Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (15)

14.
Човекът от площад „Луи XV“

Жилбер не се нуждаеше от окуражаване. Той изхвърча от стаята и тъй като пътят, по който беше дошъл, му се стори дълъг, той изтича направо към вратата на улица „Кок-Ерон“, отвори я сам, без помощта на портиера, затвори я зад себе си и се озова на уличния паваж.

Той прекрасно беше запомнил пътя, начертан от Андре, и се втурна по следите на Себастиен.

Той също като детето прекоси Пале Роаял и тръгна по пустата улица „Сен Оноре“, тъй като беше почти един сутринта. Когато пристигна на ъгъла на улица „Судрие“, той тръгна надясно, после наляво и се озова на „Сен Иасент“, която нямаше изход.

Там той започна да се оглежда по-внимателно.

По квадратния отвор с решетка във формата на кръст на третата врата вдясно той разпозна вратата, която му беше описала Андре.

Не беше възможно да се излъже. Той почука.

Никой не отговори.

Той отново почука.

Тогава му се стори, че чу по стълбите някой да се приближава плахо и недоверчиво.

Той почука трети път.

— Кой чука? — попита женски глас.

— Отворете — отговори Жилбер — и не се страхувайте от нищо. Аз съм бащата на раненото дете, което прибрахте.

— Отвори, Албертин! — обади се друг глас. — Това е доктор Жилбер.

— Баща ми! Баща ми! — обади се трети човек и Жилбер разпозна гласа на Себастиен.

Жилбер си отдъхна.

Вратата се отвори. Жилбер се втурна по стълбите, като тихо благодари.

Когато слезе по стълбите, той се озова в нещо като мазе, осветено от лампа, поставена върху отрупана с ръкописи и напечатани листа маса, която Андре беше видяла.

Жилбер съзря сина си, легнал на нещо като одър, който го викаше и протягаше ръце към него. Колкото и голямо самообладание да имаше Жилбер, бащината обич надделя над философската му сдържаност и той се спусна към детето и го притисна до сърцето си, като внимаваше да не притисне ранената му ръка и гръд.

После след дългата бащина целувка, когато двете усти се търсеха и без да произнесат и дума, си казаха всичко, Жилбер се обърна към домакина, когото едва беше видял.

Той стоеше прав, с разкрачени крака. Едната му ръка беше опряна на масата, а другата на кръста. Той беше осветен от лампата, чийто абажур бе вдигнал, за да вижда по-добре разиграващата се пред очите му сцена.

— Виж, Албертин^[1] — каза той, — и благодари с мен на случайността, която ми дава възможност да направя услуга на един от моите братя.

В момента, в който хирургът произнасяше малко превъзнесените си слова, Жилбер се обърна и, както вече казахме, погледна за пръв път това безформено същество, което стоеше пред очите му.

Лицето му беше жълто-зеленикаво с изпъкнали сиви очи, като на един от онези селяни, застигнати от гнева на Латона^[2], които по време на тяхното преобразяване не са вече хора, но не са още и жаби.

Жилбер изтръпна пряко волята си. Стори му се, че сякаш в някакъв кошмар, изпод кървав воал вече е виждал този човек.

Той отново се приближи към Себастиен и го притисна още по-нежно към себе си.

Но Жилбер превъзмогна това първоначално трепване и приближи странния човек, когото Андре беше видяла в магнетичния си сън и който толкова много я беше ужасил.

— Господине, приемете благодарността на един баща, чийто син вие спасихте. Тя е искрена и е от дъното на душата ми.

— Господине — отговори хирургът, — аз само изпълних дълга си, воден от сърцето и науката. Аз съм човек и, както казва Теренций, нищо човешко не ми е чуждо^[3]. Състрадателен съм и не можех да гледам как страда едно насекомо и още повече мой себеподобен.

— Ще имам ли честта да ми кажете с кой виден филантроп имам честта да говоря?

— Не ме ли познавате, братко? — каза хирургът и се изсмя със смях, който се опитваше да прозвучи добродушен, а бе просто отвратителен. — Добре, аз ви познавам: вие сте доктор Жилбер, приятелят на Вашингтон и Лафайет — той наблегна по особен начин на последното име, — мъжът на Америка и на Франция, почтеният утопист, който посвети на конституционната кралска власт блестящи мемоари. Мемоари, за които Негово величество Луи XVI ви се отплати, като ви изпрати в Бастилията веднага щом като стъпихте във Франция. Вие искахте да го спасите, като му проправите пътя към бъдещето, а той ви се отплати, като ви проправи път към затвора — кралска признателност!

И този път хирургът започна да се смее ужасно и заплашително.

— Ако ме познавате, господине, ето още една причина, за да повторя молбата си и да имам честта и аз да се запозная с вас на свой ред.

— О! Преди доста време ние се запознахме, господине — каза хирургът. — Преди двадесет години в една ужасна нощ, нощта на 30 май 1770 година. Вие бяхте на възрастта на това дете. Вас също ви донесоха при мен като него, ранен, умиращ, смазан. Бяхте донесен от моят учител Русо и аз ви пуснах кръв на една маса, обградена отвсякъде от трупове и отрязани крайници. О! В тази ужасна нощ, благодарение на желязото, което знае докъде трябва да влезе, за да лекува, докъде трябва да разреже, за да излекува рана, аз спасих доста животи, а това е хубав спомен за мен!

— О! — извика Жилбер. — Господине, тогава вие сте Жан-Пол Марат.

И пряко волята си отстъпи крачка назад.

— Виждаш ли, Албертин — каза Марат. — Името ми още има ефект.

И той се изсмя зловещо.

— Но — поде живо Жилбер — защо тук, защо в това мазе, защо под тази димяща лампа?… Мислех, че сте доктор на господин граф Д’Артоа^[4].

— Искате да кажете ветеринарен лекар на конете му — отговори Марат. — Но принцът емигрира. Няма владетел, няма конюшня. Няма конюшня, няма ветеринарен лекар. А и аз си бях подал оставката, тъй като не исках да служа на тирани.

И джуджето се изправи в целия си нисък ръст.

— Но защо тук в крайна сметка, защо в тази дупка, в това мазе?

— Защо ли, господин философ? Защото съм патриот, защото пиша, за да изоблича амбициозните, защото Байи се страхува от мен, защото Некер ме ненавижда, защото Лафайет ме преследва, защото заради него ме преследва Националната гвардия, защото обяви награда за главата ми, амбициозният, диктаторът, но смелият съм аз! Тук, от тази дупка, аз го преследвам, изобличавам диктатора! Знаете ли какво е направил?

— Не — отговори наивно Жилбер.

— Разпоредил е да се произведат в предградието Сен Антоан петнадесет хиляди табакери с неговия лик. Смятам, че нещо се крие зад това, а?… Ето защо моля добрите граждани да ги чупят, когато успеят да се снабдят с тях. Там те ще открият посланието за кралски преврат, тъй като вие не знаете, че докато бедният Луи XVI горещо плаче за глупостите, които е извършил заради Австрийката, Лафайет заговорничи с нея.

— С кралицата? — повтори замислено Жилбер.

— Да, с кралицата. Нали няма да кажете, че тя не заговорничи, тъй като в последните дни тя раздаде толкова много бели лентички, че бялата панделка поскъпна с три су метъра. Това е сигурно, знам го от една от дъщерите на Бертен, шапкарката на кралицата, която каза: „Тази сутрин работих с Нейно величество.“

— И къде разкривате всичко това? — попита Жилбер.

— В моя вестник, във вестника, който основах и от който вече издадох двадесет броя, в „Приятел на народа“ или „Парижки публицист“, политически и безпристрастен вестник^[5]. За да платя хартията и отпечатването на първите броеве, ето вижте зад вас, продадох дори чаршафите и завивките на леглото, на което синът ви е легнал.

Жилбер се обърна и наистина видя, че малкият Себастиен е легнал на разнищен гол дюшек, където беше и заспал, надвит от болката и умората.

Докторът се приближи до детето, за да види да не е припаднало, вместо да спи, но се успокои от равномерното му спокойно дишане и отново се върна при този мъж, към когото, без да може да го превъзмогне, изпитваше същия интерес, който би изпитвал към някое диво животно, тигър или хиена.

— И кои са вашите сътрудници в това огромно дело?

— Моите сътрудници? — каза Марат. — А! Само пуяците се движат на групи. Орелът е сам. Ето ги моите сътрудници.

И Марат посочи главата и ръцете си.

— Виждате ли тази маса? — продължи той. — Това е ателието, където Вулкан подготвя мълнията^[6]. Всяка нощ пиша осем страници във формат осмина, които продавам на сутринта. Осем страници често не са достатъчни. Шестнадесет страници също са малко понякога. Винаги започвам с големи букви и завършвам с малки. Другите журналисти издават през интервали, сливат се, помагат си! Аз — никога! „Приятел на народа“, брой от който можете да видите ей там, е списван от една и съща ръка. Ето защо това не е просто един вестник. Не, това е човек, това е личност, това съм аз!

— Но — попита Жилбер — как смогвате с толкова много работа?

— А! Ето тайната на природата!… Това е договор между смъртта и мен… Аз й давам десет години от живота си, а тя ми дава дни, в които нямам нужда от почивка, нощи, в които нямам нужда от сън. Моето съществувание е единствено, обикновено: пиша… Пиша през нощта… Пиша през деня. Хората на Лафайет ме принуждават да живея скрит. Те отдават тялото и душата ми на работата. Те удвояват активността ми… Първоначално този начин на живот ми тежеше. Сега свикнах. Харесва ми да виждам нещастните хорица през оскъдната светлина на моето мазе, през влажния и тъмен прозорец. От дълбините на моята тъмнина аз властвам в света на живите. Съдя политиката и науката без призив… С едната ръка унищожавам Нютон, Франклин, Лаплас, Монж, Лавоазие. С другата клатя Байи, Некер, Лафайет… Ще ги сваля всичките… Да, както Самсон^[7] е разрушил храма, а под останките, които сигурно ще ме смажат, ще погреба кралската власт…

Жилбер потръпна против волята си. Този мъж повтаряше в това мазе и под дрипите на мизерията същото, което Калиостро му беше казал в бродирани дрехи и в дворец.

— Но защо — попита той, — след като сте толкова известен, не опитате да влезете в Събранието?

— Защото още не му е дошло времето — каза Марат.

После добави със съжаление:

— О! Ако бях говорител на народа! Ако бях поддържан от няколко хиляди смели души, гарантирам, че за шест седмици конституцията ще бъде изрядна. Че политическата машина ще заработи по-добре, че никой мошеник няма да й попречи, че народът ще бъде свободен и щастлив, че за по-малко от година ще процъфти и отново ще е силен, и че ще остане такъв, докато съм жив.

И суетното създание се промени под погледа на Жилбер. Очите му кръвясаха, жълтата му кожа лъскаше от пот. Чудовището беше толкова голямо в уродливостта си, колкото друг беше голям в хубостта си.

— Да, но… — поде той мисълта си оттам, откъдето ентусиазмът му я беше прекъснал, — да, но аз не съм говорител, нямам няколко хиляди души, от които се нуждая… Не, но аз съм журналист… Не, но имам моето писалище, моите пера, моята хартия… Не, но имам своите абонати, моите читатели, за които съм оракул, пророк, гадател… Имам моя народ, на който съм приятел и който водя разклащан от предателство на предателство, от откритие на откритие, от ужас на ужас. В първи брой на „Приятел на народа“ аз изобличавам аристократите. Написах, че има шестстотин виновни във Франция, че шестстотин въжета ще са достатъчни… А! Преди един месец се подведох малко! Но дойдоха 5 и 6 октомври и ми се изясниха някои неща… Ето защо не шестстотин виновни трябва да съдим, а десет хиляди, двадесет хиляди, които трябва да обесим.

Жилбер се усмихваше. Яростта, достигнала до такава степен, му се струваше лудост.

— Внимавайте — каза той, — във Франция няма да има толкова коноп за това, което искате да направите, и въжетата ще станат ужасно скъпи.

— Ето защо — каза Марат — се надявам, че ще се измислят нови средства и по-бързи… Знаете ли кого чакам тази вечер? Кой до десетина минути ще почука на вратата?

— Не, господине.

— Е, добре… Чакам един от нашите събратя… член на Националното събрание, когото познавате по име — гражданина Гийотен…

— Да — каза Жилбер, — този, който предложи на депутатите да се съберат в Залата за игра с топки, когато ги изгониха от Заседателната зала. Много учен човек.

— Добре, а знаете ли какво е открил гражданинът Гийотен? Открил е чудесна машина, която убива хората, без да страдат, защото смъртта трябва да е наказание, а не страдание. Открил е тази машина и някоя сутрин ще я пробваме.

Жилбер изтръпна. За втори път този мъж в това мазе му напомняше за Калиостро. Несъмнено тази машина е същата, за която му беше говорил Калиостро.

— А, ето — каза Марат, — вече се чука. Това е той. Върви да отвориш Албертин, върви да отвориш.

Жената или по-скоро прислужницата на Марат стана от стълбите, където се бе свила полузаспала, и машинално се отправи към вратата с люлееща се походка.

А Жилбер, объркан, ужасен, в плен на някакво зашеметяване, което по-скоро приличаше на световъртеж, инстинктивно се отправи към Себастиен и се приготви да го прегърне и да го пренесе у тях.

— Разбирате ли — продължи ентусиазирано Марат, — това е машина, която работи сама! И само един човек може да я задейства. И с три смени на ножа реже триста глави на ден!

— Добавете също — обади се тих и приятен глас зад Марат, — че може да отреже триста глави без болка, без никакво усещане, освен слабо хладно усещане на врата.

— А! Това сте вие, докторе — провикна се Марат, като се обърна към дребен четиридесет-четиридесет и пет годишен човек, чието спретнато облекло и меко изражение странно контрастираха с Марат. Той носеше в ръка кутия с размер и форма на кутия за детска играчка. — Какво ми носите?

— Макет на прословутата ми машина, скъпи Марат… Но ако не се лъжа — добави дребният човек, като се взираше в тъмното, — това е доктор Жилбер, нали?

— Самият той — каза Жилбер и се поклони.

— Радвам се, че се срещаме, господине. Слава на Бога, че ви срещам, и бих бил щастлив да узная какво мисли за откритието ми толкова важен човек като вас; защото трябва да ви кажа, скъпи ми Марат, че намерих много сръчен дърводелец, който изработва машината ми в реални размери… Скъпо е! Иска ми пет хиляди и петстотин франка! Но никоя жертва няма да ми е достатъчно скъпа за доброто на човечеството… След два месеца ще е готова, приятелю, и ще можем да я пробваме. После ще я предложа на Събранието. Надявам се, че и вие ще й обърнете внимание в чудесния ви вестник, въпреки че в действителност машината ми сама си прави реклама, както и вие го видяхте с очите си, господин Жилбер, но няколко реда в „Приятел на народа“ няма да ни навредят.

— О, бъдете спокоен! Ще й посветя не няколко реда, а цял брой.

— Много сте добър, скъпи ми Марат. Но, както се казва, не искам да направите това слепешката.

И той извади от дрехата си втора кутия, доста по-малка от първата, и шумът, който се чуваше отвътре, подсказваше, че е обитавана от някакво животно или по-скоро от няколко животинки, които нетърпеливо чакаха да излязат от техния затвор.

Този шум не убягна от острия слух на Марат.

— О, какво имаме вътре? — попита той.

— Ще видите — отвърна докторът.

Марат протегна ръка към кутията.

— Внимавайте — извика живо докторът, — внимавайте да не избягат, няма да можем да ги хванем. Това са мишки, на които ще отрежем главите. А вие пък какво ще правите, доктор Жилбер? Напускате ли ни?

— Уви, да, господине — отговори Жилбер, — и за мое голямо съжаление, но синът ми бе ранен тази вечер от един кон, който се обърна на пътя, и бе открит, лекуван и превързан от доктор Марат, когото съм виждал вече при сходни обстоятелства и на когото отново поднасям своите благодарности. Детето се нуждае от чисто легло, от грижи, от почивка. Така че няма да мога да присъствам на интересния ви опит.

— Но ще присъствате на този, който ще направим скоро наистина, нали ми обещавате, докторе?

— Обещавам ви, господине.

— Ще запомня думата ви, чувате ли?

— Тя е дадена.

— Докторе — каза Марат, — няма нужда да ви напомням да пазите в тайна моето жилище, нали?

— О! Господине…

— Защото, ако вашият приятел Лафайет го открие, ще нареди да ме разстрелят като куче или да ме обесят като крадец.

— Да ви разстрелят! Да ви обесят! — извика Гийотен. — Скоро ще се приключат всички тези канибалски прояви. Смъртта ще бъде лесна, приятна, мигновена! Такава смърт, която старците, които са отвратени от живота си и които искат да го завършат като мъдреци и философи, ще предпочитат пред естествената! Елате да видите всичко това, скъпи ми Марат, елате да видите!

И без да обръща повече внимание на доктор Жилбер, Гийотен отвори голямата кутия и започна да сглобява машината върху масата на Марат, който го наблюдаваше с любопитство, равносилно на ентусиазма му.

Жилбер се възползва от тази ангажираност, прегърна заспалия Себастиен и го отнесе на ръце. Албертин го проводи до вратата, която грижливо затвори след него.

Веднъж озовал се на улицата, по студа, който усети на лицето си, той разбра, че то е покрито с пот и че нощният вятър вледенява тази пот.

— О, Господи! — прошепна той. — Какво ще стане с този град, в чиито изби в този час се крият може би петстотин филантропи, заети с подобни творения като това, което видях да подготвят, и които в един хубав ден ще излязат наяве?…