдат такива, заемаха позициите си, на вратите на Кралския двор се потропа и множество гласове извикаха: „Парламентьор!“, докато размахваха над стената една бяла кърпичка, забодена на върха на една пика.

Отидоха да потърсят Рьодерер. На средата на пътя го срещнаха.

— Чукат на Кралската порта, господине — казаха му.

— Чух ударите и отивам.

— Какво трябва да се направи?

— Отворете.

Заповедта беше предадена на портиера, който отвори вратата и побягна с всички сили.

Рьодерер застана срещу авангарда на хората с пиките.

— Приятели — каза Рьодерер, — поискахте да се отворят вратите за един парламентьор, а не за една армия. Къде е парламентьорът?

— Ето ме, господине — каза Питу с благия си глас и добродушната си усмивка.

— Кой сте вие?

— Аз съм капитан Анж Питу, командир на федератите от Арамон.

Рьодерер не знаеше какви са тези федерати от Арамон. Но времето беше скъпоценно и той не намери за нужно да пита.

— Какво искате? — попита той.

— Искам свободно преминаване за мен и моите приятели.

Приятелите на Питу, в дрипи, вдигнали високо пиките си, опулили очи, изглеждаха твърде опасни врагове.

— Свободно преминаване! И за какво?

— За да отидем и да блокираме Събранието… Ние имаме дванайсет оръдия. Нито едно няма да гръмне, ако направите това, което искаме.

— И какво искате?

— Свалянето на краля от престола.

— Господине — каза Рьодерер, — това е изключително важно нещо!

— Твърде важно, да, господине — отвърна Питу с обичайната си учтивост.

— Така че заслужава да бъде обсъдено.

— Това е много справедливо! — отвърна Питу.

И като погледна часовника на двореца, каза:

— Сега часът е десет без четвърт. Ние ви даваме време до десет часа. Ако, когато удари десет часа, нямаме отговор, ще атакуваме.

— Докато чакате, ще разрешите да затворим вратите, нали?

— Разбира се.

После се обърна към сподвижниците си.

— Приятели — каза той, — позволете им да затворят вратите.

И направи знак на хората с пики, които бяха отишли най-напред, да отстъпят. Те се подчиниха и вратите бяха затворени без затруднения.

Но благодарение на тези отворени врати обсадителите можаха да преценят какви страхотни приготовления са направени, за да ги посрещнат.

След като вратата беше затворена, хората на Питу бяха обхванати от желанието да продължат преговорите.

Някои се покатериха по раменете на другарите си, изкачиха се на зида и като го възседнаха, започнаха да разговарят с Националната гвардия.

Националната гвардия прие подадената ръка и заговори.

Така измина този четвърт час.

Тогава от двореца дойде един човек и даде заповед вратите да се отворят. Този път портиерът се беше свил на топка в къщичката си и националните гвардейци бяха тези, които вдигнаха резетата.

Обсадителите помислиха, че искането им е прието. Щом вратите се отвориха, те влязоха като хора, които са чакали дълго и които могъщи ръце подтикват отзад, сиреч като тълпа, призовавайки със силни викове швейцарците и вдигайки шапките си на върховете на пиките и сабите, като крещяха: „Да живее нацията! Да живее Националната гвардия! Да живеят швейцарците!“

Националните гвардейци отговориха на виковете с: „Да живее нацията!“

Швейцарците запазиха мрачно и дълбоко мълчание.

Чак пред дулата на оръдията щурмуващите се спряха и се огледаха пред себе си и около себе си.

Големият вестибюл беше пълен с швейцарци, наредени в три редици по височина. Освен това на всяко стъпало на стълбата имаше по една редица, което позволяваше на шестте редици да открият огън едновременно.

Някои от въстаниците започнаха да се замислят и в тяхното число беше и Питу. Само че вече беше малко късно за размишления.

Впрочем така се случва при подобни обстоятелства с този храбър народ, чиято главна черта на характера е, че е като децата — сиреч ту добър, ту жесток.

Като видя опасността, на него дори за миг не му мина през ум мисълта да бяга. Но той се опита да я заобиколи, шегувайки се с националните гвардейци и швейцарците.

Националните гвардейци не бяха далеч от мисълта и те да се пошегуват. Но швейцарците запазиха сериозността си, защото ето какво се беше случило пет минути преди появяването на въстанническия авангард.

Както разказахме в предходната глава, националните гвардейци патриоти след кавгата, станала по повод на Манда, се бяха отделили от националните гвардейци роялисти и разделяйки се със своите съграждани, те в същото време се бяха сбогували с швейцарците, които ценяха и съжаляваха за смелостта им. Те бяха добавили, че ще приемат в домовете си като братя онези от швейцарците, които поискат да ги последват.

Тогава двама водоазци^[1], отвръщайки на този призив, отправен на техния език, бяха напуснали редицата си и се хвърлиха в обятията на французите, сиреч на техните истински земляци.

Но в същия миг два пушечни изстрела прозвучаха от прозорците на двореца и двата куршума бяха достигнали дезертьорите в обятията на техните нови приятели.

Швейцарските офицери, превъзходни стрелци, ловци на диви кози, бяха решили да прекратят незабавно дезертьорството.

Колкото до хората, които току-що бяха въведени в двора, въоръжени със стари пистолети, стари пушки и нови пики, сиреч по-зле въоръжени, отколкото ако нямаха оръжия, те бяха от онези странни предвестници на революцията, които ние вече видяхме начело на големи безредици, които дотичваха, смеейки се, за да разтворят бездната, която щеше да погълне един трон — понякога повече от един трон: една монархия!

Артилеристите бяха отишли при тях, Националната гвардия изглеждаше съвсем готова също да премине към тях. Те се опитваха да накарат швейцарците да се решат на същото.

Те не забелязваха, че времето, което техният вожд, Питу, беше дал на господин Рьодерер до десет часа е изтекло и че е вече десет и четвърт.

Те се забавляваха — защо им беше да броят минутите? Един от тях носеше не пика, не пушка, не сабя, а прът за навеждане на клоните на дърветата, сиреч прът с кука. Той каза на съседа си:

— Дали да не си хвана един швейцарец?

— Хвани си! — каза му съседът.

И нашият човек закачи ремъците на един швейцарец и затегли швейцареца към себе си.

Швейцарецът не се противеше повече, отколкото беше необходимо, за да си даде вид, че се съпротивлява.

— Кълве! — каза рибарят.

— Тогава тегли внимателно! — каза другият.

Човекът с пръта затегли внимателно и швейцарецът премина от вестибюла в двора, както рибата преминава от реката на стръмния бряг. Това предизвика овации и силни изблици на смях.

— Друг! Друг! — завикаха от всички страни.

Рибарят си набеляза друг швейцарец, когото закачи като първия. След втория дойде трети, после четвърти, после пети.

Би преминал целия полк, ако не бяха отекнали думите: За стрелба!

Като видя пушките да се навеждат с равномерния шум и механичната точност, които придружаваха това движение, един от нападателите — при подобни обстоятелства винаги има един безумец, който дава сигнала за клането, — стреля с пистолет по един от прозорците на двореца.

В краткия интервал, който при командите отделя думите: За стрелба!, от думата: Огън!, Питу разбра всичко, което щеше да се случи.

— Залегни! — извика той на хората си. — Залягайте на земята или всички сте мъртви!

И добавяйки примера към предписанието, той се хвърли на земята.

Но преди да бе имало време да бъде последвано нареждането му, Огън! отекна във вестибюла, който се изпълни с гръм и пушек, изплювайки като някое шишане градушка от куршуми.

Плътната маса — може би половината от колоната беше влязла в двора — се олюля като нива, брулена от вятъра, после като класове, пожънати от сърпа, и започна да се свлича.

Едва една трета останаха живи!

Тази една трета се разбяга, минавайки под огъня на двете редици и под този от бараките. И редиците и бараките стреляха от близко разстояние.

Стрелците щяха да се избият едни други, ако между тях нямаше такава гъста завеса от хора.

Завесата се разкъса на широки парцали. Четиристотин души лежаха на паважа, от които триста убити на място!

Стоте други, ранени повече или по-малко смъртоносно, се оплакваха, опитвайки се да се надигнат и падаха отново, придавайки на това поле с трупове подвижност, подобна на падаща вълна, подвижност, страшна за гледане!

После, малко по малко, всичко се слегна и освен неколцина вироглавци, които упорстваха да живеят, полето от трупове стана неподвижно.

Бегълците се пръснаха по Карусел, нахълтвайки от едната страна по кейовете, а от другата по улица „Сен Оноре“, викайки: „Убийство! Убиват ни!“

Почти при Пон Ньоф те срещнаха ядрото на армията.

Това ядро на армията беше командвано от двама души на коне, следвани от един пешеходец, който, както изглежда, макар и да ходеше пеша, участваше в командването.

— Ах! — викаха бегълците, разпознавайки в единия от двамата конници пивоваря от предградието Сен Антоан, забележителен с колосалния си ръст, на когото за пиедестал служеше един огромен фламандски кон.

— Ах, господин Сантер! Помогнете ни! Колят братята ни!

— Кой това? — попита Сантер.

— Швейцарците! Те стреляха по нас, докато устата ни беше до тяхната буза.

Сантер се обърна към втория конник.

— Какво мислите за това, господине? — попита го той.

— Бога ми! — каза с явен немски акцент вторият конник, който беше един дребен рус човек, носещ косата си подстригана като четка. — Мисля, че има една военна поговорка, която казва: „Войникът трябва да отиде там, където се чува пушечна или оръдейна стрелба.“ Да отидем там, откъдето идва шумът!

— Но с вас имаше един млад офицер — попита пешеходецът един от бегълците. — Не го виждам вече.

— Той падна пръв, гражданино представител. И това е нещастие, защото той беше един храбър младеж!

— Да, беше храбър младеж! — отвърна леко побледнявайки онзи, на когото бяха дали званието представител. — Да, той беше един храбър младеж! Така че храбро трябва да отмъстим за него! Напред, господин Сантер!

— Мисля, драги Бийо — каза Сантер, — че в едно такова важно дело трябва да призовем на помощ не само смелостта, но и опита.

— Така да бъде.

— Следователно предлагам да предадем общото командване на гражданина Вестерман, който е истински генерал и приятел на гражданина Дантон, предлагайки се пръв да му се подчинявам като обикновен войник.

— Правете каквото искате — каза Бийо, — само да тръгнем, без да губим и миг.

— Приемате ли командването, гражданино Вестерман? — попита Сантер.

— Приемам — лаконично отговори прусакът.

— В такъв случай дайте вашите заповеди.

— Напред! — извика Вестерман.

И огромната колона, спряла за миг, потегли отново.

В момента, когато авангардът й навлизаше в Карусел, едновременно през малките врати на улица „Дьо л’Ешел“ и през онези откъм кейовете, часовникът на Тюйлери удари единайсет.